автор: D_Karov

"Не можеш да намериш любовта там, където я няма.
Не можеш да я скриеш,когато се появи."

Ларош Фуко 18... и някоя си година.


Обзема те,изведнъж, и всеки следващ миг, си мислиш и се надяваш,че ще отмине.Заради това може би,се опитваш да удължиш мига. Да се наплачеш на воля, поне един път. Сега,да, да крещиш,да удряш,да си ядосан. Вярно помага,и водката,и бавната тъжна музика, но отминава за секунда,хилядолетие,миг.Оставаш пуст,като пустиня,като празен кладенец,през който само вятъра,издава странни звуци. Боли,и то често по-много,по-малко.
Вали,из ведро,просто ръми,тъжна заминаваща си есен.Когато, си с нея,усещаш и я чувстваш,близка като луна-тъпата сила,притискаща гърдите ти,спираща дъха ти,и тогава си щастлив.И тогава плачеш,започваш.Плачеш от безпомощност,защото,отдавна не ти харесва да бъдеш слаб, било то,и като на театър, на сцена пълна с хора.Очакващи.Гледащи,теб.Взирайки се в последната есен,паднало листо.Останалото малко от теб,пролет,бърз и силен и много точен,но не сега.
Плуваш със вятъра,размествайки скали,и падащ над дюните или по пътя на птиците.Но не сега.Когато си слаб,плачеш.А след това си спокоен,и мир,възглася мъгла и униние в съществото ти.А след това си спокоен,толкова спокоен,и дори картината да е саркастична,дори в най-тържественият си миг недовършена,щастлив,когато,плачеш не се замисляш как изглеждаш,дори и да го мислиш,тя сълзата си вали.Вали и облива страните ти,и топло е нали?
Опитвал ли си да я докоснеш? С върха на езика си?Нежно и бавно, като първа целувка,като стар и първи кадър от филм.Малко е солена като стрида и тръпчива на нар,и да о наистина сладка като портокал,но си остава сълза.Желана и твоя.Незаменима и единствена.Стича се по хълмовете на твоето лицево спокойствие,отстрани по възвишенията на скулите ти,и надолу бавно по морето на бузите ти.И свършва.Свършва някъде в пропастта отстрани на устните ти.
Опитвал ли си да я спреш? Да мигаш като,в дъжд,като прашинка в пясъчна буря.Да премигаш учестено с ритъма на единственото си сърце,като кученце в снежна пъртина.Да,опитвал си?
Понякога се получава,понякога не.
Опитвал ли си да спреш единствената?Оная,когато нощта е топла и задушна,улиците тъмнеят от нощната жега,а лампите се губят някъде в обикновения си блясък.Събуждаш се и си адски уморен,и тъжен.Много тъжен.Морето на отчаянието връхлита с дива страст бреговете на твоето единство,и задавя в пръски от сълзи неимоверният ти полет напред.
А тя,тя тръгва на дългия си и странен път.
Сама, без прощално писмо и пътен лист.Криволичи около гората от косъмчета покрили клепачите ти,и се стича като дете отстрани.За миг,за един безкрайно дълъг миг застава на ръба,и не си мисли,че се чуди дали да скочи във водата.Просто скалата на твоето аз е много високо, предполагам гледката е красива.Прави първи неуспешен опит да се облее по скулите ти,и то не веднъж.Изнервя що е.Но какво ти остава на теб в лунната безсънна нощ, освен да чакаш.Буден си и пак помисляш за нищото.Пак,признай си ти не мислиш,нали за всичките онези неща от утре,вчера и без днес.
Пълна е.Изпълва се малко по малко,докато се оглежда в нощта,скалата отронва камъче и полита.
Защо плачеш?
За камъчето което безвъзвратно загуби,или за падналата вече сълза?
Защо плачеш?
Защо гледаш тавана и се опитваш да намериш поне две черни точки които да обичаш.
А тя вече лети.
Целувал ли си някога сълза?
А целувала ли е те сълза?По върха на устните.Обходила езерата ти.Прокарала млечен път по луната ти.Отмила във вихъра на танц за миг тъгата ти.Усетила,всяка твоя клетка,фибра без да оставя диря.Спусната.Летяща.Падаща.
Усещал ли си цвета и?
Бял,млечно бяло прозрачно или пък,прозрачно млечно бяло.Цвят на комета,оставен във вечността на дебелия и прашен роман на историята.Като млечен път.Така и не мога да ти кажа защо?
Вчера почваща от юг и отиваща на север или пък,началото и бе моя запад към изтока на моето бъдеще?А днес обратното започваща от изток прелитаща на запад там от където сутринта всичко ще започне отново.Ако наистина започне или пък продължението на вчера,заглавието на утре.Обърках се.
Но тя не се обърква, тя винаги пада от горе на долу.Започва,някъде вътре,дълбоко с вик, с шепот, с роса виждаща света през очите ти.Да твоите очи.Усеща тъмнината пак през твоите очи.И за разлика от теб,поне я гледа право в тъмните и очи.А ти не можеш да ги видиш.Или пък греша.И пада.Също като теб,пада уморена,на възглавницата, отпуска се върху устните ти в последната си спирка.
Усети ли я?
Малко солена като стрида,малко тръпчива като нар,прозрачно млечно бяла или пък, млечно бяло прозрачно.
Целувал ли си сълза?
Целувала ли те е сълза?
Тя е като любовта. О любовта.Не можеш да я скриеш когато,я има.Не можеш да я целунеш когато,я няма.Просто я няма.Не плачи.Пак ще е нощ и пак ще е тъмно и пак ще надникне за да погледне в тъмнината.И ще пада,и ще лети.Да с твоите очи.
Целува ла ли е те сълза?