автор: mitkoeapostolov

Американската мечта. Как ще ги стигнем? Зелена карта. Блянът на българина да избяга от злободневните проблеми. Една от първите стъпки към това бягство е Американския колеж.
Американския колеж е профилирана гимназия с прием след завършен седми клас, Ръководена от фондация „Софийски Американски училища”. Училището е открито през 1992.
Самият аз се подготвях дванайсет години да напусна България и да замина да уча, да живея и да емигрирам в САЩ. Няма да лъжа – опитът ми с българското образование през всичките дванайсет години беше по-скоро неприятен. Въпреки че бях пълен отличник, рядко ходех на училище с желание. Защо? Скучни часове, скучни учители, скучен материал, зубрене, преписване. Учителите, които развиваха критично мислене или използваха интерактивни методи бяха под десет процента.
Така кандидатствах и ме приеха в моя Американски университет (това е висше учебно заведение в САЩ; да не се бърка с гимназията в София, наречена Американски колеж). Сега, като се връщам назад към първите дни в САЩ, си давам сметка, че съм се чувствал като малко дете в сладкарски магазин. Всяка лекция беше представена на презентация, задължително с видео или аудио материал. В подготовка за час, се четяха по няколко книги. Много от часовете бяха посветени на дискусии. „Какво е твоето мнение” – питаха ме професорите. „Че откъде да знам? Дванайсет години все рецитирам чуждо мнение”. Беше ми много трудно да свикна, че имам право да се изкажа и да намеря с какво да допринеса. Свободата на словото е идеал само на хартия – когато дойде до това да я употребиш е много трудно да се отделиш от авторитетите и масата.
За четири години преживях истински интелектуален разцвет, който ме оформя като индивид и до днес. Животът ме завъртя така, че скоро след завършването се върнах в Европа, по-късно и в България. Мислех, че ще се задуша и ще умра, ако трябва да се озова в нашето стереотипно затворено общество, където хората спокойно рецитират чужди мисли и ги представят за свои, където често учението е титла, а не страст, където дипломата е бумага, а не желание и труд.
За моя огромна изненада, при завръщането ми в България преживях втори разцвет. Открих много свободни и инакомислещи хора и тук, които преди не бях срещал, за които преди бях сляп. И да, тук е много по-трудно да имаш свое мнение и да го отстояваш, но тук се оказа, че е моята голяма страст – българският език и история.
Да, нямах възможност да ги уча по забавния и интересен американски начин, но прекарвах седмици и години в библиотеките на Софийския университет, БАН, Държавния архив, хилядите места, където български войски, воеводи, герои и престъпници са минавали и са се връщали. Бях не по-малко щастлив отколкото в Американския университет. И това беше големият ми урок от Америка – животът, успехът, провалът са вътре в мен, а не в училището или държавата.
Можех ли да достигна до тук и без Американския университет? Не съм сигурен, но се надявам, че да. Времената се промениха. Все повече държавни и много частни български училища вече предлагат интерактивното американско образование. Стига да имам желание, и тук мога да се науча да имам собствено мнение и да го отстоявам.
За пръв път чух за Американския колеж в София, когато сестра ми (седем години по-малка от мен) се подготвяше да кандидатства там. Когато я попитах за нейния опит, тя първо замълча. После ми разказа: „Заедно с две момчета от родния Пазарджик ходех на уроци при известна софийска учителка. Тя ни нахъсваше да се съревноваваме един с друг, защото мислеше, че така ще се подготвим по-добре. Не усещах добронамереност от нея. Не учех с удоволствие.”
Вторият ми досег с Американския колеж беше, когато кандидатствах за работа като учител, след като се върнах в България. Не ме приеха, което нарани егото ми, но може би ми помогна да тръгна в интересна за мен посока. Същата година, моя позната, завършила колежа, ме покани да отидем на коледния концерт. Беше прекрасно – и сградата, и децата и материалната база. Напомни ми за годините в САЩ, за тази прекрасна утопия, която може да е света.
Още след завършването, Американският университет, където учих ме привлече да интервюирам потенциални кандидати от Европа. Когато се завърнах в България, се срещах с децата от нашата държава, които кандидатстват там. Повечето бяха от Американския колеж.
Опитът ми от интервютата с децата от Американския колеж е прекрасен. Повечето са много умни, мили, всестранно-развити – това, на което станах свидетел, докато учех в Америка. Понякога съжалявах, че по мое време не съм имал възможност да кандидатствам и да се докосна до това добро образование, още в ученическа възраст.
В един момент, започнах работа като учител по програма „Заедно в час”. Тук за втори път се сблъсках с тъмната страна на Американския колеж. Ръководителите на програмата бяха издигнали училището в култ и го сравняваха под път и над път с останалите български училища. Изведнъж се оказа, че всички трябва постоянно да се стремим да приличаме на учителите и учениците от Американския колеж, дори когато това е неприложимо или ненужно.
Наскоро, се заех със задачата да подготвя две деца за прием в колежа (и двете, освен при мен, ходеха и на специализирана школа). Сблъсках се с тъмната страна на колежа за трети път. Спомням си, че в началото на учебната година звънях в секретариата да попитам какъв е формата на изпита и какви помагала да използвам за подготовката. Беше ми отговорено – материала от 7 клас, който се преподава училище. След това попаднах на един примерен изпит – материалът наистина беше от 7 клас, но форматът беше толкова различен, че няма как едно дете, което не се готви точно за този формат, просто със знанията си от училище да премине успешно този изпит.
Което отваря вратите на частните школи за подготовка. За сравнение, изпитите TOEFL и SAT, които държах, за да кандидатствам в Американския университет, имаха добре разписани учебници, по които се подготвих напълно сам, без да има нужда да натоварвам родителите си финансово.
И двете деца, които готвих „си скъсаха задника от учене”, до предела на поносимото. И двете не ги приеха. Не мога да опиша болката и разочарованието на тези деца от този неуспех. Когато попитах сестра ми как се е почувствала, след като не са я приели, тя ми каза – „смазана, че съм похабила парите на нашите, че не съм достатъчно умна”. За колежа кандидатстват между 500 и 1000 ученици всяка година. Приемат се около 100. За останалите остава горчивото разочарование да са положили усилието, без да са получили наградата. Това е вероятно да развие чувство у децата, че „не са достатъчно добри”, което те да компенсират чрез свръх постижения в остатъка от живота си.
Като човек, който винаги се е готвил за такива състезания и нерядко успешно ги е преминавал, като един от „избраните малцина”, мисля, че такъв тип съревнование е нездравословно и безсмислено (вижте есето ми „Три, две, едно, СТОП!” за повече по тази тема). Аз твърдо вярвам, че всяко дете има огромен потенциал да се развие и че този потенциал не е заключен в Американския колеж, нито в Американски университет, нито където и да е било другаде извън детето. Нашата страст, любов и смисъл са вътре в самите нас и можем да ги отключим всеки миг, навсякъде.
За всички родители и деца, които са издигнали Американския колеж в култ – едно странично мнение (съветите както винаги са дразнещи и безполезни) – помагайте на конкретните способности на вашето дете и не го блъскайте в стадото, където да се мачка с останалите. Ако има желание, нека кандидатства за Американския колеж, но не поставяйте тази цел на всяка цена. Нека детето знае, че на света има милион други училища, където може да се развие и да стане прекрасен човек, стига да се обича и да следва своите страсти и интереси. И ако голямата му страст е да „гледа сериали” или да бездейства, то бъдете търпеливи. Всеки човек има собствено темпо, собствен период на амбиция и развитие, които ще се отворят, когато е нужно, а не когато някой е решил да начеше егото си. Това разбрах аз от моя опит с американското образование и американската мечта.