автор: bql_stih

Някога, преди много години думите са имали сила. Силата да създават светове. А след това ние разрушихме тези светове и изградихме градовете си върху тях. В многословието ни се роди лъжата и думите на хората се превърнаха в бледи сенки. Нечертаещи път и неносещи надежда. Но ние продължаваме да бъдем с високо вдигнати чела в своята безпътица, за да не скърбим за нашите грешки, грешките на дедите ни и тези на нашите деца. Защото невежеството лесно се предава от поколение на поколение.

Живея в покрайнините на града. Навън ухае на есен и вятърът разнася по улиците паднали листа. Есента е странен сезон, кара те да се чувстваш смирен. Бях си направил чай и седнал до прозореца четях книга. Слънчевите лъчи огряваха поовехтелите й страници с мека светлина. Моите познати гледаха на мен като на странник, защото само аз имах в дома си библиотека пълна с книги. Стигнали до мен благодарение на моята баба, която ги бе съхранила през годините. Тя ми разказваше, че още в нейното детство хората започнали да ги забравят. Преди да се роди започнала и масовата фемто технологична инсталация на хората. От речево, общуването се бе превърнало в мисловно-дигитално, посредством имплантите. Така постепенно книгите с написаното в тях изчезнали. Днес вече никой не желаеше да ги притежава. Фемто технологията позволяваше на хората да общуват без да се налага да разговарят. Свързани към нервната система, мозъчните вълни достигаха директно до избрания получател. Бизнес и личните взаимоотношения се свеждаха до няколко минутно предаване на мисли на ден. Сега ние не комуникираме излишно, никой няма желание да бъде обезпокояван с ненужна информация, защото тя достига директно до сърцевината на мозъка, а това не е от нещата, които ще искаш да ти се случват непрекъснато. Хората бяха забравили речта и буквите. Светът бе се превърнал в свят на самотници. Високотехнологични самотници доволни от съществуването си.
Баба ми успя да съхрани общуването в дома ни. Предаде го на родителите ми, а след това и на мен. Вечерите в които ме приспиваше, докато ми четеше, усещането за присъствието на човешки глас, специфичният аромат на книгите, все неща, които се запечатаха в съзнанието ми като част от прекрасното детство, което имах.
Днес, когато аз съм в средата на живота си, няма на кого да предам всичко това. Така и не успях да създам семейство. Семейството, което също бе почти изчезнало. Хората имаха деца, които се създаваха по гено-план. Аз исках да имам семейство като от книгите, които четях. И както познатите ме гледаха с недоумение, така и аз се чувствах не на място, като дълбоко в себе си копнеех за един друг свят. Свят, който отдавна бе погребан в миналото.
От години не бях разговарял с човек. Спомням си, че за последен път водих разговор с непознат на една от почивните станции, които инспектирах, ако разменените слова между нас биха се нарекли разговор. Почиващият турист знаеше откъслечни думи, които едва оформяше в изречения. За него това по-скоро бе екзотично преживяване.
Днес освен на почивка до някое екзотично място, хората почти не пътуваха. Цялото производство на храни и всякакъв друг вид стоки бе поверено в ръцете на високотехнологични системи, докато енергията на хората бе концентрирана в разработка на нови технологии. Всичко това се извършваше чрез предаване на данните по фемто инсталациите и така не се налагаше никой да напуска своя дом. Аз бях сред малцината, които пътуваха по работа.
След пика преди сто и трийсет години, когато населението на Земята е било достигнало петдесет милиарда и светът е бил пред истински колапс, днес тук живеят малко над четири милиарда човека. Наложената програма за деца по гено-план, която позволяваше само на хора определени чрез жребии да имат дете, бе дала резултат. Имах невероятен късмет, да бъда четвърто поколение в един род.
Обичам есента. В края на града тя се усещаше доста по осезаемо. Тук има повече дървета. От прозореца си виждах как вятърът разклаща клоните им и по пътя се посипват желточервени листа. Работата ми се състои в това да инспектирам летните резиденции за почивка по северното крайбрежие и сега, когато сезонът бе приключил, имах много свободно време. Трябваше да направя още едно последно посещение до крайбрежието. След това разполагах с шест месеца свободен престой. Много години използвах тази пауза, за да издирвам книги, но в последните няколко цикъла не успях да открия нищо и вече не смятах да продължавам. Едва ли щеше да има смисъл. Препрочитах отново и отново, това, което бе запазено и достигнало до мен. В моята библиотека имаше и една книга на непознат за мен език. Не знаех какво е нейното съдържание, но въпреки това я съхранявах наред с останалите.
Прелистих внимателно овехтялата страница и отпих от чая. Почти винаги докато чета шепна леко, за да упражнявам речта и да тренирам гласните си струни. Навярно един ден щях да забравя как се говори. Колкото и усилия да полагах, от време на време усещах как някоя дума се изплъзва от паметта ми.
Колко е часът? Седем вечерта. Активирах мисловно новинарския канал и след малко вече знаех водещите новини от последния ден.
Оставих книгата на малката масичка до прозореца, допих чая и се изправих. Слънцето клонеше към залез. Толкова много обичам да гледам залезите. Казах го тихо.
- Обичам залезите.
Гласът ми звучеше странно. Когато не използваш пълноценно речта, той придобива странно звучене. Помня, че моята баба, както и родителите ми имаха други нюанси в гласовете си. Устойчиви, плътни. Никога не можеш да си сигурен в своите умения за нещо, за което вече нямаш база за сравнение, освен постепенно избледняващите в теб спомени.
- Трябва да си направя вечеря – продължавах да говоря, докато отивам към кухнята.
Приготвянето на храна беше още една от традициите запазени в дома ми. Разполагах с достатъчно свободно време за да си го позволя. Удоволствие, което ми излизаше скъпо, защото малцина ползваха натурални продукти и доставката им имаше висока цена. Само понякога прибягвах до услугите на готовите порциони. Домът ми се изпълни с миризма на готвено и чух как външната врата, която свободно се отваряше, изскърца. Около мен започна да върти опашка кучето ми, едро сибирско хъски, което цял ден бе прекарало на двора.
- Усети, че идва моментът, нали? – казах, потупвайки го по гърба.
Сука се отърка в краката ми и изскимтя.
- Ето, ето. Хапни си, гладнико.
Загребах с черпака и сипах в купата му, която бе оставена на пода.
То размаха радостно опашка и се наведе над нея. Напълних една чиния и за мен и излязох на верандата. Обичах да вечерям навън и да съзерцавам близката планина, към която имах чудесен изглед. Привечер птичите песни в района бяха невероятно красиви. След малко вратата отново изскърца и Сука излезе облизвайки се. Махна отново с опашка и се запъти тромаво към дъбът, под който обичаше да лежи. С малко тъга се замислих за отминалото лято. Обичах дългите му дни и сега се опитвах да се насладя на всеки подарен ми слънчев лъч.
След като се нахраних включих отново канала си. Исках да проверя дали има информация за мен от настройките на филтъра, които бях активирал. През по-голямата част от денонощието бях с изключен фемто режим. Никой от познатите ми не го правеше. Но аз обичах да оставам насаме със себе си. Имах непрекъсната връзка едиствено със спешния канал, към който бях пренасочил и служебната информация достигаща до мен.
Преди сън отново почетох малко и след това се унесох.
Сутринта бе дъждовна. Сука се бе вмъкнал в къщата и сега се излежаваше на дивана в дневната, доволно изпънал се и примижал. Когато усети, че приближавам към него, вдигна леко глава, извъртя се по гръб и отново блаженно притвори очи. Исках днес да направя последното си пътуване за сезона до крайбрежието. По план трябваше да пристигна там привечер, за да мога в следващите два-три дни да финализирам работата си. През цялата зима северното крайбрежие бе пусто, чак до следващата пролет.
Дъждът спря следобед. Приготвих повече от обичайния багаж, защото смятах след приключване на служебните задължения да остана една седмица в планината. На около три часа път от крайбрежието имах вила, където обичах да ходя. В последните три дни изпитвах странно желание да отида там. Странно, защото обикновено ползвах вилата само през пролетта и лятото. От крайбрежието до там щях да отида по старомодния начин, с автомобил, който бях оставил в базата на морето. Натоварих багажа в капсулата, Сука също скочи вътре и издърпах над мен предпазния люк. Въведох координатите на екрана и стартирах аеродрайва. След няколко минути бяхме в нашия транспортен коридор и бързо набрахме максимална скорост.

Привечер вече се излежавах на брега. Тук не бе валяло и един слънчев ден бе към края си. Сука подскачаше покрай вълните. Надигнах се на лакти и му подсвирнах. Той се направи, че не ме чува и се затича в срещуположна посока като вдигаше пръски вода след себе си. Отворих термо раницата и извадих едно готово меню. Исках да вечерям на плажа и после да се прибера в базата. След залез Слънце бързо захладняваше.
Следващите два дни се занимавах с инспекция по закриването на сезона и когато я приключих започнах да се подготвям за заминаване към вилата. Отправих се към гаража, в който се намираше автомобилът ми. Подобни средства за придвижване бяха рядкост и ги притежаваха много малко хора. В този вид пътуване имаше особена тръпка, въпреки трудностите от техническо естество, които понякога възникваха. Влязох в помещението. Преди няколко месеца бях покрил машината с предпазно наметало и сега дръпнах единия му край. То бавно се свлече на земята и под него се появи тъмночервения цвят на колата ми. Отворих вратата и седнах на меката седалка. Миг след като завъртях стартовия ключ, моторът забръмча с мекия си глас. Закарах колата до базата и след около половин час вече бях успял да натоваря багажа си, а Сука седеше на задната седалка очаквайки да потеглим.
Следвах един стар планински път, който криволичеше в прекрасна живописна местност. Ниската скорост с която се придвижвах ми даваше възможност да се насладя на красивата гледка.
Когато пристигнах, спрях на поляната пред малката веранда и слязох от колата. Сука веднага се измъкна след мен и започна да тича около вилата. Отключих вратата и влязох. Пода леко изскърца под краката ми. Не след дълго в камината вече пукаха съчки, а аз отпивах от любимия си чай. Навън почти бе тъмно. Бях деактивирал фемто линията си, не исках никой да ме безпокои в идната седмица.
На следващата сутрин си приготвих раницата с малко хранителни запаси и вода. Наблизо минаваше малка река и имах намерение да отида до там. В срещуположния край на поляната пред къщата имаше малка пътека, която се спускаше през гората и по нея се стигаше до реката. След като закусих, подсвирнах на Сука и тръгнахме. Пресякохме поляната и поехме по пътеката надолу. Малко преди да стъпя на каменистия бряг забелязах, че Сука вместо да цамбурне във водата, както обичаше да прави, когато идвахме тук, кривна настрани и се изгуби от погледа ми сред дърветата. Не след дълго се върна и започна да лае, като неспокойно обикаляше около мен. После отново се затича към гората, като от време на време обръщаше главата си, за да види дали го следвам. Аз оставих раницата и се запътих след него. Сука се запромъква сред дърветата. След около петдесетина метра се спря пред едно от тях и заскимтя. Когато наближих видях, че там има седнала на земята жена, вързана с въже за дървото. Тръгнах към нея. Ръцете й бяха зад гърба, а тялото привързано към стъблото. Главата и бе отпусната напред и черна, дълга коса закриваше лицето й. Активирах фемто връзката и се опитах да осъществя контакт с нея. Нямаше никаква обратна реакция. Тогава клекнах внимателно и повдигнах леко главата. Пред мен се откри смразяваща гледка. Очите на жената бяха притворени, а устата и зашита с дебела и здрава черна връв. По лицето й имаше засъхнала кръв и синини, които може би бяха от нанесени удари. Отново се опитах да осъществя контакт, но пак безуспешен. Внимателно я докоснах по шията за да проверя дали има пулс. Жената бе жива. Може би бе в безсъзнание, но все пак беше жива. Изтичах до раницата си, взех нож и се върнах обратно при нея. Разрязах въжето, тя се отпусна леко на едната си страна и се свлече върху земята. После освободих дланите й. Прибрах ножа и внимателно я вдигнах на ръце. Сука ме побутна с муцуна, все едно се опитваше да ми помогне.
Успях да я занеса до вилата, влязох в една от стаите и я положих върху легло до прозореца, където слънцето огря лицето и. Напоих с вода парче плат и го сложих на челото. След това извадих от шкафа малка ножица, и започнах много внимателно да разрязвам шев по шев зашитите устни. С една пинсета издърпах парчетата, като бях нащрек да не се съвземе изведнъж и да я нараня неволно. След като успях да премахна всичко, седнах на стол до леглото. Жената лежеше неподвижно. Трябваше да се свържа със Спешна помощ, за да дойдат и да я отведат в медицински център. Тъкмо исках да изпратя информацията по фемто канала, когато се закашля. Насочих комуникацията към нея, но не откривах фемто линията й, което бе много странно. След малко тя отново се закашля, след което бавно отвори очи. Въздъхна силно, вперила зениците си в мен. Вдигна едната си ръка и я доближи до устата си опипвайки я леко. После притвори очите си, поклащайки одобрително с глава.
Сука седеше до леглото и започна да маха радостно с опашка.
- Къде съм? – изнемощелият й глас ме стресна. - Разбирате ли ме? Къде се намирам? Можете ли да говорите?
След миг на пауза породена от изненадата ми, отвърнах.
- Да, мога да говоря. Какво се е случило? Искате ли да повикам помощ?
- Помощ? Не в никакъв случай. Моля ви, не викайте никого.
Жената се повдигна на лакти, като направи гримаса. Явно изпитваше силна болка.
- Добре, не се безпокойте. Няма да сигнализирам на медиците.
Тя се отпусна отново в леглото.
- Обещайте ми.
- Щом не желаете, няма да викам помощ. Какво се е случило с вас?
- Ще ви разкажа. Само ми дайте малко време. Може ли чаша вода?
- Сега ще ви донеса.
Отидох до кухнята, налях вода и се върнах при нея.
- Заповядайте!
Жената отново се изправи и пое чашата. Отпи няколко глътки.
- Боли ли ви? – попитах гледайки устните й.
Тя само леко кимна и ми върна чашата.
- Имам нужда от почивка. Ще се оправя.
- Разбира се. Аз ще бъда в съседната стая. Ако имате нужда от нещо ме повикайте.
Кимна с глава.
- Сука, ела момче.
Кучето се изправи, и преди да излезе я близна лекичко по ръката. Тя се усмихна и легна отново.
Цял ден не напуснах вилата и се ослушвах дали няма да има нужда от мен и да ме извика. Привечер леко надникнах в стаята, за да видя дали е добре. Спеше и дишаше спокойно.
На следващата сутрин се събудих от леки напеви. Станах, наплисках очите си с вода, подсуших се с хавлия и доближих до вратата й. Напевите идваха отвътре. Открехнах леко и я видях да седи на леглото с лице към прозореца. Когато усети, че съм влязъл, спря да пее и се обърна към мен. Видимо изглеждаше много по-добре. Дори бих казал, че пред мен стоеше една здрава и красива жена.
- Вие удържахте на обещанието си.
- Обещание? А, да. Как сте?
- Вече всичко е наред. Благодаря ви за подслона!
- Ще ми кажете ли защо бяхте там в такова състояние?
Тя се изправи, доближи се до мен и протегна ръката си.
- Самър.
Чак сега забелязах, че белезите от шевовете по устните й са изчезнали, както и синините по лицето.
- Дидие – поех дланта й. Нежна и едновременно с това изпълнена със сила.
- Нямате представа, колко съм благодарна, че попаднах на човек, който владее говора.
- По-скоро съм изненадан от същия факт. Приятно изненадан.
- Да ви се намира нещо питателно? – попита леко усмихвайки се.
- Разбира се. Трябваше да се досетя, че може би сте гладна. Елате.
Заведох я до малката кухня, където се намираше масата за хранене.
- Заповядайте, седнете. Мога да ви приготвя набързо нещо.
- Вие готвите? – определено беше учудена.
- Опитвам се. Умения предадени ми от моята баба.
- С удоволствие бих опитала.
Докато приготвях ястие от зеленчуци и яйца тя седеше на масата и ту гледаше през прозореца, ту към мен. Сука се появи, усетил че ние вече сме будни и започна да навира муцуната си в дланите й.
- Започна да ухае много приятно – каза докато галеше кучето.
- Дано да ви хареса.
Сипах в чиния вече готовото ястие и сервирах на масата.
- Заповядайте, само изчакайте малко да изстине.
- Благодаря ви!
- Аз така и не разбрах причината, поради която бяхте завързана.
Самър ме погледна в очите.
- Да, вие трябва да знаете. Редно е, след усилията, които положихте за мен.
- Всеки би сторил същото.
- Може би да, може би не.

- Опитах се да се свържа с вас по фемто път. Изключена ли държите опцията?
- Не. Друга е причината. Аз... – направи лека пауза и след малко продължи.
- Аз нямам фемто чип.
- Как така, това е невъзможно.
- Казах Ви истината – гледаше ме с убедителен поглед.
- Но законът изрично забранява подобно нещо.
- Знам, знам това.
Взе вилицата и опита от храната. По лицето й се изписа чувство на задоволство.
- Превъзходно е! Поздравления!
- Благодаря! Добър апетит!
Продължи да се храни като бавно дъвчеше храната. Издърпах един стол и седнах от срещуположната страна на масата като мълчаливо я наблюдавах. След като довърши, остави прибора и ме погледна.
- Беше много вкусно.
- Радвам се, че ви хареса.
- Вижте Дидие, може би е по-добре да си тръгна.
- Мога да ви закарам до някой близък град. – направих кратка пауза, но не се сдържах и попитах - Всъщност как е възможно за една нощ да се възстановите напълно? Белезите, които вчера бяха върху тялото ви, вече ги няма?
- Вашите въпроси имат отговори, но не знам дали трябва да ги чувате. Хубав живот ли имате?
- Да, така си мисля.
- Ето, виждате ли. Пожелавам ви той да остане такъв, защото вие сте добър човек.
- И любопитен. Наистина ми е интересно да разбера повече неща за Вас. Знаете ли, от години не съм срещал говорящ човек.
- Да, разбирам ви.
- Е, ще ми разкажете ли? – продължавах да бъда настоятелен. – как е възможно да нямате фемто инсталация?
- Думите и речта са сила. Би трябвало да знаете това – гледаше ме право в очите.
- Да, за мен говорът е истински важно нещо.
- Те са дар, те могат да сътворяват чудеса. Стига да ги използваш с концентрирана мисловна енергия, чисто съзнание и душа.
- Съгласен съм, аз винаги много се вълнувам, когато мога да общувам с някого.
Тя леко се усмихна. После продължи.
- Следите от белезите по мен изчезнаха, благодарение на силата на словото. Затова не желаех да сигнализирате за спешна помощ.
Не успявах да разбера как точно се е случило това, но тя наистина изглеждаше по начин, сякаш никога не е била във вчерашното си безпомощно състояние.
- И как се озовахте завързана за дървото?
- Поради същата причина. Заради словото.
- В смисъл?
Протегна ръцете си през масата и ме докосна. Не го очаквах и леко се смутих, но оставих дланите й да хванат моите.
- Дидие, думите са привилегия. Вие ги ползвате, но в тях е скрита много по-голяма сила отколкото предполагате. Има хора, които живеят без фемто инсталация в тялото си. Аз живея така. Искате ли да промените коренно живота си?
Гледах я и не можех да разбера, дали вътрешната ми еуфория от това, че срещнах говорящ човек, не ми пречеше в правилната преценка за нея. Каква ли бе възможността, всъщност тя да е неуравновесена и с психически проблеми?
- Успокойте се, няма причина да се притеснявате. – каза го, като че ли бе усетила за какво си мисля.
- Спокоен съм – отвърнах и дръпнах ръцете си от нейните.
- Искаха да ме убият, но после решиха да ме оставят да се мъча завързана.
- Кой е искал да Ви убие?
- Хора от специализиран отдел към Правителството.
- Но защо?
- Зашиха ми устата за по-сигурно. Смятат, че когато не можеш да говориш, не си заплаха за тях. Завързаха ме и ме оставиха да умра. Вие се появихте едва на третия ден.
- Не разбирам какво се опитвате да ми кажете? Защо хора от правителствена организация ще искат Вашата смърт?
- Няма как да сте чували за мястото от където идвам. Официалните инфо канали не предават нищо.
- Мястото от където идвате? – гледах я още по-учуден, отколкото в началото на нашия разговор.
Стана и се доближи до прозореца. Навън бе прекрасен слънчев ден. Отвори широко двете му крила и си пое дълбоко въздух. После се обърна към мен.
- Има общество от хора, които са отрекли фемто инсталацията. Живеем на малък остров, доста навътре в океана. Напълно сме изолирани от останалия свят. Сами си осигуряваме всичко необходимо, за да живеем щастливо.
- Как сте получили разрешение за подобно нещо?
- Нямаме такова разрешение. Никой не знае за нас. Властите само могат да предполагат, че съществуваме, не сме сигурни. Но няколко човека не се върнаха в последните десетина години. Аз също нямаше да мога да се върна там, ако не ме бяхте открил.
Не можех да преценя дали не си измисля всичко това. Правителството не би допуснало да съществуват хора без фемто чип.
- Дойдох до брега, за да потърся копие на книгата от старите пророци за словото. На острова притежаваме един брой от нея. За съжаление, липсват много страници и една част е в много лошо състояние. Написана е на отдавна забравен език, но при нас има човек, който може да я разчете. Тази книга би ни помогнала да разберем още по-добре значението на думите.
- Книга за словото?
- Да, това бе причината да рискувам и да предприема това пътуване. На корицата й има графична илюстрация. Нарисуван коленичил човек, който държи в ръцете си звезда.
За миг се вцепених. Нима тази жена все пак не е психично болна и всичко това е истина.
- Добре ли сте, Дидие? – каза приближавайки се към мен.
- Книгата - изправих се издърпвайки стола си назад. - Книгата е в моя дом.
- Дидие, коя книга?
- Човекът и звездата в ръцете му. Същата илюстрация. Толкова пъти съм я държал в ръцете си и съм се чудил, какво ли е написано в нея.
- Сигурен ли сте в това, което казвате?
- Трябва да Ви я покажа. Нека тръгнем още сега.

Усещах как в гърдите ми сърцето удряше учестено. Най-сетне, може би щях да узная какво е написано в нея, още повече след всичко, което ми бе разказала. Тя се доближи отново до прозореца и промълви.
- Ето виж.
След това зашептя нещо. Изведнъж навън започна да притъмнява. След малко започна да вали лек дъжд. Това, което си мислих, се случваше наистина.
- Видя ли – кимна ми сочейки през прозореца.
- Но как... ти ли? – попитах леко объркан.
- Не аз, словото. Именно затова Правителството не желае да има хора, които използват думите по този начин.
Сука влезе вътре и изтръска мократа си козина. През мен сякаш бе преминал странен импулс. Все едно цял живот съм знаел, че това е възможно. Търсил съм го. Някъде дълбоко в себе си. Исках да я прегърна, но останах неподвижен. Тя го направи. Доближи се и ме прегърна.
След около час вече пътувахме към крайбрежието. От там се прикачихме в аеродрайва. По пътя ми разказа, как съвсем случайно е попаднала на човек от специалните служби към Правителството, докато е спасявала едно дете, паднало в градско езеро. Словото й е послужило, за да го извади от дълбоката вода пред погледа на служителя. Веднага е била отведена за разпити. Цяла седмица са се мъчили да изкопчат от нея информация, дали познава други хора владеещи по този начин думите. Тъй като служителите не са могли да се свържат с нея по фемто път, са довели говорящ човек, лошо използващ думите и тяхното значение. Дори са приложили сила. До момента, в който са се отказали да правят опити. Когато срещу теб има човек без фемто инсталация, не можеш толкова лесно да се добереш до информацията, която те интересува. Най-накрая са й зашили устата, и са я оставили завързана в гората на мястото, където Сука я беше намерил.

Веднага щом пристигнахме влязохме в къщата ми. Заведох я до кабинета с библиотеката. Посегнах към най-горния рафт и с едно движение извадих книгата.
- Невероятно. Това е тя. – каза докато я поемаше внимателно с ръце.
Започна да я разлиства и да се смее тихо. Вдигна очите си към мен, после отново ги впери в страниците.
- Искам да дойда с теб. – казах го неочаквано дори за себе си.
Тя ме погледна.
- Сигурен ли си?
- Да, искам да дойда.
Замисли се. После сложи ръката си на рамото ми.
- Добре, но ще трябва да тръгнем, колкото е възможно по-бързо. По план тази вечер в полунощ ще дойдат да ме вземат. Има секретен полет от острова с невидим за проследяващите устройства летателен апарат.
- Само да си взема някои неща. Заповядай в дневната – посочих с ръка.
- Може ли – сочеше към книгата.
- Да, вземи я.
Тръгна към дневната, а аз започнах да събирам багаж в два термо-куфара. Единия напълних с лични вещи, а другия с част от книгите ми. Беше трудно да избера кои точно да взема и кои не. Приготвих и малка раница с хранителни продукти. Докато сновях насам-натам из къщата Самър ми подвикна.
- Можеш да вземеш и Сука.
Бе невероятно да чуя тези думи, защото се чудех как ще се разделя с него.
- Готов съм.
- Да тръгваме тогава.
- Сука – подвикнах доката отварях външната врата.
Малко преди полунощ бяхме отново на северното крайбрежие. Пристигнахме до един малък залив.
- Има нещо, което трябва да знаеш – Самър вдигна поглед към мен, точно след като изключих двигателя.
- Трябва да премахнем фемто инсталацията ти.
- Това възможно ли е?
- Да. Само не се страхувай.
В този момент усетих как фемто линията се активира сама и към мен започна да идва информация. Необозначена единица ми предаваше, че трябва да задържа колкото се може по-дълго жената в колата при себе си. Самър нямаше как да знае, че това се случва в момента. На мен ми причерня пред очите. Зави ми се свят. За първи път ми се случваше без мое позволение някой толкова агресивно да използва фемто линията ми. Ръцете ми започнаха да треперят, а образите пред мен започнаха да се размазват. Информацията продължаваше да се набива в мозъка ми.
Аз се облегнах назад и отпуснах главата си.

Успях да доловя как някой отваря предпазния люк и чух мъжки глас.
- Активирали са линията. Това може да го убие.
После усетих как до главата ми се доближи студен проблясващ на лунната светлина предмет. След това чух леко свистене и изпаднах в несвяст.

Събудих се в стая, на чиято рамка на вратата от лекия вятър се вееше тънка бледочервена завеса. Вратът ме болеше леко. Денят бе слънчев и се чуваше как наблизо някой говори. Изправих се и излязох навън. Мястото бе осеяно с къщи и дървета, между които щъкаха хора. Видях, че Самър и един мъж ме бяха забелязали и идваха към мен.
- Добре дошъл – приближавайки протегна ръката си мъжът.
- Трябва да ми обясниш какво се случи – казах поемайки ръката му и гледайки към Самър.
- Имаме достатъчно време, ще ти обясня всичко – беше усмихната.
- Благодарим ви за Книгата! – мъжът също се усмихна.
Аз само кимнах.
- Ела, искам да те запозная с останалите – Самър ме хвана под ръка и ме поведе.

Изминаха седем години. Седяхме на брега, а тя се беше сгушила в прегръдката ми. Сука лежеше до нас с притворени очи. Двете ни деца тичаха наоколо с босите си крачета по малките бели вълни и вдигаха пръски вода. Радостните им гласове достигаха до нас. Слънцето клонеше към залез.
Аз бях щастлив.

_____________________
#Солидарност_В_Културата
„Когато бях красив“ се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”.

Да срещнеш говорящ
(Част от сборника „Когато бях красив“)