В памет на Миряна
Къде отиваш, моя Синя Фея?
Виж, как те търся в крайния квартал!
Там детството ми още е потребно,
а буквите синеят от печал.
Сърцето ми е свито като охлюв.
Сънят рисува черно-бели климати.
Под миглите училищният покрив
се срутва върху дървения чин.
А любовта се шмугва през решетките
и се залюбва с бухала продажен,
с вълчето, със морето до колене,
с което няма колко да си кажем...
Не зная с четири строфи как да вържа
душата си към твоите пътечки.
По-лесно е да бъда днеска дървен.
По-трудно е да съм човек.