автор: mitkoeapostolov

Един от първите ми детски спомени е семеен съвет в състав татко, баба и дядо. Трябва да давам обяснения за свои думи и поведение в различни социални ситуации. На всяка моя реплика се отговаря с – „Какво ще си кажат хората?”. „- Не знам” – налучквам, но бързо се научавам да премислям всяко свое действие в семейна среда.
В случай че не съм разбрал, ми се дава и рецепта за избягване на такива разговори в бъдеще – „Внимавай да не станеш от изключенията”. Естествено, с настъпването на пубертета, най-голямата ми мечта е да стана от изключенията. В дванайсети клас си изрусявам косата като Еминем. Реакцията на баща ми – не ми говори няколко месеца и ме подминава по улицата, когато ме срещне из града. Реакцията на баба и дядо – „Смятахме да те запознаем с наш близък роднина, но с тази коса няма да стане”.
Години наред мислех, че с изрусяването съм преодолял тези ранни разговори. Наскоро, разсъждавайки върху действията си в младежките години, си давам сметка, че това далеч не е било така. Този първи страх от отхвърляне е дълбоко залегнал в съзнанието ми.
В университета учих икономика и политика – не защото изпитвах страст към тези дисциплини, а защото мислех, че ще получа най-голямо одобрение от хората. Заминах в чужбина по същата причина. Намерих професионалния си интерес случайно и доста късно.
Когато на двайсет, за пръв път ми се наложи да приема нещо различно, което хората не биха одобрили в мен, изпаднах в ужас. Сринах се психически, покрай което нараних много близки. Последствията от този срив боря и до днес.
Колкото повече време минава, си давам сметка, че със сигурност съм от различните. Стилът ми на обличане, разсъжденията, интересите. Все повече осъзнавам, че всеки е от различните. Просто някои си позволяват развитие в тази посока, други не.
Откъде идва тази умопомрачителна обсебеност с това, какво ще си кажат хората? Според мен – на първо място от религията. След вакханалиите и разврата на късното римско общество, социалният модел в Европа е толкова стресиран, че травмираното население набързо създава изключително строги порядки, които налагат на индивида или да ги спазва или да попадне под безмилостните удари на Инквизицията.
Този модел се задържа в по-голяма или по-малка част чак до идването на комунизма. В общество, в което индивидът е строго подчинен на цялото, „какво ще си кажат хората” става носеща колона на общуването.
Последствията от това са дълбоки, на практика личното пространство изчезва. Всеки има право да се меси в работата на всеки, стига да прецени, че тя засяга общия интерес. Ето защо, за да се предпази индивидът от осъждане, започва да крие, да лъже, но да внимава какво казва и показва пред останалите.
Промените са дълготрайни. Дори и днес, трийсет години след края на комунизма, се счита за нормално, когато се съберат българи зад граница, първите въпроси да са: Къде работиш? Колко ти е заплатата? Къде живееш? Колко ти е наема?
Този неистов натиск върху индивида, да се впише в предварително зададени му рамки, води и до най-големия му страх – да не е от различните, защото ще бъде изключен, изоставен, унищожен. Крайният продукт става копи-пейст общество, в което липсва лична инициатива и оригиналност, което води до криза на вярата, чуждопоклонничество, емиграция, обезлюдяване.
Хората се научават да играят роля, която ще се приеме от обществото, докато в същото време са силно привлечени от мръсното, черното, вонящото, което всички знаят, че имат, но неистово се стараят да прикрият. Това е механизмът, по който ставаме обсебени от лошите новини, жълтата преса и клюките.
Наскоро, къде на шега, къде на истина, майка ми каза: „Ако живееше по наше време, до сега да са те пратили в Белене”. Не знам дали е права. Най-вероятно по нейно време щях да съм напълно различен човек, с напълно различен живот.
Разбира се не трябва да се изпада в крайности, тоест никога за нищо да не ни пука какво биха си казали другите. Нормално е да се интересуваме от мнението на заобикалящите ни, стига то да не променя, това кои сме ние и какво желаем.
Освобождението от калъпа „какво ще си кажат хората”, не прави човека по-щастлив. Даже напротив – кара го да изложи на показ своите страхове и комплекси, да се приеме такъв, какъвто е, а не такъв какъвто биха искали да го видят останалите.
Да се върнем към участниците в този първи семеен съвет. В рамките на двайсет години, всеки преживя такава умопомрачителна лична криза, че съдбата му се превърна в семейна трагедия – поне ако мерим с аршина на „какво ще си кажат хората”. Ако си позволим свободата да не мерим с него, то и ние, като всички останали, имаме добри и лоши страни, лицеприятни и отвратителни качества. Единствено по този начин можем да чуем и да опитаме да приемем всичко, което бихме казали за себе си или хората биха казали за нас.