автор: mitkoeapostolov

За пръв път станах свидетел на това мислене в САЩ – „Никога не се предавай! Никога не се отказвай! Не се спирай пред нищо! Падай! Ставай! Успявай!” Успелите никой не ги съди.
Напоследък наблюдавам, че тази нагласа се насажда и в българското общество чрез политици, НПО, фирми, новини, медии. Много е модерно успелите хора, да разказват как са се провалили, но не са се отказали по пътя към великата цел.
Вчера вечер за малко щях да умра, защото не се отказах.
Не съм свикнал да се отказвам. Отнякъде съм си втълпил, че се отказват само слабите. Цял живот съм раснал вперен в успеха, в успешните хора, в звездите, подражавайки, мечтаейки да стана като тях. С годините научих повече за успеха.
Успехът е огън. А както казва една известна писателка – „има огън да се стоплиш, има и огън да ти изгори къщата”. Никога не знаеш кой е и как ще се развие. След огъня остава пепел, изпод мечтите изплуват кошмари.
Успехът на всяка цена често води до провал на всяка цена. Успехът е наркотик. Ако не си биеш дозата, изникват съмнението, страха, ужаса. Успехът заслепява. Успехът изражда човека да доминира над другите и над себе си.
Успехът не прави изключение от златното правило на древногръцкия философ – „в крайности само умереността”. Успехът като крайност е точно толкова опасен, колкото всяка друга крайност.
Какво донесе успехът на всяка цена в моя живот? Срам от себе си. Срам от родината. Емиграция. Работохолизъм. Разбито сърце. Прегаряне. За малко смърт?
От три месеца се лекувам от прегаряне (бърн-аут), за което ще пиша отделно. Естествено и то е свързано с наркотичната ми зависимост към успеха. Случва ми се да ме връхлети внезапна и интензивна тревожност, сърцебиене, задух. Не мога да правя почти нищо от дейностите, които ме карат да се чувствам успешен – да преподавам, да пиша. Не мога да правя почти никое от хобитата си – да играя футбол, да чета, да гледам любими филми и сериали. Единствено мога да се разхождам сред природата, да ям и да спя (когато нямам паник атаки).
Вчера тръгнах на дълъг поход в планината. Сам. Тръгнах по пътя и гласът в мен шептеше – спри, не продължавай, върни се. Да се върна? Да призная, че не съм достатъчно силен? Да приема провала? Не. Никога. Напред.
Стигнах хижата по обед. Хижарят ми беше дал ключ. Тъкмо са наядох и влязох да почина, когато се изсипа пороен дъжд. Поспах и станах да обходя пътя за следващия ден. Обзе ме тревожност. Както винаги без причина, или по-скоро с ясната причина, че съм прекалил, че е трябвало да се откажа. Тревожността започна да се усилва, но вече беше късно да се върна назад. В хижата, телефонът нямаше обхват.
Напалих кюмбето в стаята. Пламъкът на стара печка винаги ме кара да изпитва детски уют и щастие. Този път не почувствах нищо. Огънят гореше, а аз сякаш вече бях изгорял. Отлагах до последно лягането, но и то като смъртта, неизбежно дойде. Затворих очи. Светът се завъртя. Страх. Паника. Светът ще свърши. Сега. Сега.
Изби ме студена пот. Сърцето ми започна да бие учестено. Исусе Христе помогни ми. Аллах Акбар. Буда, чуй ме. Отговор – „Ще те унищожа”. Цяла нощ се давех в тези мисли. Все още не мога да повярвам, че осъмнах.
Но поне научих урок; урок, които упорито отказвам да науча цял живот – че провалът има смисъл, че понякога провалът трябва да се приеме и приветства, вместо да се отрича и оборва. Да знаеш кога да се откажеш от нещо, не само не е срамно, но в определени случаи може да е животоспасяващо. Къде е балансът? Не знам. Всеки го търси за себе си. До следващия път, когато дозата от успеха ме подмами повече от спокойствието на отказването и провала.