автор: ma_gi

„И точно, когато си мислиш, че знаеш отговорите,
животът променя въпросите…”

Косите на върбите
се целуват
със устните на тръпнещия мрак.
А вятърът
за тях бе пропътувал
от край до край
изплашения свят.

И стъкнал бе
домашното огнище,
докато слушал кръшния им смях.
Сега ги чака.
И димят стърнищата.
И сам
преглъща
обредния хляб.

А мракът
със светулкова магия
просветва в разпилените коси.
Върбите стенат.
И оголват шии.
А вятърът е полудял.
Свисти.

Насила
облаците към реката влачи,
свткавици огъва
разярен.
И капките са хиляди палачи –
свистят куршумено
по мрака.
И по мен.

Дъждовните въжета ме оплитат.
Ревниво ме обгръща
лепкав страх,
а бурята
в душата ми залита,
пияна и от страсти,
и от грях.

Косите ми
със мрака се целуват.
Сама преглъщам обредния хляб.
Стърнище съм.
И ти не си пътуване.
А някога умирахме от глад…