автор: Djano

В малките часове на едно студено мартенско утро Дабижа Кривотиев рязко се събудил поради факта, че някой силно извикал неговото име. След като се надигнал сънен и сърдит, той включил нощната лампа и се огледал предпазливо. Въртейки главата си във всички посоки, осъзнал, че в стаята, освен него и дразнещо цъкащият будилник, нямало никой друг.
Опитите отново да заспи се оказали неуспешни. Мислите му, участвайки в някаква собствена игра, подскачали от тема на тема, докато той - премигвайки, изучавал тъмните сенки по тавана.
Първата му мисъл довяла спомени за неговата побеляла и смалена от годините любима баба, благодарение на която се бил сдобил с това извъртяно име. Бидейки още в корема на майка си, той непрекъснато чувал упоритите й заклинания, отнасящи се към неговото бъдещо съществуване - „Да е жив, да живее!“, това повтаряла безспир бабичката в ушите на клетата му майка. В резултат на горните напътствия, веднага след трудното раждане, майка му с облекчение прошепнала: „Ще се казва Дабижа“, след което щастлива и усмихната припаднала от изтощение.
Другата мисъл, която се намесила в играта, иронично му напомнила за онзи ветровит и нещастен ден, когато излязъл на улицата, стискайки в ръката си банкнота, чийто номинал се равнявал - примерно, на килограм луканка или също толкова кашкавал. Не щеш ли, вятърът, като един класически злодей, грабнал банкнотата и тя безвъзвратно изчезнала… Върнал се обратно в къщата и поискал нова, а на въпросите и на укорителните погледи, обещал да отговори много скоро. Ръководейки се от своята находчивост и от способността си да взема бързи и умни решения, той извършил следното: отново излязъл на улицата и точно на същото място внимателно пуснал книжният знак да излети от ръката му...
Идеята да проследи новата отлитаща банкнота, която да го отведе до първата, претърпяла пълен крах – и двете ценни хартийки изчезнали безследно.
Веднага, след като мозъкът му сдъвкал тази нелепа, или по скоро - конфузна ситуация, подобно на шамандура от незнайни дълбини изплувал нов спомен. Като в евтина постановка на уличен театър, където още в първото действие нещата се проясняват, но не съвсем, се случило следното събитие. В един прекрасен юнски ден, след като слънцето изгряло навреме и пълноценно, навитата докрай пружина на един китайски будилник, отскоро притежание на Дабижа, изохкала от напрежение и се скъсала на три места. В резултат на този инцидент собственикът й се успал и отворил очи малко преди обяд. Тук задължително трябва да се отбележи, че веднага в настроението му се появили нотки, отговарящи на определени детайли от собствената му фамилията , която пък бил получил благодарение на своя дядо, който наистина бил такъв човек.
От известно време Дабчо, както галено го наричала любимата му баба, се бил изнесъл от родната си къща, защото, бидейки вече студент, желаел повече свобода. В допълнение може да се каже, че трудно понасял негласното недоволство, скритите подмятания и тихото мърморене на закостенялото и остаряло родителско тяло. Излизайки на квартира, той имал късмета да се нанесе в една гарсониера с нисък наем, обзаведена и пълна догоре с книги, оставени от предишния й наемател, който не взел нищо, отивайки си от този свят. Това, което решил и направил, след като се почувствал самостоятелен, било да си купи кола на старо, използвайки малкото наследство, оставено от наскоро починалата му баба. Така, първата кола, която се появила в неговия живот, била под формата на един изстрадал през годините, ръждясал и очукан отвсякъде Москвич-Иж. В този паметен за него ден той навестил вехтото возило - най-вероятно, за да му се порадва. Отворил и затворил и четирите врати, насочил се към багажника и вдигнал тежкия му капак, за да погледне какво има вътре. Докато го разглеждал с любопитство, неочаквано и със страшна сила, последният се стоварил върху нещастната му глава. Изглежда, че бил изпаднал в несвяст, защото, когато се свестил, почувствал, а после и видял как някакъв помияр кротко го ближе по главата. Така и този ден минал и заминал, но през нощта сънувал любимата си баба… Тя влязла в стаята при него, сякаш била у дома си, и му обещала, че от сега нататък ще го напътства в живота, както го е правила и приживе. На другия ден той си останал вкъщи. Заедно с разбита си глава и със силното главоболие, придружено от едно тръпчиво ухание на лавандула - вероятно, оставено от баба му.
Към обяд Дабижа решил да се вземе в ръце, както го съветвал преди време един негов професор, и да започне да учи за наближаващите изпити. За съжаление, при всеки опит да осъществи това си амбициозно намерение, горката му глава започвала да пулсира и да го боли ужасно. Чувствал се като ранено или по-скоро като агонизиращо животно. През следващите няколко дни той напълно се отчаял, защото ученето изобщо не му вървяло…
Докато една нощ, скъпата му баба Елиана - Ели, както галено й казвал той, не се появила отново.
Събудила го внимателно и му казала да не се притеснява за въпросите от конспекта, защото ще му се падне номер 23. Така, с явленията на баба Ели, които тя съблюдавала строго и без пропуски, той се преобразил в студент за пример. Завършил успешно и – съвсем правомерно, закачил на стената, до портрета на баба Ели, отличната си диплома. За съжаление, поради липсата на сериозни връзки, макар, че бил млад и многообещаващ педагог – поне според дипломата си, той не получил назначение в нито едно елитно училище. Затова пък, може да се каже, че гимназията, в която започнал да преподава, определено не се славела със своята дисциплина. В унисон с тези факти, и опитите му да се откаже от някои вредни навици, придобити по време на студентския живот - като цигари и алкохол, също не се увенчали с успех.
В нощта след завършването срещата с баба му се оказала по-различна. Получил нейните поздравления, благодарил й, както може да се очаква, и от чисто любопитство я помолил да му покаже къде живее сега. Така, двамата се озовали пред една висока телена ограда, зад която, в безкрайно синкаво поле, тъмнеели стотици обли землянки.
- Тук съм настанена за кратко, но, когато ме преместят, пак ще се обадя - тихо (кой знае защо) му прошепнала тя и се загубила сред блуждаещите сенки.
Може да се каже, че животът му продължил нормално, макар че понякога, или по-скоро - често, придобивал странни оттенъци. Например, когато имал работа или просто се разхождал из града, той с изненада забелязвал, че част от хората, които срещал, сякаш били извадени от лентата на стар черно-бял филм. Техните посивели лица го стряскали неимоверно и той си помислил, че има проблем с очите. По него време, на едно оживено кръстовище, в самия център на малкия град, се разминал с един подобен образ, който се оказал собственият му баща, починал преди година. Потресен от тази неочаквана среща, той дълго време останал като закован, премисляйки, дали наистина не полудява. Точно в този период от живота си започнал да става доста разсеян и нервен. Онези от учениците му, които го дразнели извънредно много, редовно започнали да получават цицини по главите. За целта използвал една изключително дълга показалка, ръчно произведена от няколко подобни. Разбира се, отмъщението не закъсняло и скоро той се насадил на дузина остри кабърчета, умело разположени върху седалката на иначе удобния му стол. От негова страна, в продължение на „военните действия в клас“, той започнал да заключва някои от най-дразнещите го елементи - за около час, не повече - в един голям тъмен шкаф. Естествено, тези всекидневни битки го довели до увеличаване на изпушените цигари и на изпитите кафета.
Единствените приятели, които Дабижа имал по онова време, били на неговия – последен, етаж, от двете му страни. Вляво, съседът му Дачо бил отдавна разведен шофьор пред пенсия и в допълнение - безкомпромисен песимист. Физиономията на последния неизменно изобразявала трагикомична маска от безкрайна тъга, отчаяние и безнадеждност. Който и да го поздравявал с „добро утро“ или с „добър ден“, той неизменно отговарял: „Какво му е доброто?“. Или казвал: „Не ставай смешен, тука няма нищо добро.“ След време, когато с Дачо, освен съседи, станали и приятели, първата и основна тема, която той предлагал за анализ и обсъждане, била „Световната конспирация и как да се предпазим от нея“.
От другата му страна, заедно с жена си Нана и с дебелото им глезено синче, живеел Дичо. Той бил спокоен човек, макар че професията му на пожарникар доста често го провокирала. Преди години жена му блестяла с младост и с хубост, а в работата си се славела като царицата на бракосъчетанията. Но, както всички знаят, времето не прощава на никого. Затова то не пропуснало да сложи своя печат и върху Нана. Това сякаш не стигало, ами един ден, по невнимание, тя си счупила и крака. От там нататък историята се развила по следния начин: операцията била почти сполучлива, защото хирургът, който я извършил, наскоро бил изневерил на жена си, подведен от една прелестна медицинска сестра с големи амбиции за издигане в службата. Потънал в смесените чуства на преживяното удоволствие и настоящото разкаяние, той допуснал някои почти незабележими грешки, които, от своя страна, довели до едно бъдещо изкривяване на дългия и красив някога Нанин крак. Всичките тези събития, заедно, допринесли за нейното преместване в другия, по-тъжен край на гражданските обреди, или по-точно - в градския гробищен парк. Новата й роля изисквала да представя покойниците, в най-добрата им сетлина, пред близки и познати. За целта, през цялото време на тези тъжни събития, трябвало да бъде спокойна и безпристрастна. За жалост, това било твърде далеч от известното й артистично амплоа, а и за капак, взела, че непростимо объркала имената на скъпите покойниците от две, застъпващи се погребения. Поради тези причини се наложило временното й освобождаване от работа, до тогава, докато самата тя не се почувствала готова да се върне… Междувременно, Нана била обладана от едно тревожно чувство, което методично започнало да я задушава. За да се отърси от тези неприятности и да си върне работата, тя взела решение да репетира в почти реални условия. Знаела, че, когато мъжът й се върне уморен след дежурство, или - не дай си боже, след някой пожар, той изпивал набързо няколко ракии и заспивал като умрял. Използвайки тези сгодни моменти, тя започнала изразително да чете до главата му предварително написано слово, в което се изтъквали всички негови положителни качества. Приживе! В края на това съчинение се наблягало и на обещанието, че той никога няма да бъде забравен.
Всичко вървяло много добре за Нана, докато един ден, въпреки че Дичо бил дълбоко заспал, някакво тревожно гласче, вътре в него, пропищяло и рязко го събудило.
- Нано, спри да ме опяваш, мамицата ти нещастна! – изревал той и побягнал от апартамента, блъскайки се в Дачо и Дабижа, които точно в този момент се насочвали с няколко бири към пейката пред блока.
Трите „ Дъ“, както ги наричала клюкарката от първия етаж, неизменно наблюдаваща всичко живо иззад едно прашно и леко потрепващо перде, излезли от асансьора и седнали пред входа около една импровизирана маса.
- От една страна, това че жена ти професионално те е опяла, е хубаво, защото е пропуснала всичките ти негативи. Нали разбираш, за мъртвите - или добро, или нищо! – ухилен, не се стърпял Дабижа.
- Какво му е хубавото, от месец насам сънувам само кошмари – ядосано се троснал Дичо.
- Интересно, какво ли ще напишат за мен! - включил се съучастнически и Дачо.
- Щом толкова искаш, мога да те уредя – рекъл иронично Дичо, като не станало ясно сериозен ли е или си прави шега.
После, в настъпилата тишина, умислени, се заели да пресушат наличната бира.
Няколко дни по късно, след като бил заспал пред телевизора, който включвал много рядко, Дабижа стрестнато отворил очи - някой чукал на външната врата.
- Кой е е там? - извикал сънен той.
- Аз съм, Дачо, искам да ти се извиня, ако някога съм те обидил с нещо.
- Ти нали беше на път, как се върна толкова бързо? И да не си луд да пиеш сам, без да се обадиш! - вече ядосано отвърнал Дабижа.
Отворил външната врата, огледал се и видял, че там … нямало никого.
На другия ден, връщайки се от училище, бил пресрещнат от клюкарката на първия етаж с новината, че същата нощ Дачо е загинал в нелепа катастрофа.
- Май вече станахме Две „Д“ – подхвърлил Дичо, присядайки на импровизираната маса пред блока, и веднага след това се задавил. Сякаш някой нарочно отклонил бирата към кривото му гърло.

*
Малко преди началото на лятната ваканция, в една изненадващо топла вечер, наполовина пълната и сякаш бременна луна, осветила улици и къщи със загадъчната си романтична светлина. В същата нощ индексът на заченатия живот рязко подскочил нагоре.
В това време, в натъпкания с книги и с прахоляк от наслоени и отдавна забравени спомени хол, Дабижа, както винаги, кротко бил заспал на дивана.
- Събуди се и ела в кухнята да поговорим - прошепнала баба Ели и по навик му издърпала ухото.
- Но какво става? - стъписан подскочил той като видял, че около кухненската му маса някакви непознати се наливали с неговата бира.
- Престани да се цупиш, това са твои роднини. Просто искаха да те видят и ми помогнаха за една работа.
- Каква е тази работа, та аз не ги познавам?
- Ами, те са живели много отдавна, но са от твоето родословно дърво, а и работата е там, че ние решихме да ти подскажем числата от тотото. Ми тъй, де – печелившите! – на един дъх завършила баба му.
След като му продиктувала първите четири и той старателно ги записал, тя усмихнато замълчала.
- Ами другите две кои са? - подпитал той.
- За другите две сам ще трябва да се досетиш.
След тези думи, като по команда, цялата компания се заляла от смях и после мигновено изчезнала. За миг. Колкото за едно Дабчово премигване! На масата останали само празните бирени бутилки.
В късния следобед Дабижа с мъка отворил очи и веднага бил заслепен от силна светлина.
- Докторе, пациентът се събуди – прозвучал някакъв непознат женски глас.
- Как си, мой човек! Радвам се, че след седмица в кома отново си на линия. Прескочи трапа, ако питаш, но кафето и цигарките не спреш ли, не гарантирам нищо!
Захилил се докторът и продължил монолога си:
– От листчето, което здраво беше стиснал, пуснах тото с твоите числа. Както бяха написани, така и излязоха! Ударихме четворка, не е много, но по равно ще делим. Ако беше написал и другите две, сега да сме богати. Представи си – 17 и 18, едно след друго!
- Да, сетих се веднага, защото съм се родил между тях, точно в полунощ. Не можах да ги запиша, защото нещо се обърка и ето ме тук.

В последвалата тишина, прекъсвана единствено от някакъв уред, който, писукайки, регистрирал тиктакането на най-важния му орган, устните на Дабижа се изкривили в опит за усмивка.
- Между другото, днес имаше посещение от една възрастна дама. Помоли да ти предам пожеланията й за скорошно оздравяване и за някаква компания, която те очаквала. Още малко и щях да забравя – ето, има и една бележка за теб.
В този момент докторът видял, че пациентът му е заспал и внимателно поставил бележката до него. Оставяйки я, случайно или не, тя се разтворила и той прочел следното: „Знаех си, че ще се сетиш. Нали ти казах!“