Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pepelqshka13
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14019

Онлайн са:
Анонимни: 90
ХуЛитери: 1
Всичко: 91

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПридаване на живот
раздел: Разкази
автор: Heel

Фотографът Асен Вълев се изненада приятно, разбирайки, че ще получи модела на двойно по-ниска цена от стандартната. Дамата бе атрактивна – стройна, с приятни форми, симпатично лице и гъста, права, медно руса коса. По имейл бяха пристигнали няколко снимки, на които тя лежеше гола на огромно легло, застлано с лилав чаршаф. Впечатляваща гледка! Смяташе да направи едночасова сесия с нея и най-добрите снимки да включи в новата си изложба на актова фотография.
Лицето за контакт бе мъж. С него Вълев бе уговорил цената. А преди час този мъж се бе обадил по телефона и бе казал:
– Ей сега ще докарам Валерия.
– Добре. Чакам ви – отвърна Вълев и се зае да подготви студиото си, в което имаше старинно легло, фотьойл и шезлонг.
Към обяд на врата се позвъни и фотографът изтича да отвори. Гореше от нетърпение да види прекрасната дама на живо.
На прага бе застанал млад мъж с брада. Отстрани до стената имаше инвалидна количка, в която седеше въпросната Валерия. Ръцете й лежаха отпуснато върху подлакътниците, а главата й бе подпряна на специална облегалка. Плътните й устни бяха захапали нещо като сламка.
Асен Вълев се втрещи. Не знаеше какво да мисли. Мина му през акъла, че е обект на грозна шега, даже се огледа за скрита камера.
– Това е Валерия – каза брадатият. – Оставям ви я. Когато приключите, обадете се да я взема.
– Но тя… – измърмори Вълев.
– Какъв е проблемът? По телефона казахте, че я одобрявате.
– Не знаех, че тя… е в инвалидна количка.
– Ще се справи. Чудесен модел е. Просто трябва да я нагласявате според предпочитанията си.
Фотографът не намери подходящ отговор на тези негови думи. Валерия гледаше с присвити очи, очевидно притеснена.
– Добре. Влизайте – отвърна фотографът. Не искаше да се стига до скандали.
Валерия духна в сламката и количката се придвижи напред, преминавайки над прага.
– Довиждане – каза брадатият и се обърна, после погледна през рамо и добави: – Не се тревожете, че ще изцапа, изчистена е.
На Вълев му бе нужна цяла минута, за да разбере какво означават тези думи.
Мъжът си замина. И фотограф и модел останаха насаме.
– Съжалявам за недоразумението – каза тя. – Редно бе да ви предупреди, че съм инвалид.
– О, няма проблеми. – Вълев се опитваше да демонстрира непукизъм.
– Ако не се получат нещата, ще се откажа от хонорара.
– Не се притеснявайте.
Жената примигна и изпъшка. Напрегната бе.
– Заповядайте в студиото!
Тя духна в сламката и придвижи количката си към отворената врата.
– Ще се наложи вие да ме съблечете. Аз… не мога нищо.
– Разбира се. Ако не сте в настроение за снимки, можем да отложим…
– Не, не, добре се чувствам. По-скоро ми е криво, че приятелят ми, Деян, ви подведе.
– Вие… откога сте модел?
– О, още отпреди катастрофата. След нея имам само две сесии. Тази ще е третата.
– Е, значи имате опит.
Тя се подсмихна.
– Силно казано. Добре… Преместете ме върху леглото и там ме съблечете. Така ще е най-удобно.
– Приятелят ви защо си замина?
– Не му е приятно, че работя. Затова само ме вози с колата. Макар че се съмнявам, че все още ме ревнува от фотографите.
– Разбирам.
Той я подхвана под коленете и около талията и я вдигна от количката. Главата й бавно клюмна на една страна.
– Вратът ми не е много стабилен. Избягвайте резките движения.
– Добре.
Сложи я на леглото и подпря главата й на възглавница. Събличането се оказа лесно. Черните пантофки паднаха още при местенето. Зелената рокля бе с един размер по-голяма и се изхлузи лесно. Сутиен нямаше, само дантелени прашки.
– Мога да не ги махам – кимна той към прашките.
– Нали снимате голи жени?
И той внимателно ги издърпа надолу по краката, които бяха с добре оформени мускули.
– Имате хубаво тяло.
– Мускулите ми постепенно атрофират. Скоро няма да ставам за снимки.
Гледайки безчувственото й тяло, Вълев се натъжи. Но вече му се струваше, че фотосесията няма да е провал – дамата имаше хубави пропорции и мила физиономия, а сините й очи бяха невероятно живи и изразителни.
Той направи няколко снимки, но не остана доволен. На тях Валерия изглеждаше отпусната като труп и това впечатление не се променяше от динамичните изражения на лицето и ведрите очи. Интимните й части бяха твърде добре видими.
Усетила сякаш разочарованието му, Валерия подхвърли:
– Трябва да ме понаместите. Не че ви давам акъл, просто знам на какво приличам, когато съм просната като парцал.
– Добре изглеждате!
– Жена като мен няма нужда от комплименти.
Вълев се изчерви. Бързо си възвърна самообладанието.
Обърна я настрани и присви ръцете й, а левия й крак изпъна. Получи се интересно. Така парализата почти не личеше.
– Радвам се, че вече свиквате с мен – каза тя с усмивка.
– Не е чак толкова трудно.
Засне я отблизо, за да покаже безупречната кожа. Извивките на талията и ханша бяха съблазнителни. А тънките глезени и малките отпуснати стъпала излъчваха финес. Педикюрът бе съвършен, явно правен от професионалист.
Обърна я по корем и подпъхна ръцете й под главата. Изпънати, краката й изглеждаха безкрайно дълги. Заоблените розовеещи пети контрастираха с бялата кожа по-нагоре. Снимките бяха хубави, но прекалено статични. Фотографът искаше да придаде повече живот. Но как да придадеш живот на парализирано тяло?
– Трябва да помисля какви да са следващите снимки?
– Добре. Оставям се в ръцете ви – подсмихна се тъжно тя.
– Искате ли да направим кратка почивка? Да ви предложа кафе?
– Няма да пия нищо, страх ме е … да не изцапам. Сега съм добре изчистена и ми е спокойно. Иначе през другото време съм с памперс.
Вълев се намръщи.
– Криво ми е, че красиво момиче като вас е имало нещастието да пострада толкова жестоко. Сигурно не ви е лесно.
– Постепенно свиквам. Вече се преборих с депресията. Приятелят ми ме подкрепя. Е, неприятно му е, че работя като модел.
– Явно е добър човек.
– Честно казано едва ли ще ме издържи дълго. Роднините му настояват да ме прати в хоспис. Но той изпитва вина за случилото се и я изкупва чрез грижи за мен.
– Съжалявам. Какво се случи?
– Бяхме с мотора. Към полунощ беше. Пътувахме по „Цариградско шосе“. Една жена прескочи мантинелата и тръгна да пресича. Приятелят ми не успя да реагира и я блъснахме. Паднахме. Той се отърва с охлузвания, онази идиотка претърпя няколко тежки операции, но оцеля, а аз си счупих врата и се парализирах. Пак добре, че не умрях.
– Не трябваше да ви задавам този въпрос. Простете.
– Не, предпочитам всички да знаят, че глупостта е опасна – каза тя и красивите й очи потъмняха от тъга. – Ще продължим ли? Държа да си заработя хонорара.
Вдигна я и я премести на фотьойла. Ръцете и краката й се скръстиха по плашещо неестествено начин и той побърза да поправи неприятната гледка. Подпря петата на левия крак на пода и сгъна леко коляното. Зачуди се как да процедира с десния крак. Накрая реши да го извие настрани, подпирайки глезена върху лявото коляно. Подпъхна възглавнички под гърба й, за да не се получава прегърбване. Валерия сама придаде подходящо положение на главата си. Оставаха ръцете. Лявата легна естествено отпусната върху подлакътника. Но дясната… Вълев се затрудни да й придаде подходящо положение. Все нещо не пасваше. Накрая взе от кухнята една чаша и я напълни с вино.
Валерия го изгледа уплашено.
– Не мога да я държа. Ще се разлее виното.
– Знам, че не можете да я държите. Позволете ми да опитам нещо.
– Добре.
Той положи чашата върху вътрешната част на дясното бедро. Опита се да сключи пръстите на ръката около столчето, но те отказаха да се свият достатъчно. Валерия присви очи, лицето й видимо се напрегна. Сякаш тя се опитваше да помръдне парализирания крайник. Това естествено нямаше как да стане. Фотографът постигна желаното с леко извиване на китката настрани. Създаде се илюзия, че дамата държи чашата небрежно.
Фотоапаратът защрака, запечатвайки красивата гледка. Вълев няколко пъти смени ъгъла на снимане, а Валерия придаваше различни изражения на лицето си.
– Страхотно се получава! – възкликна Вълев.
Валерия се усмихна несигурно.
Той разпечата най-хубавите снимки и й ги показа.
– Вие успяхте да ми придадете живот! Благодаря! – Лявото й око примигна и се навлажни, после самотна сълза се търкулна по заоблената скула.
– Аз само ви аранжирах. Основната заслуга е ваша. Имате хубаво тяло и изразително лице.
– Благодаря. Вашите думи ме радват, но и натъжават. Никога няма да бъда такава, каквато бях преди.
Вълев не намери думи за подходящ отговор. Осъзнаваше, че е придал само мимолетно съвършенство на безжизненото тяло.
– Много добра сесия се получи. Радвам се, че работих с вас.
– И на мен ми беше приятно. Вие сте много възпитан човек.
– Пак ще ви потърся. Само трябва да измисля интересен начин за представяне, съобразен със спецификата на тялото ви и интелигентното ви излъчване.
– Прекрасно. А сега бихте ли ме облекли?
– Да, разбира се.
– Ще ви помоля и да звъннете на Деян да дойде да ме вземе.
– Добре.
Докато я полагаше върху леглото, краката й, заради отпуснатостта на коленете, се разкрачиха жабешки, изкарвайки неприлично на показ интимните части. Възмутен от несръчността си, Асен Вълев побърза да поправи грозната поза. Молеше се Валерия да не е забелязала небрежността му. Издърпа дантелените прашки нагоре по краката и ги намести. С роклята незнайно защо срещна проблеми. Ръцете му се бяха разтреперили. Тогава усети, че се е възбудил и че възбудата личи под тесните панталони. И това се случваше въпреки дългогодишния му опит с красиви модели и пословичната му способност да се контролира. На всичкото отгоре Валерия го фиксираше с изненадан поглед. Явно бе разбрала.
Той се стресна при мисълта, че тя, каквато е безпомощна, може да се уплаши от нагона му. Припряно облече роклята и коригира усукванията на плата. Обаче обувайки пантофките, не можа да се въздържи да не погали отпуснатите боси стъпала. Извивките на сводовете и петите бяха съвършени. Бидейки парализирана, тя нямаше как да усети докосванията му. Хем му бе приятно, хем се чувстваше гузен.
– Нали пак ще ми позирате?
– Да, стига приятелят ми да не ме спре. Все пак съм зависима от него. Няма как да му се противопоставям непрекъснато.
– Разбирам. Трябва на него да се обадя, нали?
– Да, не мога да говоря по телефон.
– Лошо е, че имате противоречия.
– Той много държи на секса, а аз вече не мога … повечето неща. Тъй като нямам чувствителност, при вагинално проникване би се стигнало до разкъсвания. Съжалявам, че ви занимавам с проблемите си, но държа да разберете, че вече не мога да му се налагам. Ако каже „не“, няма да ме снимате повече.
– Би било много жалко.
Тя се усмихна.
Тъкмо я настаняваше в количката и Деян пристигна. Не изглеждаше в добро настроение.
Мина месец. Изложбата на Асен Вълев пожъна успехи, като особен интерес предизвикаха снимките на Валерия. Никой не се досети, че тя е напълно парализирана. Защото на тялото й бе придаден живот.
В края на лятото фотографът се накани да звънне на приятеля й. Пристъпи директно към главния въпрос:
– Бих желал пак да снимам Валерия. Предният път тя се справи чудесно като модел, въпреки недъга си.
– Валерия умря.
– Какво!
– Чухте ме добре. Умря. Погребахме я. Просто една нощ спря да диша. Лекарите казаха, че мозъкът й не е изпратил нужните сигнали. С парализираните понякога става така.
– Много съжалявам – промърмори Вълев с насълзени очи.
– И аз съжалявам. – Чу се изщракване и връзката прекъсна.
Дни наред Асен Вълев се щура безцелно из улиците. Смъртта на тази жена го бе хвърлила в депресия. „ Реално не я познавам, тогава защо страдам?“ – питаше се той.
Един ден на вратата почука непознато момченце. То тикна в ръцете му сгънат на четири лист, махна с ръка и си замина. На листа пишеше:
„Чак сега разбрах, че Деян Ви е излъгал. Много подло от негова страна. Жива съм, засега. И с радост бих Ви позирала отново, защото Вие умеете да придавате живот. Ако имате интерес, обадете се на този телефон……. На братовчедка ми е. Тя ще се свърже с мен.
Искрено Ваша,
Валерия Кенанова“


Публикувано от Administrator на 24.06.2020 @ 20:57:21 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

02.10.2022 год. / 05:31:41 часа

добави твой текст
"Придаване на живот" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.