автор: yotovava

Дълбоко в паметта ми има мрак,
сред който се страхувам да нагазя.
Нима съм се родила единак –
посрещан и преследван със омраза?

Не вия нощем. Имам кански страх,
че ехото повтаря мигновено
мълвата – за това, какво не бях,
и другото – което не споделям.

Будувам често. Сухата луна
се дави в мойте ириси зелени.
Нима е нужно все да се виня,
щом прекосявам нечия вселена?

Вкусът на свободата е горчив,
но – честно казано! – го предпочитам.
Защото не е лесно да си жив
във свят без капка обич и обител.