автор: ElenaZelena

Синеока беше Елена и тия неземни сини очи удавиха много мъже в дълбоките си води, развалиха няколко семейства и затриха не една и две съдби. Необяснима магична сила имаше в приказния им цвят - едновременно теменужен, небесен и езерен, безбрежен като природна стихия и топъл като летен вятър.
Лицето ѝ беше обикновено, някои биха казали дори, грозновато: носът - закривен в ляво, устните - тънки и равни, напук на общоприетите норми за женственост, а месестите уши - едва прикрити под жилавата коса. Но очите…Тя прекрасно съзнаваше магията на тия очи, които заливаха всичко със синевата си и потапяха дребните несъвършенства в дълбочина, непонятна за обикновения човек, обгръщаха го във воал и го залюляваха меко, сякаш право от небето е спусната люлка на копринени въжета, която да го възвиси обратно в облаците.
Когато се появи Костадин, тя беше в дупка, сърцето ѝ мязаше на разпердушинено лястовиче гнездо, чийто обитатели никога няма да се върнат. Дълго не можа да се съвземе след Иван - последния удавник в лазурния океан на погледа ѝ, така и не събрал смелост да напусне жена си. За него тя страда най-много от всички. От морските ѝ очи капеха сълзи, колкото едри сапфири, извиращи дълбоко от пробитото дъно на душата ѝ.
Костадин тръгна след нея като куче, намерило стопанина си. Изслушваше тирадите ѝ срещу проклетата съдба и Иван, бършеше сополите ѝ, тъпчеше мълчаливо в себе си целия окалян боклук от емоции, който тя изхвърляше безцеремонно върху му. Често просто стоеше и я зяпаше прехласнато, докато хората цъкаха с език и повтаряха:
- Ейййй, още един се удави в пустите сини очи Еленови!
Наближаваше рождения ѝ ден и Костадин се засуети да търси подарък. В деня - седми май, я зачака пред къщата ѝ от обед. Искаше да я изведе официално, както младоженец води булката си - тържествено, в ореол от любовно упование и трепет. В ранния следобед Елена застана на вратата в синя лятна рокля, която се сливаше с очите ѝ и преливаше към небето, към прашния двор, към Костадин, който я гледаше вцепенен и към целия шарен свят, очакващ срещата им. Пилците се разхвърчаха припряно и дърветата се разшушукаха, когато той я прегърна непохватно и двамата заситниха през улицата под палещите погледи на съседите. В парка Елена се спря и го погледна. Той стоеше пред нея - отчаян, влюбен, готов да ѝ подари света и да се срине в краката ѝ. Тази всеотдайност изведнъж я стъписа и тя седна на една пейка с премалели колене. Костадин приседна до нея и ръцете му се защураха, очите му - бляскаво вперени в нейните. Подаде ѝ малък пакет, който тя нетърпеливо разкъса. В зелената тишина на парка и в сянката на старите дъбове прошумоля яркочервен копринен шал, плъзна се леко между пръстите ѝ и полегна в скута ѝ като голямо кърваво петно.
- Да отива на очите ти - каза Костадин.
Елена го погледна недоумяващо. Омота шала около раменете си, мушна ръка в неговата и двамата станаха, за да продължат заедно пътя, който бяха поели. На втората година от съвместния им живот, след като се роди дъщеря им, в разговор за детските ѝ, езерно сини, приказни очи, тя за първи път разбра, че той е далтонист.