автор: LATINKA-ZLATNA

Валери Станков – поетът, който пише за себе си: Лудият на Варна; панелното чудовище; аз бях малкият мук, бях пинокио, робин худ – или три в един идиот. Аз вече съм дърво. Поляна, мащерка. Светулка. Паяк. Безсмъртниче. И мак. Нежен шипков храст, щурче, което
къса струна. Аз вихрушка на снежния мрак, сура вълна преда – плета чорлави облаци. Аз съм слънчице, дъжд, бучка лед, вятър, жълъдче в зимна кoрия; недипломиран ученик на Иисус – най-добрия в класа, до прозореца в ляво, Йоан, Матей, Марко, Петър, Симон – все едно, или техните наборчета от казармата по света и у нас; никой, принц и просяк, слепецът протегнал душа на ъгъла; мъкна леден ручей дишат ми усои черни – още ледни. Аз цял живот все болката рисувам – по-дълга от Китайската стена, от глетчерите в Алпите, от Кордилерите...; събудят ли ме третите петли, Вселени дишам – и Вселени пея. Заплача ли, в Сахара ще вали. Неукротим. Опасно луд. И сам. Сирак на светлината. Син на мрака. Аз съм необходимият луд, без когото светът ще е лудница; мой ще бъде 6-милиардният звън. Помнете ме добър.
Той е педя човече лакът брада; яде три тави мусака, пие бира с кофите. Няма само пари да отиде с жена си в Пампорово. Много хърка, когато заспи. Хърка соло. И хорово.
Той е мъжът, който понякога сънува кораби. Прехвърлила пространствата космическа маймуна – един мутант – безмозъчен глупак, който явно заявява: Боговете са тъпи – и сигурно са полудели – винаги се правят на важни; ако знам, че децата ми ще протягат ръце като просяци жални пред храма и последния лев ще си дам – за ремонт на Радецки – умрял в Козлодуй; няма да пея на кокошките в курника – да си хванат държавен петел, няма да им играя по сопата – те ще ми тропат ганкината и право хоро, не им ща кадрила, мазурката, гопака – турям си честния подпис – с Ботйовото перо.
Той е Валери Станков -Албатрос, авторът на над 1000 стихотворения – лирически, с граждански патос, хайку и други. Има издадени книги: романът-есе „Писателят като чудовище”, поетичните книги „Автопортрет със светкавици”, „Наръчник за лунатици”, „Къща без икони”, „Аз съм светлия мъж към безкрая” и др.
Валери Станков -Албатрос е труден и безкраен за анализиране, многолик, много образен – скала, не може да го къртиш отникъде. Монолитен, ерудиран, борави с поетиката – не се подчинява на нищо. Произволно си играе със стиха – усвоил го е и е минал над него, затова може да си позволи версификация. Подтиква към философски размишления, създава много оригинални образи, използва легенди, сравнения, народни поверия. Описва до натуралност, гради виртуозно поетични фрази. Богато използва история, география и фолклор. И не само ги използва, но знае къде да ги сложи, намирайки техния еквивалент.
Като поетична струя е – непредвидим. Следващият момент не знаем с какво ще ни сюрпризира.
Парадоксален е – разрушава стихотворната форма на структурата, нарушава буквалното, за да създаде една друга форма, която е много по-богата, по-оригинална – от камъка до пясъка... – до светлия мъж към безкрая. Неговото разрушаване е създаване.
Хиперболичен е – разширява Аза – тръгва от себе си и вкарва в поетичния си изказ целият свят.
Космичен е – цялата земя разрушава, като умело използва образите на вятъра, на слънцето, на небето, на морето... На всичко!
В поезията е безпардонен гамен – не се подчинява на нищо, не иска да прилича на никого и никой да прилича на него.
Той си позволя да си играе и с Ада, и с Рая.
Във вселенските си песни той ни подсказва, че сме една прашинка в мировото пространство – вселенското нищо.
Той е Валери Станков (Албатрос) – ключът към безкрая.


Б.а. 04.09.2008 г., Клуб на дейците на културата, Ловеч; творческа среща с Валери Станков (Албатрос);
Материалът е публикуван в Славянско списание за литература, изкуство и публицистика „Ирин Пирин”, 2009 г.: Мелнишки вечери на поезията, и е поместен в книгата ми „Палитра от бои”, 2019.