автор: mitkoeapostolov

Мой. Моя. Мое. Мои. Мой живот, моя овощна градина, мое дете, мои пари. До скоро и за мен тези съчетания звучаха естествено и логично.
Но един ден „моя” близка приятелка ми дойде на гости и аз ѝ разказвах: „тази част от двора е моя, тази на сестра ми, овощната градина е моя…”. – „Нищо не е твое” – прекъсна ме тя. „Да, бе, да – поредните ново-философски глупости” – помислих си аз. „Разбира се, че са мои. Нали ако някой дойде и се опита да ми ги вземе, ще се боря за тях”
Няколко дни след посещението на жената, получих прегаряне, по-известно с модерното си име бърнаут (повече по този въпрос в отделна статия). Едно от прекрасните последствия на тази съвременна болест за мен, беше ясното усещане за илюзията на притежанието. Вече няколко месеца нямам възможност да се грижа за любимите „мои” двор и градина, не съм в състояние да пиша „моята” книга, не мога да контролирам „моето” съзнание.
Което, за мое огромно учудване, освен изключително предизвикателно, е и прекрасно. Илюзията на притежанието води човек до измамното заключение, че е Господ в собствения си свят, че всичко зависи от него, че е способен да контролира всички свои любими неща.
Сега не мисля за градината, като за „моята” градина, а като за градината, за която имам привилегията да се грижа. Дали е моя? По-скоро не. Ако нещо ми се случи и не мога да се грижа за нея, тя вече няма да е моя, да не говорим, че ако случката е по-сериозна и си отида от този свят, със сигурност няма да я отнеса със себе си.
Не възприемам жената, с която споделям живота си, като „моята” жена, а като жената, с която имам привилегията да преживявам радости и скърби. Но моя ли е? По-скоро не. Първо, тя е обичала и други, преди да срещне мен (както и аз, преди да срещна нея, и това е прекрасно, защото е част от неповторимото многообразие на живота). Второ, ако се разделим, тя може и е редно да си намери друг.
Заблудата на притежанието често ни тежи и ни кара да се вживяваме в ролята на Господ. Ако приемем, че сме на този свят по-скоро, за да имаме привилегията да обичаме и да мразим нещата и хората в него, да се грижим или забравяме за тях, без да се залъгваме, че са наши, може би ще престанем да търкаляме тази непосилна скала нагоре по хълма, а просто ще се наслаждаваме на живота, оцветен в неповторимата палитра на щастието и нещастието.