Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 454
ХуЛитери: 6
Всичко: 460

Онлайн сега:
:: Heel
:: LATINKA-ZLATNA
:: rajsun
:: mariq-desislava
:: marathon
:: steelsoul

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаст.н.с. Методий и бета-версията на кирилицата
раздел: Хумор и сатира
автор: admiral

     – Батко, моля ти се, стига си дращил с това перо, стържеш ми направо в мозъка! – треперещите дълги пръсти леко разместиха мократа кърпа върху челото на кестенявата глава.
     – Дращя аз... нали някой трябва да ти оправи заврънкулките! – изръмжа невъздържано посивелият мъж иззад писалището и хвърли ядосан поглед към одъра, на който се беше проснал брат му. – Добре, че е батко ти Мишо насреща, иначе за никъде не си. Както я караш, ще си пропиеш някой ден и дипломата...
     – Изпотрябвала ми е – заломоти отегчено кестенявият. – Тоз дебел пергамент и така за нищо не става, даже за...
     – Да го беше казал това едно време пред татко – възмути се посивелият. – Той можеше и мен да ме прати в столицата, ама отиде ти!
     – Ми, като не ми давахте в къщи да си рисувам, какво да правя? – проплака кестенявият. – Тебе затова пък те направиха архонт, какво се оплакваш? Колко време стоя там, можеше и ти да се хабилитираш, ако толкова ти е било мерак, нали?
     – Да хвърляш бисери на свинете му се вика на това твоето, Коце! Ще те видим другата седмица какво си учил, като почнат при светейшеството да ни подпитват това-онова. Само не си мисли, че ще е толкова лесно, като лани във Венеция. Тука ще си имаме работа с целия колегиум.
     – Пука ми – извърна глава кестенявият.
     Посивелият продължаваше навъсено да преглежда черновите пред себе си.
     – Ама и Л-то си го изрисувал значи, – залови се за предишната дума той. – и М-то, и У-то, и всичките други. Да ти имам калиграфията. Кой ще ти ги чете тези плетеници бе, човек? Тая азбука да не си я правил за маврите? Фотий само да я види, моментално ще ни върне пак в Крим.
     – Фотий го свалиха, вече не е шеф на академията, – ехидно се ухили кестенявият. – а кримското вино хич не беше лошо.
     – Може и да са го свалили, ама финансирането на програмата ни още тече през него – забеляза посивелият. – та не е рекъл в научния съвет, не са ни спрели кранчето.
     – Не бой се, батко, светейшеството може да отвори нова програма за нас, кой знае... – краят на изречението тайнствено увисна в пространството на хотелската стая.
     – Каква програма бе, Коце, – кипна посивелият. – чуваш ли се какви ги плещиш? Светейшеството е заповядал тука в Рим и цялата диоцеза где що видят написано различно от латински да го къртят и горят. Другата седмица на диспута, като ти видят буквите, може и да ни отлъчат от академията, особено ако ти скимне да се заяждаш с него на тази тема. А ти за нови програми бълнуваш!
     – ...а може от сърцето да му се откъсне и някоя-друга епархия... – невъзмутимо продължи мисълта си кестенявият.
     – Глупак! – изфуча посивелият. – От това пиене съвсем ти се е размекнала главата.
     – Ще видиш, че ще ми харесат буквите, батко. И в Нитрава всички ги харесаха. Като везани на гоблени са буквите на твоята глаголица, казваха... – потъна в сладки спомени кестенявият.
     – За везане може и да стават – жлъчно процеди посивелият – ама за четене и писане не ги бива. На свещ не можеш да ги различиш от това, дето мухите са го посрали! Добре че съм аз да ти ги редактирам за показното пред кардиналите.
     – Гледай само да не ги окепазиш. – разтревожи се кестенявият и понадигна глава от одъра.
     – То и да искам повече от твоето не мога да ги окепазя – изсумтя посивелият. – Ти по-добре си опичай акъла какво ще говориш другата седмица пред светейшеството. Хич недей да разчиташ на Климчо и другите, те като видят колегиума ще си глътнат граматиката, каквито са млади и зелени. Добре, че поне ченето ти още мели.
     Кестенявият се отпусна отново на одъра, посегна към кърпата и тихичко изстена. Пламъкът на свещта се разклати в такт и сенките като зайчета запробягваха по черновите. Перото отново заскрибуца.
     – Какви ги дрънкаше одеве, за каква епархия стана дума? – сети се след малко посивелият.
     – Ха, знаех си аз, че само се правиш на глух! – засмя се предпазливо кестенявият, поглеждайки с едно око изпод кърпата. После я премести на слепоочието си, обърна се настрани, подпря се на лакът и заразказва:
     Имало една кръчма близо до Колизея току под Сан Клементе, където след мръкване се събирали римските кардинали на по чашка. Там се отбил онази вечер, ама понеже си викнал агнешки дреболии, сигурно го взели за турист от Илирия, дето не им разбира езика. И от съседната маса, докато си пиел Кианти-то, чул всичко, каквото си говорели техните високопреосвещенства. Сегашният им шеф Адриано не бил като предишното светейшество, по-разбран човек бил и не мислел с рогата напред да се дърля със вселенската патриаршия в столицата, напротив. На предстоящия диспут обаче гледал сериозно и много зависело дали гостите от Изтока ще признаят примата на Рим в пентархията. Не искал да анатемосва никого, смятал ларж да го дава, можело да се говори за всичко. По въпроса за езика на богослова не мислел чак толкова тесногръдо, зер то и на баварските попове латинският им бил пълна скръб, спокойно можели да пеят и на цигански, никой нямало да усети разликата. Та колко му е по черквите на Моравия и Панония да се пее на славянски. Там тъй или иначе рядко някой от Рим ходел в командировка и надали щяло да има оплаквания. Виж, по въпроса за буквите бил по серт, не се знаело дали ще ги допусне, защото все пак Verba volant, scripta manent, та ако му харесат можело и да поразмисли, ама хич не било сигурно. Но разберели ли се веднъж с групата от столицата, щял евентуално да поеме и част от финансирането на програмите им, даже можел да им уреди някаква епархия из дивия Изток, та да минат на самоиздръжка.
     – Хм, това за епархията звучи интересно, ако и много да не те виждам като епископ. За другото и аз бях подочул това-онова – отбеляза посивелият. – Видя ли сега защо е толкова важно да ги ошлайфаме буквите за показното?
     – Какво всъщност толкова им майсториш? – окончателно се надигна от одъра кестенявият.
     Той направи няколко крачки през тясната хотелска стая, хвърли през рамото на посивелия един поглед върху разпилените по писалището листа и остана като треснат от гръм:
     – Ама батко, ама какво си направил ти, бе?! Ти на това шлайфане ли му викаш? Ами ти си ги окастрил из основи! – разхленчи се той след като си възвърна дар слово. – Нищо не си оставил от моите хубави букви, бе Мишо! Половината от тези тук приличат на гръцките!
     – А ти какво искаш, на арабските ли да приличат?! – развика се посивелият. – Разбери, бе Коце, няма да минат пред светейшеството така, както ги беше изрисувал.
     Кестенявият с невярващи очи се опитваше да обхване целия мащаб на сполетялата го катастрофа, която се разкриваше пред погледа му.
     – А с материалите, които ги писах досега на глаголица какво ще стане? – попита тихо той и в очите му плувнаха сълзи.
     – Призна ли си най-после, че тайно от мен си подготвял публикации, докато аз ходех по къра да кръщавам моравците? Но няма страшно, тях в Рим никой не ги е виждал, а за твой късмет и в столицата си нямат хабер, така че не виждам кой може да ни натопи. После, като се върнем в Моравия, младшите сътрудници полека-лека ще ги препишат. Пък азбуката ще я дадем Климчо да я стилизира и ще я наречем на твое име, да не казваш после, че нищо не било останало от твоята работа.
     Кестенявият покри лицето си с длани, раменете му се затресоха конвулсивно и изпод ръцете му се разнесоха ридания. Посивелият завъртя смутено перото между пръстите си, после го загриза, накрая стана и прегърна по-малкия си брат.
     – Стига рева сега де, малкият, нали сме тука да свършим работа. Какво толкова като приличат на гръцките, ама разбери, няма друг начин. Гръцкият е все пак канонизиран шрифт, никой не може да ни се изрепчи за това, че сме го натаманили с цел ширпотреба. Гледай сега, целият запад пише с латински шрифт, нали тъй, но иберийците си имат N-то със змията отгоре, а норманите си имат задрасканото “О”, дето в латинския ги няма. Ами и ние нищо по-различно не сме направили. Тези работи другата седмица като ги изредиш на светейшеството и ги засучеш по философски както ти си знаеш, има все пак някакъв шанс той и кардиналите му да кандисат на азбуката.
     Кестенявият продължаваше да хълца и посивелият го потупа по рамото:
     – Пък като мине целият цирк тука и светият престол наистина отпусне една епархия в Моравия, или където там решат, ти като епископ ще можеш да си пееш литургиите и рисуваш буквите както си искаш, никой няма да ти се бърка.
     – Аз няма да ставам епископ, – тросна се кестенявият – ни в Моравия, ни другаде! Даже и не мисля да бия целия път обратно. Току що го реших окончателно, да знаеш. Аз съм аут.
     – Какво значи, че си аут? – не схвана посивелият. – Не можеш да се отмяташ ей така, малко преди края.
     – О-о, стига ме наставлява! – посъвзе се кестенявият. – Другата седмица при светейшеството съм на линия, няма да пропусна сеира да се позаям малко с кардиналите. Но дотук и толкова! После вече, епархия, не епархия, хич не ме интересува. Ходи си ти с младоците, кръщавайте си славяните, превеждайте книги, гледайте си научната кариера, аз изчезвам.
     – Не можеш така да изчезнеш, бе Коце! – уплаши се посивелият, та чак приседна. – Ако останеш тука в Рим, после в столицата ще те водят невъзвращенец. Ще те изкарат, че от самото начало си бил агент на светия престол. Ще провалиш всичко - и себе си, и групата, и научната програма.
     – Знаеш ли колко ми дреме за програмата? – викна невъздържано кестенявият. – Писна ми, ако знаеш само откога ми е писнало! Първо татко с неговите амбиции и ти с твоето опекунство, после Фотий и неговите научни програми и накрая василевсът и висшите интереси на империята. Не мога повече, разбери, до гуша ми дойде! Отсега нататък всеки да прави каквото ще, пък аз ще си рисувам!
     Устата на посивелия започна да се отваря и затваря като шаран останал на сухо. Сега беше негов ред да се почувства като треснат от гръм.
     – Но ти не се стряскай толкова де, – вече поуспокоен продължи кестенявият. – Няма да ви бастисам кариерата на тебе и на младоците. В тоз несигурен век на всеки може да му се случи да се гътне... – загадъчно завърши той.
     – Кой това? – не разбра посивелият. – Кой се е гътнал, бе?
     – Аз, – ухили се кестенявият. – в близкото бъдеще. Някъде две-три седмици до месец след диспута при Светейшеството.
     – Коце, спирам ти всякакво пиене! – категорично заяви посивелият. – До диспута нито капка, ама разбра ли, нито капка, пък за после ще видим.
     – Спираш, не спираш, това е! Ти какво си мислиш, че се майтапя ли? – закрачи из стаята кестенявият.
     Пламъкът на свещта отново се разклати в такт с крачките му.
     – Гледай сега, батко, ти самият каза, че не ме виждаш като епископ, нали? Прав си, и аз не се виждам. Досега ръководех научната група, ама тя тая свърши, азбуката е готова. Сега нещата се обърнаха, всичко стана политика, тая работа не е за мене. Тебе по ти подхожда да си епископ, по-представителен си и по-хубаво пееш. Пък и добре се оправяш с младоците, тебе по те слушат. Аз и да остана в групата, само ще ви преча.
     Посивелият само седеше безмълвен и мигаше на парцали.
     – Та ако официално хвърля топа, всички ще сме на кяр. У нас надали някой ще тръгне да разследва случая, даже ще се радват, защото ме имат за човек на Фотий. Ти, Климчо и другите младоци, ще приемете от светейшеството епархията и ще си тръгнете по живо по здраво на изток. Пък ако тайните служби те привикат по някое време в столицата, няма да те питат за мене, а сигурно ще се интересуват само колко пари годишно хвърля епархията.
     – И как ще го уредиш всичко това? – с пресипнал глас попита посивелият.
     Кестенявият направи неопределен жест и продължи да крачи из стаята.
     – На юг сега има епидемия, след някоя и друга седмица и в Рим ще почнат да се тръшкат първите. Разбрах, че тук в такива случаи правели и експресни погребения, без излишни салтанати. Попът на Сан Клементе е много наш човек откакто порасна реномето на черквата му, след като пренесохме мощите на патрона ѝ от Крим. Още не съм го питал, ама той сигурно ще ми помогне. Ако ли пък не, набързо ще стана монах, тях ги погребват в най-тесен кръг без присъствие на пресата. Ще го скалъпим някак си.
     – Нали ти е ясно, че ако се издъниш, никой вече няма да иска да си има вземане даване с нас, ни тука в Рим, ни в столицата? Тогава всички ставаме аут.
     – Спокойно, батко, ще стане! Пък дори след време цялата работа да излезе наяве, винаги можете да забегнете отвъд Хемус. В Плиска и Преслав такива като вас сега търсят под дърво и камък. Не само с епархия, а даже с някоя катедра могат да ви уредят.
     Посивелият пристъпи към брат си и отново го прегърна.
     – Ох, малкия, – тъжно въздъхна той. – защо мълча досега? Защо нищо не ми каза? Хубаво ли си помислил? Не е шега работа това, което говориш. Знаеш, че тука сме под наблюдение, като нищо може да стане някой сакатлък. Пък и всичко да мине добре, как на тези години ще зарежеш всичко и ще почнеш наново?
     – Батко, сега ако не го направя, кога да се наканя?
     – И какво ще правиш, бе малкия, къде ще ходиш? – с бащинска жал в гласа попита посивелият.
     – За това не се кахъри, батко. – бързо си възвърна доброто настроение кестенявият. – Четох в апокриф за един галски зограф, Гогенус май се казваше, който на четиридесет и отгоре години си зарязал банката и семейството и отишъл на един остров да рисува дебели мургави жени. Та, смятам да последвам примера му, пък нека ми е лошо.


Публикувано от Administrator на 24.05.2020 @ 15:43:24 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   admiral

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

10.04.2021 год. / 22:49:52 часа

добави твой текст
"ст.н.с. Методий и бета-версията на кирилицата" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.