автор: anonimapokrifoff

Трета година, откакто не съм самотник – Лиза е с мен. Тя е голдън ретрийвър и казват, че в козината ѝ е златото на всички изгреви и залези. Обожава ме, както и аз нея. Лиза ще живее най-много още осем години, аз нямам толкова пред себе си, така че не тя моето, аз ще разбия нейното сърце. Но сега е рано за скръб и е разгарът на лятото. Горещници. Обикновено я разхождам привечер, мотаем се в парка, обаче днес нещо не ме свърта и излизаме в жегата. Слънцето е толкова безмилостно, че ако нямам тъмни очила и шапка, ще прогори дупки в мозъка ми.
Някога кварталът ни беше тихо място с раздалечени от големите си дворове къщета, но днес е свръхзастроен с кооперации лабиринт, в който можеш да се луташ с часове, докато откриеш блока си, а ако си дете и се изгубиш, шансът да бъдеш намерен бързо, е почти нулев. С Лиза си имаме отработен маршрут и винаги безпогрешно стигаме до кръстовището, после близо километър право надолу и се гмурваме в лоното на прохладата и тишината.
Още преди кръстовището чувам скандала – младеж, надул чалгата, и старица. Тя е пресякла на пешеходната пътека на косъм пред колата му.
- Пътеката е зебра! – гняв и тютюн в гласа ѝ.
- Слушай ма, бабо, няма тука зебра-мебра, видиш ли кола, спираш!
- Ти си длъжен да спреш! – съсък на естествена коприна, която свободно се завихря около слабо тяло.
Вече съм до тях.
- Айдеее, още една пенсия дойде! Няма ли най-сетне да пукнете, бе! – провиква се младокът.
Лиза напряга мускули и изръмжава, навеждам се и я погалвам, тя се кротва, но е нащрек. Ясно, воня на ганджа – смачкана и препикана зеленина, напечена от слънцето.
- Разкарай се, дърто, че да не те разкарам аз!
- Не можеш така да говориш на жена! – Гърдите ѝ, напуснати кораби, инфарктно шумно се вдигат и спускат в прекалено голямото пристанище на сутиена.
- Ти си бивша жена, ма! Може преди 100 години и да си била хубава, но я се виж сега кʼва си сбръчкана стафида!
Усещам как яростта се втурва от пръстите на краката ѝ към главата. Тя отстъпва зад мен. Марков парфюм с ориенталски нотки, който така добре се разгръща върху чиста, мургава кожа. Отваря чантата си, звукът на ципа е оглушителен. После е онова прищракване, което не мога да сбъркам и насън. Тя задържа дъха си, ръката ѝ разсича въздуха и застива. Хвърлям се към нея, но нещо ме кара да го направя по-бавно с незначителна част от секундата и мозъкът на младия идиот ме опръсква.
Стъпките ѝ са бързи и почти птичи. Тя бяга към парка.
- Не! – изкрещявам ѝ. – Обратно! Към блоковете!
- Благодаря! – прошепва до ухото ми, аромат на тютюн и бяло вино.
Чалгата гърми, собственикът на колата вече не може да я спре. Успокоявам Лиза и чакам ченгетата – бих ли могъл да отида където и да е, целият в кръв и мозък? След минута се разнася момичешки писък, някакво момче говори по телефона… Полицаите идват след още десетина.
- Видяхте ли кой го направи? – пита ме един от тях.
- Тази, която беше хубавата Холмиер – казвам.
- Какво?!
- Огюст Роден. Извинете, бях се отнесъл.
- Ти подиграваш ли ми се?! – изкрещява ченгето.
- Не, ти ми се подиграваш – отвръщам аз, свалям тъмните си очила и слънцето опарва незрящите ми очи.