автор: Albatros

Навярно криви ги редих,
щом сметките ми не излизат.
Парици не спестих от стих.
Слънчаса сетната ми риза.

Тъй не загинах на война,
свален от вражески куршуми.
Попари първата слана
неосквернените ми думи.

Жълтеят мъртвите гори.
И – някъде – по икиндия,
щом иде есен, нека ври! –
в гърлата мъжката ракия.

Три пръста скреж! – ми побеля
дори брадата на масури.
И там ли? – в Райските поля,
ще се треса в дактил от бури?

Не искам. Нека падне нощ.
Да лъсне месецът секира.
И да летя – какъв разкош! –
в рой виненки над халба бира.

Палачите плетат въжа! –
през шиите ни ги премятат.
Наздраве! – пия за мъжа,
платил със смърт за свободата.

Ако светът – все тъй добър
към някого, е лош за други,
прати ми Боже, светла смърт? –
пях светло – и не ща заслуги.

Живях със простички неща –
дори успях да милна цвете.
Като си тръгна от света,
с ей тази песен ме помнете.