автор: sonnic

Вирус...
карантина...
страх...
И...тишина...тишина...тишина...
Градът - най-големият, най-шумният, с най-много деца – крещящи, ревящи, смеещи се..., притихна. Неочаквано, тревожно, любопитно...
Тишината, доскоро така желана, застина като лавина, готова всеки момент да се спусне надолу, повличайки всичко по пътя си.
Моето малко слънчице спи, подложило пухкавата си ръчичка под бузката, отметнало златната си косичка по възглавницата. И го няма омразното събуждане, ставане, припряното подбутване към банята, неприятното бързане за детската градина. Цари тишина и спокойствие...
Спокойствие ли, о, Боже, спокойствие ли?!!!
Няма спокойствие, няма...
Изчезна спокойствието... отиде си...
Всъщност, беше си отишло, без дори да забележим,още преди неканеният гост да ни споходи. Някак тихо, почти незабележимо беше поело нанякъде... Бързахме, гонехме минутите, часовете, годините... Бяхме го загърбили, бяхме го изключили от живота си доброволно, бяхме го изхвърлили като ненужна вещ и то тихо си беше тръгнало, може би обидено, може би наранено! Дали сега се връщаше да ни отмъсти или да ни потърси сметка?!
Слънчев лъч закачливо подскача по нослето, после гали очичките, челцето и златната косичка на моето Слънчице. То примигва, отваря и затваря очи, после се втренчва в мен, скача и плясва с ръчички:
Бабо, ами ти си с мечешката пижама! Сега нали трябва да ставаме, а не да лягаме?
Преди време дълго се опитвах да убедя инатливото момиченце, че у дома се ходи с домашни дрехи, а не с пижама, но така и не успях. Щом влезеше вкъщи, още преди да се събуе и да си измие ръчичките, с тон нетърпящ възражения си искаше една от многобройните пижами, нашарени с котенца, кученца, мечета, мечки /дошли у нас за трахизан/, пингвини... Сега беше безкрайно изненадана, че и баба е вкъщи по пижама. Мечешката пижама, както я наричаше, защото беше пухкава и с избродирано мече, което ми пожелаваше „Good night”. Сама ми я избра и настояваше да е точно тази, макар че беше изложена на детския щанд и мама й обясняваше, че е детска, че е малка за баба, че баба е възрастен човек и едва ли ще я хареса . Усмихнатата продавачка побърза да изрови изпод щанда голям номер и така баба се сдоби с мечешка пижама.
Сега си седим двете по пижами в хола, тя подскача върху дивана и ми разказва за „битката“ си с големия страшен дракон Вирус. Усмихвам се, мълчаливо наблюдавам, а мислите ми са далече, далече на север в малкото балканско селце, при горите, потоците, зелените треви, при онази любима ливада с килим от бели маргаритки, където като дете лежах и гледах облаците, които ми приличаха ту на дракони, ту на рицари с блестящи доспехи, ту на...какво ли не! Там беше спокойствието. Дали още е там?!
Бабо, ти не слушаш! – сърдито се втренчва в мен малката. - Аз победих дракона Вирус! Аз съм Виктория, а това означава победител, нали така ми казваш ти?!
После уморена се сгушва в мен, поглежда ме проницателно и пита:
Бабо, къде си?
На село, бабиното, на село.
Защо?
Ходих да търся Спокойствието... – отговарям на малката хитрушка.
Като порасна ще си купя село и ще намеря спокойствието! - изправя се Слънчицето ми и тропва властно с краче.
Няма нужда, детето ми. Като стана звездичка, ще ти подаря моето.
Амиии, тогава няма да давам пари! - лукаво ме поглежда Вики и продължава битката със страшния дракон.
Ето, разказах ви една приказка. Приказка - за деца.
С много многоточия – за възрастни!