автор: mitkoeapostolov

Един от първите ми детски спомени е как играя в локвата пред блока в Панагюрище и майка идва да ми каже, че ще се местим в Пазарджик.
- Защо? – питам я.
- Защото тръгваш на училище, а там училищата са по-добри.
Държа първия си приемен изпит след четвърти клас, за да вляза в най-елитната математическа паралелка. После три години се готвя, за да кандидатствам успешно в най-елитната гимназиална паралелка.
Спомените ми от гимназията са вече съзнателни. Класът ни е разделен на групички. Единственото, което ни задържа заедно е общия интерес – да сме елит. Всеки от нас разчита на солидна мрежа от подкрепа, но не от своите връстници, а от своите родители и близки. Същите, които са заложили целите си животи върху нас, както се залага на състезателни коне, за да станем адвокати, икономисти, лекари.
Тази висока цел оправдава всички средства – преписване, зубрене, учене. Тя свети пред нас и ни пречи да правим щуротии, да избягаме от час поне веднъж, целият клас заедно, да застанем зад някой провинил се съученик. Всеки от нас тайно се готви за следващата си елитна стъпка – кандидатстване в София или чужбина.
Години след завършването се събираме рядко, а когато се съберем, се караме в кое заведение да се видим, така че винаги има обидени и никога не сме в пълен състав. От цялата ни елитна паралелка от 28 ученика, само един или двама все още живеят в Пазарджик. Останалите са част от софийския или чуждестранния елит.
Питам се дали с толкова много учене, всъщност научихме нещо за тези дванайсет години. Дали се научихме да бъдем хора, да си помагаме в трудни ситуации, да строим и да бъдем част от общност. Дали това, че ни бе втълпено, че индивидуалният ни интерес е над всичко, не ни попречи да сме щастливи там където сме, във времето в което живеем?
Защото какво е личният успех без общност в която да го споделиш и реализираш? Как може да си щастлив в собствения си дворец, ограден от високи дувари, когато хората наоколо нямат работа или те гледат със завист?
В България често мислим, че общността е даденост, лесна и достъпна за всеки. За нас тя нерядко се ограничава до събирания на маса, придружени от обилно ядене и пиене и пеене на хайдушки песни. После, всеки се връща в своята самостоятелна битка за издигане.
За пръв път видях различен модел на общност по време на ученето и работата ми в САЩ. Общност съставена от права и задължения, в която всеки допринася по малко за общото благо, но всички печелят по много от резултатите. Конкретен пример. Училището, в което преподавах, имаше половин ден от седмицата посветен на доброволчество в полза на общността.
Аз ръководех група за почистване на пътя от боклуци. Друг колега разчистваше пътеките за разходка с неговите ученици. Трети приготвяха кленов сироп за столовата. Четвърти поддържаха пречиствателна станция за отпадъчните води, така че нито капка вода да не се губи и да не замърсява природата. Резултатът беше, че през цялата година живеехме на чисто и красиво място, което всички поддържахме.
И ако основите на общността позволяват на всеки член да добие някакво материално благо, каквото сам никога не би могъл да има, то второто ниво обвързва индивидите в един споделен живот. Всяка седмица имахме общностна среща в общностен център, където седяхме заедно в продължение на тридесет минути и мълчахме. Ако някой имаше нещо да сподели от изминалата седмица, радост или скръб, той или тя ставаше и с няколко думи я описваше.
Има неизмерима сила, граничеща с мощност, в група хора, различни по вярвания, цвят на кожата и материално състояние, които споделят своя живот и чувства. За мен това е истинска общност, която позволява на индивида да е щастлив там където е, а не постоянно да мечтае за някое по-високо, по-елитно място.
Когато се завърнах в България, след дълго търсене на по-доброто другаде, първото нещо, което ми направи впечатление, беше липсата на общности. Как съдя за тяхното съществуване?
На материално ниво, поглеждам тротоара на улицата. Еднакво чист и подреден ли е по цялото продължение? Или пред къщата на един е посадена трева, пред друг е цимент, а пред трети змиярник? Отивам на гробищата. Проверявам дали тревата е окосена по равно навсякъде или пред гробът на един има мавзолей, а съседният не може да се види от коприва. Защото за мен, тези малки, незначителни детайли, рефлектират и отношенията ни един към друг като хора, като общество и като държава.
Рядко попадам на село или град, които активно развиват няколко от тези категории. На немалко места, европейските проекти прикриват липсата на общност на материално ниво, но внимателният поглед към пейки, чешмички и тревни площи, които изискват постоянна поддръжка, веднага показва дали състоянието на населеното място се гради върху общностно желание или личните амбиции на някой политик.
„Това не е моя работа, това е работа на държавата” – често чувам като оправдание, когато питам защо нещо не е както трябва. Сигурно е така. Но за да потръгнат нещата в държавата трябват работещи общности. И ако държавата не се грижи за общите ни части, това значи че и ние не трябва да се грижим за тях. И обратното, ако ние създадем и участваме в такива общности, то и държавата ще ни помогне да ги поддържаме.
На духовно ниво, проверявам дали в района има читалище, църква или друг общностен център. Питам дали хората го посещават и дали по време на събиране се чува гласът на всеки. Разучавам дали се провежда събор или свързано с населеното място събитие, дали съществува спортен отбор. На това ниво, срещам желание и развитие още по-рядко.
Въпреки тези недостатъци, се уча как да променя каквото мога, да приема каквото не мога, но да съм тук, в моя малък град, в моето малко село, в моята държава. Защото дългите ми пътувания по света ми доказаха, че човекът, колкото и да се мисли за нещо велико, може да бъде оприличен на просто дръвче, което без корен би загинало навсякъде. Коренът на това дръвче е общността, която го задържа и храни.
И ако днес се питаме какво да променим в държавата ни, за да има бъдеще за нас и нашите деца, то за мен отговорът не е да сменим този или онзи политически елит, а всеки да положи усилие за изграждането на своята общност.