автор: yotovava

Узная ли внезапно, че тръгнал,
и няма да прекрачиш утре прага,
при паячето – в прашния му ъгъл –
навярно тишината ще избяга.

Прегърне ли с воалите си хищни
прекрасния ѝ алабастров глезен,
дъждът отвън стъклата ще подпише.
Поканя ли го – може и да влезе.

На чай да седне, да ми поговори,
небрежно и подканящо да мигне.
Ще проумея, даже твърде скоро
как с липсата не може да се свикне.

Че думите без другия угасват
и тъмното е лепкаво и тясно
във пепелта на гибелните страсти.
Обичай ме – защото е прекрасно.

Отвориш ли вратата за последно,
твърдейки, че животът ни е лудост.
преди съвсем от мен да си изчезнал –
спомни си – днес с кого си се събудил.