автор: mitkoeapostolov

- Ще заминавам за Америка на бригада, ама няма да казваш на никой – предупреждава ме сестрата на най-добрия ми приятел в тясна семейна обстановка преди няколко години.
На следващото голямо семейно събиране, първият въпрос, който ѝ задавам е:
- Купи ли си билет за Америка?
Следва дълга и неловка тишина.
Самият аз, често съм ставал свидетел или съм участвал в такива ситуации. Когато в гимназията се готвех да кандидатствам в САЩ, не казвах на никого в училище, за да избегна допълнителна конкуренция. Един ден обаче, моя съученичка и нейното семейство ни дойдоха на гости и видяха учебника по SAT на леглото вкъщи.
В друга ситуация, родителите ми заминаха за Япония, без да споделят със своите най-добри приятели, с които обикновено предприемаха такива пътувания. Когато пренебрегнатото семейство научи, прекъсна всякакъв контакт с тях.
Скоро след това, откриха диабет на дъщерята на наши близки. Майка ѝ ни сподели, но помоли да не казваме на никого. След месец, баща ми се изпусна пред група общи приятели.
Преди година, най-добрият ми приятел сподели, че съпругата му е бременна и ме помоли да не казвам на никого. На следващия ден без да искам казах на майка ми и баща ми.
Преди седмица, мазето в къщата на село се наводни, докато родителите ми бяха на почивка. Наложи се да викаме пожарна. Реакцията на майка ми – „повече на никой няма да казвам, че отивам на почивка; урочасаха ме”.
Народът явно също е разсъждавал по темата. Тайна-майна. Тихите води са най-дълбоки. Шушу-мушу къща разваля. Врачките леят куршум против уроки.
Живял съм в няколко западни държави, където съм имал близки приятели. Никога не съм чувал израза „ще ти кажа нещо, ама няма да казваш на никой”. Общо взето, споделяха ми се неща, които можех свободно да препредавам. Тези, които бяха прекалено лични, просто не ми се съобщаваха. Откъде идва този особен навик в нашата култура?
Според мен, основно от завист, която може да повлияе на реалността (уроки, по старо му). На по-дълбоко ниво, този страх идва от два източника – подигравка и предизвикан провал. Страхът от подигравка е страх от това да кажеш, че имаш някакво намерение и да не го реализираш. Съответно хората да си кажат – „тоя много говори, ама нищо не прави”. Явно българите сме влюбени в образа на реалиста, железният човек, който сбъдва каквото каже. Последствията от тази нагласа са – мечтателите и хората, които просто желаят да се реят из идеите си, са потискани и осмивани.
При нас успехът (в собствените очи и в очите на хората) по-важен от всичко останало. Тресе ни неистов страх от провал. Всячески се опитваме да ограничим достъпа на другите до чувствителна за нас информация, за да имаме илюзията за пълен контрол над факторите, които мислим че ще доведат до нашето щастие.
Защо тогава, в почти всички случаи, в които съм бил участник, тайната е излизала наяве, и то във възможно най-неподходящия момент?
Има нещо дълбоко привличащо в тъмните мисли и в страха, толкова всепоглъщащо, че на практика сбъдващо ги (self-fulfilling prophecy). Сякаш ние самите, казвайки „но не казвай на никой”, подсъзнателно искаме тайната ни да бъде издадена и да си причиним, това от което най-много ни е страх – да понесем хорския присмех, упрек, или осъждане.
Тези повтарящи се ситуации показват едно – ние сме мнителни, защото нямаме доверие в себе си, съответно нямаме доверие в другите. Липсва ни вяра, че каквото е писано ще стане, че каквото е изконно наше, няма кой да отнеме, по какъвто и да е начин.
В крайна сметка заминах за Америка, която се оказа любовта на живота ми. Но моят живот се оказа България. Моля те, не казвай на никой.