автор: ruan

Тайните цигари в тоалетната.
После ще се измъкне от там през малкото прозорче
по средата на разговора уж да провери нещо.

Не може да понася отворените им тераси,
завесите като корабни платна, котките, котвите им, диваните им, кактусите,
даровете на земята поставени под формата на закуска върху дългите им маси.
Разговори
принудително непринудени.
Той като статуя, на която е заповядано да говори.
За тях това е очарованието на трудно мълчаливия,
скала, по която да се изкачиш, зад която се издига все още невидима друга скала.

Той и поредицата те. Сутрешните им усмивки или опитите за такива,
процепи, в които потъват тонове възможно невъзможно бъдеще.
Извиненията му претеглени внимателно като на аптекарски везни,
така че със сигурност да са изречени, но те да не са доразбрали съвсем.
Беше много хубаво вчера..., се чува да казва всеки път,
а краят на казаното увисва
като многоточие (което те не забелязват),
резултат от уравнение, което се ниже неудържимо цифра след цифра
неизвестното дълбае в период все по-навътре, по-надолу, по-далеко,
а той не може да го спре, не може, не може, не може, не може, не може, не може...