автор: FluBalu

Две стъпала до входа. Нисичка е вратата.
Влязох с поклон навътре. Чехлите ми до прага.
Да си попощят нека тръните и бълхите.
Аз ще целуна баба – моята и на всички.

В стаята дъх на билки. Иска да ме разплаче.
Пари ми под сърцето, сякаш лежи на слънце.
Баба държи терлици. Плетени са от нея.
– На ги обуй, момиче. В стаята е студено.

Вземам в ръце небето, билките и земята.
И се смалявам бавно. Стаята е по мярка.
– Бабо, не е ли страшно вълците като вият?
– Знам им езика. Аз съм в глутницата послушник.

Как съм дошла до тука? В пъпа на планината.
Няколко къщи живи. Хората им – оттатък.
Баба расте нагоре. Вече полувълчица.
Точно ѝ е вратата. Аз се покланям още.

Тръгвам си с дар – терлици. Знаят къде отиват.
Може да ме препънат. Може и да ме скрият.
Баба ще иде горе, дето е хляб Луната.
Къшей като отчупи, вълците ще нахрани.

Цвета Иванова