След като застана пред масивната и безлична врата, веждите му се събраха от някакво пулсиращо вътрешно напрежение и той погледна през нея. В края на осветения с неонови лампи коридор, видя една табела, върху която с релефни сребърни букви, бе изписано следното: „С. С. И. по П.Я.“
Явно, ако, към момента на изписването, не са били налични строгите изисквания по опазване на тайните, табелата е щяла да звучи по следния начин: „ Строго секретен институт по паранормални явления“.
Преди да опишем първия работен ден на Ангел Гавраилов, се налага да се върнем четвърт век назад, до неговото раждане и дори малко преди това. Мона, на която било писано да бъде майка на бъдещото отроче, живеела на село. Там нямало нищо скрито-покрито, т.е. - всеки знаел нещо, ако не и всичко, за всеки. В желанието си да избяга от клюкарската атмосфера и от твърде строгите си родители, един ден или по-скоро една нощ - ей така, като едното нищо, взела, че пристанала на Пантелей Гавраилов. За него може да се каже, че живеел на квартира в близкия град и се представял за човек с много интереси, но какви точно, така и не ставало ясно. Във въпросните дни той бил на гости при своя съученик Звездино Бамбалски от селото на Мона. Фамилията на последния идвала от неговия дядо, който наистина бил бамбал - будала. Желанието на двамата приятели било да обсъдят и да анализират своя емоционален и творчески застой, обикаляйки наличните селски заведения, модно наричани „барчета“. Точно в едно такова място Мона случайно се сблъскала с тях. В първия момент тя се сепнала и изчервена навела глава, опитвайки се да ги подмине. А това се случило, защото само преди седмица в селото се зашушукало, че Звездичко, както му викали на галено, и Монито сгазили лука, казано по народному. Самата клюка изпълзяла като отровна змия из устата на дебелата и мъчно подвижна, но затова пък безкрайно любопитна селска клюкарка, която ги видяла прегърнати късно през ноща. Публична тайна било, че, заради някакъв спорен имот, семействата на прегрешилите не си говорели от години. Така, връзката на двамата се сдобила с доживотна забрана за съществуване.
- Здравей! Това е моят приятел Пантата, нали не е забранено да говориш с него? – думите му, несигурно се понесли към нея.
- Ами да, защо не! – притеснено отвърнала тя и седнала до тяхната маса.
Докато били заедно и се гледали като котараци, от устата на Пантелей се леел неспирен поток от думи. Той въодушевено обяснявал своето философско верую, че ако гледаш живота отстрани, ще можеш, когато поискаш, да скачаш върху него и да вземаш всичко, което пожелаеш.
- За да ме разберете напълно, ще ви дам и следния пример – продължавал да говори той. – Тук, на село, си имате някакви закостенели порядки, от които дори и аз, гостът, се чувствам потиснат, но утре, щом си тръгна за големия град, където никой никого не познава, отново ще съм свободен!
Обзета от някаква безнадеждна тъга, Мона се прибрала вкъщи и веднага получила забележка, че отново била закъсняла. През същата нощ тя припряно нахвърлила някои дрешки в един спортен сак и избягала през прозореца на своята стая.
Ако си представим времето като един стар будилник, малко преди да помръдне секундната му стрелка - и Мона вече била бременна. Като изключение от селските традиции, никой не разбрал за тази й вселенска промяна. Самата тя – също. Точно наопаки - в тези дни, като един вече свободен и модерен човек, тя започнала да пуши цигари и редовно да пие алкохол, по възможност – от най-евтиния. В допълнение, обличала се нехайно и с неподходящи за сезона дрехи. Тези нейни действия понякога я довеждали до вратата на един всеизвестен махленски доктор, който лекувал всичко - от настинката, през ишиаса, та до зъбобола, с модерните по него време хапчета, наричани антибиотици. В резултат на тези, меко казано, грешни за съответния момент решения, бъдещият главен герой - определено недоволен, се извъртял в корема на майка си тъй, че да му е възможно най-неудобно за излизане на белия свят. Превъртайки лентата на тези събития, ще видим как няколко дена преди Мона да роди, се разбрало, че единственият начин да се разреши този проблем с излизането, е приложението на някакво сечение. Негов, на сечението, кръстник бил великият пълководец Цезар, макар че в онези негови смутни времена, по-вероятно е майка му да го е раждала по най-естествения и скучен начин. Връщайки се в онзи паметен за нашия разказ ден, веднага ще видим Мона, вече заспала от упойката, която – уви, била силно предозирана от анестезиолога. Същият, чиято разсеяност и видно неразположение били правопропорционални на погълнатото от него количество марков алкохол, подарък от “благодарни пациенти“. Операцията, касаеща живота на отрочето от мъжки пол, била успешна и след седмица то било предадено на баща му, който пристигнал да го вземе с една весела, предварително почерпена компания.
Колкото до младата майка Мона - с нея се случили куп странни събития. Преди всичко, тя продължила да спи. Казват, спала непробудно приблизително в рамките на един календарен месец, докато една вечер, по никое време, увреденият й мозък я събудил. И, тъй като в полутъмната стая нямало никой, тя се надигнала с мъка, без да има какъвто и да е спомен как се казва или какво прави на това място. След като отстранила известно количество тръбички от себе си и намерила в един шкаф сгънатите си дрехи, напуснала болницата с блуждаещ поглед и с неясна цел…
Така, часовете преминавали в дни, дните – в месеци, а месеците – в години… И сега, ако бихме хвърлили поглед назад, няколко години по-късно от тази фатална вечер, и бихме надникнали през отворения прозорец на една малка къщичка, граничеща с така наречената циганска махала, пред очите ни би се открила следната затрогваща картинка: малкият Ангелчо, на когото предстояло наесен да стане първолак, в компанията на неговия баща Пантелей. Детето било седнало срещу стената, пред един електрически контакт, а някакъв вътрешен изследователски порив го карал непрекъснато да пъха различни предмети в него. Явно, в един момент Ангелчо „улучил направо в десятката“, защото косата му се изправила, пукайки от нежните искри на някакво синьо-зелено сияние. В облещените му очи се отразявал гърбът на баща му Пантелей, който от доста време бил дълбоко замислен над темата за раждането, същността на живота и изкривената емоционалност на един истински идиот.
Най после бъдещият ученик паднал по гръб и по този начин щастливо прекъснал интимната, но все пак твърде опасна връзка, в която се бил озовал.
- Ти ще престанеш ли да вдигаш шум?!– изревал баща му, веднага след което, сбръчквайки широкото си чело, отново се замислил дълбоко.
Поради дългата му връзка с електрическия контакт и с променливия ток вътре в него, в личността на малкия Ангел настъпили някои бързи, но сериозни промени. Вместо да го убие или, образно казано - да го изпържи, токът отворил няколко тайни врати в сивото му мозъчно вещество…
В следващите дни, съвсем неестествено, той започнал да вижда всичко – до най-малките подробности, намиращо се зад масивни или дебели стени и врати. По същия начин, заставайки или минавайки покрай различни хора, той чувал гласовете им в главата си без да осъзнава, че, всъщност, това са техните мисли. Накрая, като капак на всичкото това, всяка вечер започнал да сънува черно-бели или цветни сънища. В повечето случаи първите трудно ги разбирал, докато вторите – цветните, много често се повтаряли през следващите дни, буквално едно към едно, в различни случки с хора и предмети. Постепенно, освен нощем, той започнал да ги „вижда“ и през деня! В началото тези промени го обърквали, защото не можел да разбере дали нещо се е случило или тепърва предстои да се случва, но с течение на времето осъзнал, че черно-белите образи са от миналото, а цветните – от бъдещето. Една сутрин, след като някъде в главата му се отворила още една врата, бъдещият ученик се събудил с ужасно главоболие. В късния следобед, когато му поотминало, се почувствал още по-странно, защото в главата му, незнайно откъде и как, се били появили купища „несъществуващи“ спомени и безброй нови познания.
И, тъй като злото само не идва - за малкия Ангелчо дошла първата учебната година. Подразбира се, че, за него, тя започнала – меко казано, неудачно. Можете ли да си представите? - започнал съвсем неволно да поправя допуснатите от неговите учители грешки. А когато го накарали да изписва чертички и ченгелчета, като първа стъпка към буквите, той написал на една бележка, с почти калиграфски почерк, следното: „ Не искам да съсипя новата си тетрадка с такива глупости!“. В следващите дни отново се проявил като написал на черната дъска едно сложно уравнение, с което оспорил твърдението на учителя по математика, че две плюс две е равно на четири. След края на учебната година се прибрал в къщи, изпратен с нетърпение от своите учители или по-точно от нескритите им въздишки на облекчение.
След една петилетка в общество, което непрекъснато било ръчкано от своите ръководители да се съкрати наполовина, отличният ученик Ангел Гавраилов успял да завърши образованието си две години по-рано, благодарение на някаква нова програма за таланливи деца. В началото на лятната ваканция баща му Пантелей – отново вместо награда, го изпратил при „баба и дядо“, както леко подигравателно ги наричал. Последните двама наистина били леко изкукали след загубата на дъщеря си, но, пък, най-вероятно затова гледали Ангелчо като писано яйце.
Колкото до Пантелей, той отново бил безработен и отново настроен философски. А се оказал безработен, след като - както обикновено, напуснал работа си, защото се почувствал неразбран и недооценен по достойнство. На тежката мисъл, че останал и без последния си приятел, се опитвал да противопостави глупавата максима, че, ако една врата се затвори все някога трябва да се отвори друга… В живота се случва какво ли не!
Близо година преди тези събития, Звездино вече бил завършил медицинския институт и станал правоспособен зъболекар. Това се случило благодарение на баща му, вече пенсиониран доктор, който навремето го бил посъветвал със следните думи:
- Сине, знам че искаш да учиш за лекар, но само си помисли! Едно е да лекуваш един човек, а съвсем друго - да лекуваш неговите зъби, тридесет и два на брой, най-често. Искам правилно да ме разбереш и да решиш какъв искаш да станеш - беден и уважаван доктор или преуспял и известен зъболекар.
В същото лято, случайно минавайки покрай местната психиатрия, той се загледал в една жена, която с миловидното си и отнесено изражение го накарала да се закове намясто. В следващите минути, неспособен да си поеме дъх, едва-едва се крепял до високата желязна ограда.
- Мона, това съм аз, твоята звездичка! – извикал с надежда той.
Жената на пейката не реагирала, но затова пък, от долния край на градината, към него се запътил един ядосан санитар.
В следващите дни, като по чудо, младият зъболекар успял да убеди тромавата администрация на същото заведение, че може да отдели време за профилактика и евентуална помощ за нейните пациенти. Само по този начин можел да стигне до нея. И го направил. С течение на времето срещите им станали редовни и винаги на пейката, където я видял за първи път. Тя обикновено мълчала усмихната и отнесена, а той тихо й разказвал за годините, които е пропуснала.
В седмицата, когато горещите дни сякаш нямали край, Ангел започнал да сънува един и същ повтарящ се сън. Мъж и жена, седнали на пейка в някаква призрачна градина. С всяка вечер, той все повече се приближавал към тях. Мъжът винаги говорел тихо и нежно, докато жената отговаряла мислено, защото нещо й пречело да го направи по друг начин. Една сутрин, в края на седмицата, Ангел се събудил от кукуригането на някакъв отмъстителен петел и поразен разбрал, че вече знае цялата истина. Отначало заплакал безмълвно, но после сърцето му се свило под тежеста на някаква огромна мъка. След дълга и мъчителна пауза излязъл от тъмнината, в която се бил затворил, и мислено протегнал двете си ръце към Пантелей и Мона.
В този безкраен момент Мона и Звездино отново били на любимата си пейка. Обърнат към нея, той изведнъж забелязъл как погледът й се избистря и тя го гледа право в очите.
- Колко много те обичам. – Заекнал от изненада той.
- Аз те обичам много повече, но сега искам да изчезнем веднага от тук – прошепнала плахо тя.
Едновременно, в същия момент, в малката къща, до която понякога стигала врявата от свободния цигански живот, Пантелей отново бил потънал в своите важни мисли. Сепнат от тъмна сянка, която преминала над тях, той станал залитайки и с отнесен поглед напуснал къщата. Веднага, някъде във вселената, било отчетено, че след серия от минуси, най после той получил и първия си плюс. Това станало, защото, оставяйки външната врата отворена, той спомогнал за раждането на редица възторжени трепети и безкрайна радост в сърцето на една измършавяла улична котка.
Същият ден Ангел си взел довиждане със старите хора, като изненадващо им обещал, че скоро ще се върне и няма да е сам. От своя страна, те се зарадвали много, въпреки че почти нищо не разбрали от казаното. Прибирайки се вкъщи, той не се учудил, че баща му го няма и след като погледнал тракащия часовник на стената, притичал до близката сладкарница за да купи торта и празнични свещички.
В късния следобед Мона и Звездино, застанали развълнувани пред външната врата, но още преди да почукат, тя се отворила и срещу тях изскочил един развълнуван и сияещ от щастие младеж.
- Здравей, майко! Винаги си ми липсвала ужасно, както и този до теб! Между другото, той знае ли за мен? – на един дъх изстрелял думите Ангел и погледнал усмихнат мъжа до нея.
- Нямах време, синко, но сега, след като те вижда, мисля, че и сам ще се досети!
За да не остават неясноти за съдбата на мнимия съпруг и баща - Пантелей Гавраилов, ще си позволя да вмъкна новината, че в местната психиатрия на мястото на наскоро избягал пациент, вече имало нов, който се оказал със същите симптоми на отнесеност и пълна загуба на памет.
Относно младият и талантлив Ангел Гавраилов, може да се каже следното: Същият не прекрачил през безличната врата на строго секретния институт, защото, по своя си начин, видял, че в близкото бъдеще основният материал за изследване ще бъде самият той. С паричната подкрепа на „бабата и дядото“ отворил свой офис с двама помощници в лицето на препатилата му жена и чудноватия му син. Предметът на дейност включвал всякаква необичайна помощ, както и търсенето на изгубени животни и хора. На външната стена на офиса, с големи светещи букви бил изписан следният странен надпис: „ С помощта на един Ангел“.