автор: mitkoeapostolov

Преди няколко седмици, телефонът ми звънна настойчиво. Погледнах – непознат номер. Още не бях станал от леглото и затова не вдигнах. След минута звъненето се повтори. След това се потрети. Накрая получих десетина съобщения. Да не е починал някой? – помислих си.
Прочетох съобщенията. Никой не беше починал. Наша роднина ме търсеше, за да реша домашната на детето ѝ от университета. Не да му обясня как се решава, а да я реша. Кликнах на линка със задачата. Отвори се лекцията на професора, в края на която беше заданието. Не бях решавал такива задачи от шестнайсет години. Прочетох лекцията за десетина минути – всичко беше описано кратко и ясно, като за първокласник. Реших задачата за още пет.
Изпратих отговора на роднината, но вътрешно започнах да се бунтувам против себе си. Шестица, гол, успех, победа, пари, слава. Какво се крие отдолу? Няма значение. Или поне повечето пъти в България е така.
Самият аз не съм невинен. Като дете съм крал играчки от други деца. Десетки пъти съм преписвал в училище. Трябва да си луд да не преписваш, когато целият клас преписва, когато можеш без никакво усилие да спечелиш. В най-важния футболен мач от гимназията, вкарах победен гол с ръка и не си признах. Бях герой. Не винаги съм бил искрен във връзките си. Целта оправдава средствата, нали?
Когато ме приеха в университет в САЩ останах шокиран от едно от изискванията – да подпиша Honor Code (Код на честта), че няма да използвам чужди идеи в разработките си, без да упоменавам автора им и още по-шокиращо, че на изпитите няма да има квестори или наблюдаващи, а аз сам ще съм отговорен да не преписвам. Когато прочетох листа, едва не се изсмях. Как пък не? Те да ме оставят самичък, пък аз ще си правя каквото знам.
През първата година в САЩ изпитвах огромни затруднения да не представям чуждото мнение за свое, както бях назубрил преди това в България (за което ми помогнаха много от приятелите и професорите). На първия тест, професорът влезе в стаята, остави по един лист със задачи на всеки и излезе. Останахме десетима ученика, всеки от които имаше учебник и записки в чантата си. Огледах се. Никой не пипа. Всеки си пише сам, въпреки че отговорите са на един метър от него и няма кой да го хване.
Да бръкна пръв, не върви. Има нещо подозрително. Прошепнах до съседа ми: „Защо никой не преписва?”. Той ми отговори: „Ако професорът разбере, ученикът ще бъде изключен”. Значи – имаш свободата да мамиш, колкото си искаш, но хванат ли те – край.
Колкото и да желаех да постигам огромни резултати с минимално усилие, си дадох сметка, че не желая да рискувам една от възможностите на живота си. Двойка, двойка. По-добре да я поправям на следващия тест, отколкото да загубя всичко, за което съм се борил.
След като дванайсет години преписвах и подсказвах под път и над път, за четири години в САЩ, нито веднъж не се изкуших да мамя. Когато накрая получих диплома за завършено висше образование, наистина се гордеех с всеки сантиметър от хартийката, защото всяка оценка, всяка дума, които тази хартийка представляваше, бяха мои.
Както съм писал нееднократно, животът ме завъртя така, че се прибрах в България. Станах учител. Влязох обратно в същите класни стаи, в които така нагло бях преписвал преди. Моите нови ученици и курсисти, също като мен преди, използват всякакви хитрини, за да измамят системата. Система, която иска да бъде измамена. Държавните училища, защото не могат да си позволят да изгубят парите, които носи всеки ученик, частните по същата причина. Негласно правило от ръководството на повечето учебни заведения е, че учениците трябва да минават.
Винаги когато съм преписвал преди, съм си мислел, че е ставало, защото съм надхитрил глупавия учител. Каква заблуда! Сега като учител виждам всичко – толкова ясно, че чак е тъжно. Дори да не виждам „пищова” или телефона, също като в игра на покер, мога да позная кой преписва само жестовете, мимиките, погледа. Да не говорим, че дори да пропусна това по време на изпит, когато чета изпитната работа или проверявам теста, веднага ми е ясно дали тя съответства на интелектуалните възможности, които познавам от ученика по време на лекциите.
Ако в България има преписване, измами, далавери, подкупи, това не става защото учителят, полицията, прокуратурата, съдът не знаят или не могат да докажат. Това става защото ние, всички до един, още от детските си години сме приели, че измамата е приемливо средство за постигане на успех в живота.
Мъчно ми е. На първо място за себе си, че толкова години съм се заблуждавал, че с измама мога да постигна нещо. На второ място за почти всички мои сънародници, които все още живеят с тази заблуда.
И нека проверим – кого всъщност мамим? Ако всички са толкова успешни, колкото се преструват с измамите си, защо: страната ни се обезлюдява с невиждани темпове, морската ни ивица е превърната в клоака, природата ни на много места е съсипана?
Как за толкова години, нито един престъпник, или корумпирам политик, или който и да е друг измамник не излезе и не каза – „Culpa mea! Сгреших. Простете. Ще си понеса последствията.” Как от всичките гръмки разследвания на незаконни имоти на кметове, къщи за гости, поръчки за убийства, незаконно-застроени плажове, има по-малко от десет процента осъдени? Според мен, защото всички ние сме измамници, в едно или друго нещо, и ни е по-лесно да приемем, че и другите мамят, отколкото ние самите да спрем.
В България е обидно да се каже за някой, че се бори за чест и слава, защото се подразбира, че този някой е безумец, съвременен Дон Кихот, изгубен в безсмислената си борба с вятърните мелници. Но както казва Иван Вазов в романа си „Под игото” – „Лудите, лудите, те да са живи”, защото явно по предписание на „нормалните” и „успешните”, скоро ще изчезнем като народ и държава.