автор: yotovava

Когато са ме дялали от камък,
може би било на свечеряване.
Потта попила мъката и само
умората полепнала по дланите.

Небрежно са ошлайфали чертите,
приключили набързо – джаста-праста,
така че и до днес да ме вините,
щом някой ръб ръцете ви издраска.

Дори не подозирате, че пукам
отвътре – някак си епизодично.
Пияното квартално щуро куку
научи ме какво е да обичам.

Че щом дъждът успява да изплаче
във процепите тънки на съня ми
и после да нахлуе хладен здрачът –
не са ми нужни ничии измами.

У мене болките ви наедряват
и ще ме пръснат скоро на парчета.
Дали ще припознаете тогава
нащърбената крива на сърцето?