автор: amadeus

Всяка сутрин, точно в 7:15, на малката железопътна спирка с тежка въздишка пристига олющен дизелов локомотив. Всяка сутрин, като от нищото, потичат тънки стройни редици пътници, които потъват в зелените му вагони, съпътствани от собственото си едва доловимо жужене, наподобяващо разбуждащ се кошер. Машинистът пуши, свел глава през прозорчето и обсъжда актуалната политическа обстановка с някакъв сънлив служител, който му отговаря авторитетно между прозявките.
Чистачката се е подпряла на метлата и наблюдава как двама мъже в работни гащеризони задяват красиво момиче в зелена рокля, което и в този ден закъснява за влака. Момичето както обикновено не им обръща внимание, този път заето да търси изгубената си обеца. Мъжете се смеят, пътниците наблюдават с интерес през прозорците, а ръководителят движение с ръце на кръста и видимо отегчение очаква най-после да се приключи тази драма. Накрая един слънчев лъч посочва нещо бляскаво, обецата е намерена и влакът поглъща и последния си пътник. Машинистът рязко хвърля изгорелия си фас, провиква се на събеседника си: „Айде, че няма време“ и локомотивът, отново с въздишка, поема към града.
Всяка вечер, точно в 18,30, олющеният дизелов локомотив хвърля котва в същото железопътното пристанище и от металното му змиевидно тяло потича рехък мравуняк. Никой не бърза. Повечето са заети да обсъждат помежду си отминалия ден и тук-таме, като нахална муха, всеки път бръмчи една и съща фраза, облечена в различни дрехи: „не успях, не ми стигна времето“, „казвам му: „Добре, обаче няма да имам време“, „кога, като няма време?“, „…и то времето отлетя“, „времето, времето е малко, затова“. Момичето със зелената рокля обикновено излиза последно, без да каже нищо на никого. Само замислено си поглежда часовника, намества чанта през рамо и поема кой знае накъде.
Един ден олющеният дизелов локомотив пристигна в големия град в същия час, в който беше потеглил. Всички пътници решиха, че часовникът на гарата просто е спрял. Затова щом слязоха, те както обикновено се заловиха с делата си, без да обръщат внимание на такъв дребен детайл. Денят напредваше, събитията се развиваха по обичайния си ред, само дето слънцето продължаваше упорито да стои на хоризонта през цялото време. Не помръдна и на милиметър, нито когато петлите се умориха да кукуригат, нито когато щурците се умориха да чакат. Хората обаче продължаваха да шарят навред забързано и да се оплакват един на друг, че все бързат и не им достига време. Те нямаха навик да поглеждат към небето, макар небето да ги гледаше постоянно. Погледите им обикновено бяха насочени към земята. Така успяваха едновременно да не се спъват в бързината, да не се отклоняват от пътя и да забелязват щом започне да вали. Ръцете им пореха въздуха като две махала на стенен часовник, залюлени в противоположни посоки. Аеродинамичната стойка с наведената глава и двете махала им помагаха да спечелят някоя и друга секунда в бързината. Спечелената секунда използваха, за да побързат за влака, влакът употребяваха, за да се приберат навреме, а прибирането навреме им беше нужно, за да се нахранят и да заспят в точния час, който да им позволи на другата сутрин да пристигнат своевременно на железопътната спирка, преди влакът да е потеглил.
Поради всичко това, в този ден никой не забеляза, че всички часовници бяха спрели в един и същи час. Хората продължаваха да се щурат напред-назад и така и не усетиха, че силите им бяха свършили. Не след дълго целия град се напълни с грохнали от умора хора. Някои бяха заспали по пейките, други по зелените площи, трети на спирките, четвърти – където им е удобно. Само градският пияница, прегърнал един стълб, гледаше невярващо и фъфлеше с ужас: „Всичко са изпили… всичко…от зарана…простаци…“
Слънцето все така си стоеше на хоризонта, разполовено – ни изгряло, ни залязло. Хората вече бяха започнали да се разбуждат и да се чудят какво става. Никой не можеше да си обясни защо в 7:15 не чакат влака, а се въргалят по улиците на град, в който още не би трябвало да са пристигнали дори. Някои предположиха, че ураган ще да ги е отнесъл със страшна сила, други се кълняха, че не помнят да е мръквало, трети пък им опонираха, че не си спомнят нищо от последните няколко години. И докато си течеше тая дискусия, някой погледна към градския часовник, после погледна своя и се провикна:
„Хора, времето е спряло, да знаете!“
И вярно, всички забелязаха, че часовниците им бяха спрели по едно и също време. Наддумваха се от толкова дълго, а ни слънцето, ни стрелките бяха помръднали.
Тогава един важен господин седна да им разправя как тая работа не можело да стане току-тъй. Тя Земята имала ядро от течен метал, имала си магнитно поле и изобщо си била оборудвана с всичко, дето си трябва и не можело просто ей тъй да й щукне и да спре да се върти. Някой в навалицата се замисли дали пък в такъв случай някой не е изсмукал ядрото и сега да си развива металургията и да се къпе в пари, пък те тука сега заради него да се чудят ден ли е, нощ ли е. Друг предположи, че слънцето е разполовено понеже вече се е позиционирало и е започнало да поглъща планетите от Слънчевата система една по една по хоризонталата, а в южното полукълбо точно сега му гледат другата половина, ама едва ли са толкова умни като нас, та да се сетят какво става. Веднага му възразиха, че ако беше така, досега да бяха станали на въглени, а ако бяха въглени изобщо нямаше да могат да се разправят, освен това нямаше да имат време да направят каквото и да било. Тогава един от тях се изправи и рече: „Ами да, точно така, нямаме време. Времето е свършило.“ Всички млъкнаха. Спомниха си как все това си повтаряха всеки ден. Дали пък времето просто не беше се изчерпало като пастата за зъби в тубичка? Никой не знаеше. Не знаеха дори в кое време на деня или нощта бяха, какво трябваше да правят и кога.
Денят и нощта вероятно се редуваха, без никой да разбере, а времето все така го нямаше и никой не разбра колко продължи така. Хората вече престанаха да бързат за работа, понеже никога не знаеха кога трябва да бъдат там и дали не ги лъжат за времето, когато ги канят да се явят. Тези, които им даваха работа пък, не знаеха колко трябва да им платят и дали изобщо трябва да им плащат, понеже никога не бяха сигурни за размера на надницата. Отначало всички се гледаха недоверчиво и с половин око, докато накрая никой на никого не вярваше и всеки се захвана да се справя както сам може. Населението се скри по черупките си, а черупките се скриха по хралупите да чакат по-добри дни или нощи. Докато чакат, някои с изумление откриха, че някога си им се е народила челяд, успяваха дори да намират наоколо жените и мъжете си насред изоставените пещери на дните си. Имаше и такива, които стигаха и по-далеч. Разправят например, че някакъв човек намерил там, в тия пещери, родителите си и даже говорил с тях.
И така, насред цялото това лутане, един ден или нощ някъде в града някой счупи витрината на една книжарница. Нищо и никаква книжарница, с два стелажа книги, която не работеше откак свърши времето. Не работеше кой знае колко и преди това. Оказа се, че липсват три книги. Нищо и никакви книги, с твърди корици и шарени илюстрации, от някакъв автор. Нищо и никакъв автор. Никой нямаше да се впечатли от случката, ако не беше пронизителния шум от счупеното стъкло. По опустелите улици, заедно с прахоляка и гладните врабчета, наизлязоха хора и започнаха да се дивят защо ще му е на някого книга. Мислеха и се разправяха и като не можаха да решат, се прибраха обратно по хралупите си.
На другия ден или нощ някъде откъм красивия малък купол на малката железопътна спирка, там, където беше спрелия часовник, се чу музика. Мелодията се издигна високо, покръжа над купола, после се извърна и се спусна по улиците. Обикаляше навред по няколко пъти, спираше се на площада да си почине и пак продължаваше. Хората я следваха навсякъде, за да видят откъде идва. По-образованите разказваха как някакъв братовчед на дядото на приятел на лелята на дядо им бил чувал от свой познат как негов познат някога си свирел на цигулка и познавал в детайли повечето класически произведения. Всички много се впечатлиха, че е възможно нещо, създадено преди 200 или 300 години, все още да е живо и да лети. Поцъкаха с езици, помълчаха, погледаха заспалия изгрев, но не напуснаха улицата. Рекоха си, че щом човеците преди тях са могли да създават неща, които времето не успява да докосне, то какво ли ще съумеят те сега, когато времето го няма. Ако пък то иска да ги опровергае, нека дойде, ще го посрещнат.
Започнаха упорито да следват някакъв свой си план, в който нямаше часове и дни, а само картини, които се раждат в нечия глава и намират живот на някоя улица или площад. Работеха упорито. Когато някои се уморяваха, заменяха ги други и така, докато на мястото на очуканите сгради и прахоляка се появиха цветни алеи и фасади, а железопътната спирка грейна отвън като нова, та дори старите й познайници, гълъбите, не успяваха да я познаят.
А времето все така го нямаше.
Синът на часовникаря обаче, не приемаше безвремието и се беше заловил да поправи часовника на железопътната спирка. Беше си внушил, че ако успее, по някаква невидима нишка стрелките щяха да задвижат всички останали часовници навред. Не го интересуваше нищо друго. Не се отчайваше, не се изморяваше, а несгодите само му даваха още сили. Не се впечатляваше дори от скърцащите греди под малкия купол. Но колелата на часовника все така не се задвижваха, а стрелките му бяха все така застинали.
Никой не си беше правил труда да подменя гредите зад часовника в сградата и никой не беше стъпвал на това място от незапомнени времена. Сега по тях отново се чуваха стъпки. Синът на часовникаря не им обърна никакво внимание. Изведнъж скърцането премина в трясък. Той се обърна и видя на пода огромна дупка и две ръце, които се бяха вкопчили в гредите. Хвана се с една ръка за един метален прът закрепен за конструкцията, а с другата хвана дясната ръка на неканения гост и задърпа нагоре. Ръката започваше да се изплъзва, затова той пусна металния прът, в който се беше вкопчил, и я хвана с две ръце. Почти я беше издърпал. Беше момичето в зелената рокля, което си бе внушило, че ако направи така, че всички да си спомнят как звучи вечността, това по някаква невидима нишка ще доведе времето обратно.
Междувременно момичето вече се беше изкачило на безопасно място, когато синът на часовникаря започна да пропада. Тогава двамата се вкопчиха ръка в ръка и така тя на свой ред успя да издърпа спасителя си. Вече лежаха по корем един срещу друг и се опитваха да си поемат въздух, когато часовниковият механизъм се завъртя тромаво и изтрака шумно. Стрелките щяха да се задвижат всеки момент, а те още лежаха върху една дъска, вкопчили ръцете си една в друга и се смееха неудържимо. Смехът се издигна високо, покръжа над купола, после се извърна и се спусна по улиците. Обикаляше навред по няколко пъти, спираше се на площада да си почине и пак продължаваше.
В този момент някой позвъни на машиниста на олющения локомотив. Той се облегна удобно и запали цигара. Докато пушеше, рече с блажена усмивка: „Има време“.