Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 447
ХуЛитери: 3
Всичко: 450

Онлайн сега:
:: steelsoul
:: marisiema
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзоставена от своите
раздел: Избрано проза
автор: Heel

Тътенът и проблясванията в далечината изнервяха Франц Хофмайер. Той знаеше, че вероятността наблизо да падне снаряд е малка, но в тази гадна страна постоянно ставаха неприятни изненади. Руснаците отстъпваха, което бе хубаво, но дали не подготвяха контраатака? Замисли се за позициите на врага и за тези на поверения му отряд. Имаше лоши предчувствия.
Отвори вратата на очукания мерцедес и излезе. Запали цигара. Ботушите му вече бяха заприличали на галоши на свинар. Навсякъде кал, гъста и лепкава.
Селото, Гордеево, което бяха превзели преди няколко часа, имаше една улица. Къщите бяха дървени, със сламени покриви. Църквата изглеждаше смешна с потъмнелите си от влагата стени и медните кубета, придобили с течение на времето цвят на мухлясало сирене. Мизерия, мизерия навсякъде. Единствената свястна сграда бе тази на училището. Там доскоро руснаците бяха лекували ранените си.
Хофмайер се приближи до портата и хвърли фаса си. Стоящите на пост войници вдигнаха ръце за поздрав. В този момент дотича един от сапьорите, Брюкнер.
– Господин щурмбанфюрер, нищо не открихме. Подземията са чисти. Но продължаваме да оглеждаме.
– Нямали са време да заложат експлозиви, изненадахме ги.
– Така изглежда. Все пак изчакайте още няколко часа.
– Не, не, ще вляза. Трябва да видя къде ще настаняваме офицерите.
– Добре, вие решавате.
– Всъщност вътре съвсем празно ли е?
– Да, изнесли са си боклуците. В болничната част има само един труп и една ранена жена.
– Хм – изсумтя Хофмайер и се отправи към входа. – Стана му криво, като видя изпочупените стъкла.
В учебната стая имаше двайсетина легла. Полугол мъртъв войник бе застинал в неестествена поза на пода. Изцъклените му очи сякаш се взираха с ужас в накацалите по тавана мухи. На леглото в ъгъла лежеше млада жена; бе покрита до шията с прокъсано сиво одеяло. Тя изгледа хладно офицера и извърна глава към прозореца. Косата й бе дълга и черна, лицето – смъртнобледо.
– Проверихме я, няма оръжие – провикна се един от сапьорите.
– Защо са я зарязали?
– Нямам представа, господин щурмбанфюрер.
– Говорите ли немски? – попита той кротко, обръщайки се към ранената.
– Не – отвърна тя и пусна подигравателна усмивка.
– Наистина?
– Наистина. Знам малко немски думи.
– Френски?
– О, да – изпъшка жената. В черните й очи сякаш проблесна любопитство.
Кой знае защо Хофмайер бе очаквал тя да знае френски. Изражението й излъчваше аристократизъм, който изобщо не се връзваше с мизерната обстановка.
– Махнете тази мърша! – заповяда той на мотаещите се наблизо войници и посочи мъртвия руснак. После се обърна на френски към жената:
– Защо ви зарязаха тук?
– Ами … не мога да се движа, а и щях да заемам твърде много място в каросерията на камиона. Просто ми казаха, че няма място за мен.
Хофмайер се приближи и отметна одеялото. Искаше да се убеди, че жената не лъже за състоянието си. Бе му писнало от мръсните номера на комунягите.
Жената бе в гипс до гърдите. Краката й бяха обездвижени в разкрачено положение, като между глезените бе втъкнат еднометров дървен прът. Виждаха се само пръстите, които имаха нездрав цвят и бяха омазани с йод, и вътрешната част на бедрата горе при слабините. Превръзката се разширяваше при ханша, после се стесняваше с гротескна елегантност при талията, и отново се разширяваше. Едната презрамка на белия, изненадващо чист сутиен се бе скъсала и горният край на ареолата на лявата гърда надничаше над памучния плат.
– Сега убедихте ли се, че не представлявам опасност? – попита тя и сбърчи гневно вежди. Ръцете й потрепнаха нервно, както лежаха присвити назад към раменете.
– Извинете – Офицерът се извърна, за да скрие изчервяването си. За пръв път от началото на войната чувстваше подобна неловкост. Зави рускинята и отиде до прозореца, където запали цигара.
– Как се казвате?
– Альона Ронкина.
– С какво се занимавахте в това село?
– Тук живея. Когато дойдоха войниците, се заех да помагам в лазарета. Давах лекарства, подготвях документи. Доброволческа работа.
– Родом сте оттук, така ли?
– Не, живеех в Севастопол, където си изкарвах прехраната като художничка. Когато стана страшно, се преместих тук, надявайки се, че войната няма да стигне до толкова забутано място. Грешна преценка от моя страна.
– Как пострадахте?
– Ами… както вадех вода от кладенеца пред къщата, нещо изтряска и от ударната вълна отхвърчах на десетина метра. Загубих съзнание. Преди пет дена беше това. Оказа се, че съм доста натрошена от гърдите надолу. Таз, прешлени, крака – всичко е на сол. Позакърпиха ме, поставиха ме в гипсово корито и ми казаха да се моля да не тръгне инфекция. Имало шансове да оцелея, но не и да проходя отново.
– Съжалявам. Сега ми кажете какви войски имаше тук!
– Две роти. Обикновена пехота.
– Имали ли сте вземане – даване с началниците?
– Не, само с доктора.
Хофмайер прецени, че няма смисъл да разпитва повече. Жената едва ли знаеше нещо важно.
Един от есесовците, които бяха изнесли трупа на руския войник се приближи и попита:
– Нея да я махаме ли?
– Какво?
– Да я изхвърлим ли оттук?
Хофмайер се намуси. Не му се щеше да постъпва като звяр. Жената ги наблюдаваше с тревога в очите. Явно бе усетила, че говорят за нея.
– Има ли останали селяни? – попита той. Бе му хрумнало да предаде ранената на местните, пък те да се оправят с нея както си знаят.
– Не, всички са се изнесли. Жива душа няма. Повечето къщи са изпепелени. Теглили са им кибрита, за да не можем да ги използваме.
– Мамка му!
– Можем просто да я изхвърлим на сметището. Бездруго е пътница, като я гледам. Или да извикам доктора да я приспи с инжекция?
– Днес нека да лежи тук, засега не пречи. Дайте й вода, и каквито лекарства поиска. Редно е да проявим малко джентълменство. Все пак… дама е.
– Слушам.
Войникът си тръгна.
– Така… – подхвана той на френски, – ще лежите тук засега. Само ще ви помоля да не вдигате шум. Имаме много работа по настаняването.
– Значи няма да ме убиете?
– Ние не сме убийци, а воини. Не посягаме на беззащитни хора.
– Е, хубаво, благодаря. Вече не ме е страх от смъртта. Даже я предпочитам пред този жалък живот, изпълнен единствено със страдание.
– Съжалявам, вярвам, че ще се оправите.
Тя се изсмя сухо, после притвори очи. Изпод клепачите й избиха сълзи.
Щурмбанфюрерът се почувства крайно неудобно. Завъртя се на пети и се отдалечи с бърза крачка.
Следващия ден той често се отбиваше в сградата. Войниците бяха почистили и дезинфекцирали повечето помещения, и офицерите бяха започнали да се нанасят. Някой бе дал на Альона скицник и тя си рисуваше нещо. Беше й трудно, защото ръцете й трепереха и защото нямаше как да си надигне гърба. Не бе докоснала купичката със супа и водата, която адютантът на Хофмайер бе оставил на шкафчето. Може би се страхуваше да не изцапа леглото с екскременти и урина – вече нямаше кой да й слага подлога.
Хофмайер пак я заговори:
– Виждате ми се интелигентна жена. Какъв живот водехте преди войната?
– Нали ви казах, занимавам се с рисуване. Баба ми беше дворянка и се постара да ми осигури добро образование. Комунистите й взеха имотите и я депортираха в Сибир. Там тя умря в мизерия. Много мила жена беше…
– Значи нямане основания да обичате комунистическата власт?
– Нямам – отвърна Альона.
– Но помагахте тук?
– Че как няма да помагам? Война е. Имаше ужасно много ранени. А вие да не си мислите, че вашият Хитлер е светец? Голяма грешка направи, че нападна Съветския съюз. Това тук не ви е Франция.
Хофмайер бе напълно съгласен с тези нейни думи, но никога не би си признал. Опасяваше се, че войната ще се закучи и вследствие на това Германия ще започне да страда от недостиг на ресурси. А тогава…
– Хапнете! Не се притеснявайте! Ще пратя рускинята, която пере дрехите на офицерите срещу заплащане, да ви… изчисти.
– Благодаря. Наистина ме беше страх да не… направя беля. Много сте мил!
Тя взе купичката и започна да се храни. Личеше си, че е премаляла от глад. После изпи цяло шише с вода.
– Нали няма да се забави жената? – попита тя.
– Още сега ще я извикам.
– Благодаря! Ще ви направя портрет. Все още ме бива в тази работа. Имате интересна физиономия. – Тя погледна елегантния си сребърен ръчен часовник и се усмихна.
– Хубава вещ!
– Да, от баба е. Ако умра, моля вземете го. Бих искала да ви се отблагодаря по някакъв начин. Нищичко друго нямам…
Щурмбанфюрерът кимна и се отдалечи. Тази Альона Ронкина му ставаше все по-симпатична. Като си помисли, че шансовете й да оцелее са съвсем малки, се натъжи. Мислеше си, че в един по-хубав свят, където няма война, компанията й би му била приятна. Чудеше се как ли е изглеждала преди взривът да осакати тялото й. Но макар й затворена в гипсово корито и измъчвана от жестоки болки, тя бе запазила силния си дух, сякаш нещо й даваше сила. И не се страхуваше да говори искрено пред хора, от които зависи живота й.
След като се прибра в кабинета си, заповяда да извикат доктор Щрумф, на когото бе поставил задача да прегледа Альона.
Докторът, дебеличък, розовобузест австриец, пристигна след десетина минути. Преди войната той бе ветеринар, но бе преминал интензивно обучение и сега лекуваше войници. Носеха се слухове, че все още не е свикнал с факта, че пациентите му могат да говорят.
– Прегледа ли рускинята?
– Да, хвърлих й едно око. Не са добре нещата.
– В смисъл?
– Краката й нямат никаква чувствителност, некротизират.
– Откъде знаеш, нали са в гипс?
– По пръстите, драги. Трябва да се ампутира вероятно чак до слабините, а знаеш, че разпоредбите не позволяват да си губим времето с местните.
Щурмбанфюрерът пребледня. Понечи да каже нещо, но си замълча.
– Предлагам да я приспя. Всъщност защо й обръщаш толкова голямо внимание? Какво интересно намираш в нея? – попита докторът, гледайки лукаво.
– Мамка му – изпъшка Хофмайер.
– Да, да, знам, красива е, и умна, а такива жени ние войниците напоследък почти не виждаме, но… е рускиня. Обречена рускиня. Когато войната свърши, ще си намериш яка германка, която ще ти роди десетина деца – засмя се докторът.
– Изчакай няколко дена. Нека поживее още малко.
– Само едно ще ти кажа, рискуваш да си навлечеш неприятности. На немалко хора им прави впечатление, че се навърташ около тази мърша, в буквалния смисъл на думата мърша. Тя е враг, разбери, враг!
– Махай се, Щрумф.
Докторът се изниза навъсен, мърморейки нещо под носа си.
От този момент нататък мислите на Франц Хофмайер се насочиха изцяло към това как да помогне на Альона. Беше забравил за окопаващия се наблизо враг, за калта по улиците, за грохота в далечината и за постоянния тормоз от страна на висшето ръководство. Войната бе останала на заден план. Осъзнаваше, че рискува много, но не му пукаше. Решение трябваше да се вземе бързо, защото сградата вече се бе превърнала в пълноценен щаб и в нея умиращата рускиня нямаше място. На всичкото отгоре съществуваше опасност някой изнервен офицер да нареди, без знанието на Хофмайер, Альона да бъде изхвърлена на бунището, а озверелите от глад бездомни кучета за нула време щяха да й видят сметката. Налагаше се да отскача до долу едва ли не през десетина минути. Напрежението се бе засилило неимоверно.
Хофмайер все пак намери решение. То не го удовлетворяваше напълно, но поне щеше да внесе малко спокойствие в душата му.
Свечеряваше се. Хофмайер слезе при Альона, на която преди половин час бе дал конска доза приспивателно. Младата жена обаче някак си успяваше да държи очите си отворени, сякаш за нея бе изключително важно да не заспи, сякаш очакваше с трепет някакво събитие.
– Опитайте се да поспите – прошепна той и й стисна ръката.
– Какво сте си наумили? – Тя го гледаше тревожно.
– Нищо.
– Защо се опитвате да ме приспите?
– Мислех, че така ще ви избавя от болките.
– Нарисувах ви. Ето, портретът е на шкафчето.
Хофмайер го взе и го разгледа. Рускинята определено имаше талант.
– Благодаря, ще го сложа в кабинета си.
Тя присви замислено вежди и каза:
– Ако не бяхме представители на враждуващи нации, ако не бях зле със здравето и ако можехме да общуваме нормално… дали бихте ме сметнали за привлекателна?
– Аз и сега ви смятам за привлекателна.
– Може пък да се съберем на онзи свят – каза тя с крива усмивка.
– Не говорете такива работи! Всичко ще се оправи.
– Да, да, всичко… – Тя примигна няколко пъти, чувстваше клепачите си тежки като гюлета. И минута по-късно заспа.
Щурмбанфюрерът я целуна по челото, погали меките й бузи. Въздъхна. Почуди се за момент, после отметна одеялото отдолу, за да провери дали доктор Щрумф е казал истината. Пръстите на краката й бяха почернели, сякаш се разлагаха. От тях лъхаше неприятна миризма. Навярно гангрената пълзеше нагоре по краката й. Гипсът не му позволяваше да провери дали е така. След кратко колебание погледна слабините й. Там цветът на кожата бе нормален. Това го зарадва.
– Милата – промърмори той и я зави внимателно.
После привика двама войници, които познаваше много добре.
– Елате с мен, момчета! Имам задача за вас. – Заведе ги при спящата рускиня. – Ще сложите тази жена на носилка и ще я занесете на сметището. Там ще я оставите. Няма да я изхвърляте като боклук, просто ще я оставите. Бъдете внимателни с нея, тя все пак е живо същество! Разбрахте ли?
Войниците кимнаха. Отне им петнайсет минути да изпълнят задачата. Альона Ронкина спеше дълбоко и не разбра какво се случва.
След като войниците се отдалечиха, от храстите край сметището изскочиха неколцина руснаци. Бяха обикновени селяни, от съседното село, които си изкарваха прехраната помагайки на немците при поддръжката на пътищата. Франц Хофмайер им бе платил в злато и консервирани храни да превозят с каруцата си Альона до хълма, на който се окопаваха съветските войски. Идеята му бе тя да бъде настанена в болница, където да получи адекватна медицинска помощ.
Альона се събуди от друсането на каруцата. Отваряй очи, изпищя от изненада.
– Кои сте вие? Къде ме карате?
– В болница, другарко. Успокойте се, там ще се погрижат за вас.
– Идиоти! Върнете ме веднага в щаба на немците! Веднага!
Селяните се спогледаха. Мислеха, че тя е полудяла.
Младата жена погледна часовника си и простена. На лицето й бе изписано огромно разочарование.
– Няма време – проплака тя. – Всичко свърши.
– Какво става, другарко?
– Скоро ще гръмна, това става.
– Моля?
– Оставете ме на тази поляна и се разкарайте!
– Защо?
– Защото ще гръмна, нали ви казах. След десетина минути. Заредена съм с двайсет килограма експлозив. Бомба със закъснител.
– Ама как? Къде е този експлозив?
– На мястото на краката ми. Тях ги ампутира полковият лекар, Смирнов, преди няколко дена. Остави долу отрязаните ми стъпала, за да не заподозрат немците, че съм без крака. Мамка му, няма да мога да отмъстя за брат си и съпруга си! Хайде, размърдайте се, ако не искате да хвръкнете във въздуха!
Селяните я свалиха от каруцата и я захвърлиха до един изсъхнал бор. После светкавично се ометоха
През последната минута от живота си Альона Ронкина мислеше за гадостите на войната, за загиналите си близки и за щурмбанфюрера Хофмайер, който бе осуетил плана й. Осъзна, че не изпитва голяма омраза към немеца.
Взривът, който разкъса тялото й на безброй парчета, се чу в цялата долина.


Публикувано от Administrator на 15.08.2020 @ 17:25:15 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 10:28:03 часа

добави твой текст
"Изоставена от своите " | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Изоставена от своите
от ole72 на 18.08.2020 @ 13:01:36
(Профил | Изпрати бележка)
Много хубаво пишеш.