автор: kokolinna

Глава XXXVII

Мокър сняг капеше неумолимо по земята. Градусите бяха малко под нулата, но се усещаха по-режещи. Но като всеки планински град, Смолян беше очарование. И не само защото празниците наближаваха. Зимата определено му отиваше.
Да се качиш на високо и да погледнеш снега по баирите си беше абсолютна магия. Върховете на боровете всячески се опитваха да пробият бялата шапка, а това правеше краските приковаващи погледа... Силата ѝ обаче все още не бе достатъчна, за да отслаби емоцията на отминалите събития.
Даника се беше сгушила до прозореца и жадно поглъщаше аромата на чая. За първи път от много време насам, се чувстваше малко по-спокойна. Гледаше с усмивка снега, но си мечтаеше и за онова... нейното място. „Отдавна“ не беше „ходила“ там, а сега спомените ѝ говореха за прекрасните моменти и многобройните зададени въпроси от любопитните и до някъде понастръхнали туристи.
- Дани, седни с мен на масата!- Ирина беше влязла. Тя се изхлузи от перваза и седна на стола.
- Май вече прекаляваме с гостоприемството на Снежана!- въздъхна тя- Все пак е на квартира!
- И аз си го мислех... Къщата на село...
- Сигурна съм, че ни очаква!- прекъсна я мило Дани и хвана ръката ѝ- Тя винаги ще те приветства с мястото и топлината си.
- Вероятно много неща са се променили!- Ирина наведе глава.
- Нищо... не се е променило, мамо!- напълниха ѝ се очите на Ирина- Красотата никога не ще избяга от планината...
- Дани, разкажи ми за това място!- присъедини се и Пламен.
- Само, ако и ти ми разкажеш къде си живял...
- И аз като теб- в планината, но другата, с мъжкото име.
- И най-страшните върхове!- допълни Дани и се усмихна- Виждаш ли? Дори от разстояние, по местообитание сме си били близки?!
- Така е, но... той се спря.
- Какво има, Пламене?- нежно го попита сестра му, а Ирина го погледна и разбра веднага въпроса му.
- Баща ти, сине- започна мъчно тя- се казваше Мирослав. Това вече го знаеш, но... Ох...
- Той е прекрасен човек!- продължи Дани като се загледа в прозореца- Беше... Помагаше на хората в цялото село и всички го обичаха. Беше миньор, но дори и когато се пенсионира, остана гордо изправен. Мината под земята никога не го повали... Хм- усмихна се с тъга на хубав спомен тя- Имаше време, бяхме и по София, за щастие- съвсем за кратко...
- Ала достатъчно, за да не те намеря!- вметна Ирина- Трябва да ти... да ви кажа и още нещо... Сине, ти познаваш леля си Янина, но ти дъще- не. А тази жена има много допирни точки с моя живот, а в частност и с вашия!- разказа им абсолютно всичко- от първата им среща до... последната... Тя е майка на...
- Слави и Явор!- довърши Даника- И знаеш ли?- май съм я виждала... може би в участъка? Не помня добре, все пак... Какво се случи с нея? Къде е тя сега?
- Ще ми се да разбера... въздъхна Ирина.
- Майко, ти си сменила името си?- започна неуверено Пламен, който те първа за почваше да осъзнава чутото- Та аз те помня от край време като... Нина? Защо не каза? Поне на мен?
- „С нещо „сиво“ назови се!“- каза ми тя!- отвърна Ирина, загледана в часовника на стената- Заблудата трябваше да бъде пълна, за да те спася! А когато вече нямаше от кой и от какво... страхът, синко, излезе по-силен от мен... И дано някой ден ми простиш!- и наведе глава, Дани погледна към него и кимна към нея. Той отиде и я прегърна.
- Няма за какво да ти прощавам, майко! Избягала си от детето си, за да ме родиш, а с това и да ме спасиш? Оставила си дъщеря- колко по-голяма тъга от това? И нима е редно да ми искаш прошка? Аз съм този, който трябва да я поискам, само заради това, че се усъмних в теб! Аз съм твой син, а не съдник. Сестра ми ме намери, без да знам, че ми е сестра, ала съдбата ни събра. И за това... ти благодаря! Името не е важно, защото ти винаги си имала само едно... Обичам те, майко!- и я прегърна още по-силно, а Дани изтри очите си.
- Ама вие тука пак ли ревете?- малкият стоеше изправен пред тях.
- Тони?- Даника отиде при него- Май сме отбор ревльовци, а?
- Ами... погледна я с неизказано по детски „да“ той.
- Кажи си го, мъжки, така е!- довърши Пламен- Искаш ли да идем до магазина да напазаруваме?
- Искам!
- ‘Айде лапни поне една баничка и се обличай! Така и стана. И тъкмо отвориха вратата и...
- А? Здравей! Сестра ми ли търсиш?- тя се показа.
- Здрасти, Андро!- усмихна се тя- Влез, заповядай!
- Всъщност ми се щеше да се поразходим? Така де- да понаберем студ!- тя се обърна към майка си.
- Ще те оставим за малко сама!- тя само ѝ махна с ръка.
- Върви, Дани, върви!- излезе и тя... А някой зад ъгъла плахо надничаше. Сякаш не беше сигурен дали иска, или не иска да го видят. Но когато всички излязоха, тя все пак се престраши...
Двамата решиха да поотъпчат снега в парка. Той подритваше нехайно белите прашинки във въздуха, сякаш се опитваше да ги подреди. Ала те... не спазваха редове и правила, а така му се искаше да му покажат решение или път сега.
- Андро, какво има? Изглеждаш умислен.
- Много време мина, Дани, от онази случка, а ние така и не намерихме такова, за да си поговорим.
- Какво те мъчи?
- Да ме мъчи? Не бих казал... Но пък ми се искаше да поговоря с теб за това, какво ми се случи...
- Цялата съм в слух... и го подхвана през лакът и облегна глава на рамото му. Нещо я преряза през сърцето, но тя не реагира.
- Наясно си, че те харесвах, нали?- тя вдигна рязко глава, което беше по-скоро от болката, но се получи добро прикритие- Не, нямах предвид това!- тя се усмихна.
- Бях сигурна, че никога няма да ми го кажеш!
- А имаше ли смисъл?.. Тогава?...
- А сега?- случи се за втори път, още по-силно, тя леко изохка.
- Сега имам нова мечта! Добре ли си, Дани?- тук той я видя!- и я погледна смесено- от издайнически в началото, до лека уплаха.
- Мечта?- повтори тя, като леко се задави- Да, да... Добре съм,.. да!- това не му вдъхна много увереност.
- По-скоро копнеж...
- По жена?...
- Да! И този път, тя го знае!- и я погледна закачливо, или поне се опита.
- Иии... Нехае?
- Не, Дани! Страх я е!
- От какво?- тя леко се присви.
- Какво ще кажат хората? Веднъж наплюта в големия град, от хорските уста на малкия, съвсем не ще да избяга. Синът ѝ, също е причина за колебанията ѝ, което естествено е разбираемо.
- Тя си е упорита, инат и твърдоглава, Андро!- последва трети път, дори леко ѝ причерня.
- Значи знаеш за кого говоря?
- Никак не е трудно да се досетя. Тя е силна жена, с характер... И може би смята, че ако покаже чувствата си- вече говореше насечено- това ще я изкара слаба в хорските погледи. Но защо пък да се съобразява с тях? Нима любовта е грях?
- Възрастта ми е за нея такъв.
- Защото е с осем години по-голяма? Това не е повод за драма... Тук вече сякаш някой толкова силно я удари, че ѝ изкара въздуха. Тя падна на колене.
- Лесно ти е да го кажеш! При теб е обратното! Не, Даника, не си добре! Защо ме лъжеш?
- При мен? Оооф!- изпуфтя тя, като все още се опитваше с шеговития тон- Нещо се случва!- изведнъж впери поглед тя в пространството напред, все едно се опитваше да разгдае хаоса на вихъра на ледените кристали.
- Какво е това „Оффф“? Какво става?- тя се сви на кълбо в краката му- Взимам те и тръгваме към болницата!
- Не! Не в болницата!- изкрещя тя- Да, обратното е! Обратно на какво? Знаеш ли, че сме се виждали само два пъти след... онова? До момента чувам само „тишина“ от негова страна.
Аааррррр!- изкрещя от болка. Потече ѝ кръв от едното око.
- Тогава ти иди при него и просто... говори!- той я подхвана през колене и кръст и тръгна на обратно, тя го погледна изненадана- Не е лесно, но действа обезболяващо... поне... временно... каза той. Даника сякаш се стресна. Погледът ѝ блесна... от болка. Направо заби пръсти в ръката му и се ококори уплашена. Избърса лицето си и тогава видя кръвта.
- Какво има? Да не би да...
- Нещо се случи! Нещо лошо се случи!- дишането ѝ силно се учести, изхлузи се от ръцете му, грабна го през китката и побягна с него, все едно нищо ѝ нямаше. Бе толкова бърза, че на Андрей му се струваше, че по прелита на моменти над земята, а краката му изминаваха метри, преди да я опрат за малко отново- Тъмнината отново се включи... А аз... не изпълних обещание... прошепна на себе си тя и изтри поредната кървава сълза.
Тъкмо Ирина понечи да седне, когато на вратата се почука. След малко тя се отвори. Ирина остана силно изненадана от човека, който видя срещу себе си. Но се и... зарадва.
- Янина?
- Здравей, Ирина! Може лиии... Да поговорим? Навън- няма да влизам, не искам да те притеснявам!
- Глупости, ела! Изпий поне един чай в тоя студ!- и я въведе навътре, малко насила, но все пак... Радвам се да те видя, Яни!- застана Ирина пред нея- Наговорих ти неща, който...
- За които имаше право!- пое си въздух тя и я погледна право в очите- Дойдох за синовете си! Или поне за единия... поне да му кажа, пък... каквото сабя покаже...
- Недей така...
- Защо! Допускам огромния шанс да остана сама... Прошка тъй лесно се не дава, а и аз не знам дали я заслужавам... Моля те- вдигна ръка Янина- Остави ме да продължа! Защото преди да направя всичко това, аз искам да ти се извиня. Нямах право да ти държа сметка. Та ти ме спаси, подслони ме под собствения си покрив, а знаеше каква съм. Убедена съм, че го знаеше от самото начало. Но не обели и дума по въпроса, докато аз не ти казах. Защо?... Защото си човек! Нямах право да омаловажа добрината ти, дори в момента на тъгата си!
- Но ти си майка, разбираемо е! Аз да не би да се държах по-добре?
- Но никога не ме остави да падна на колене!
В този момент вратата се отвори с гръм и трясък и Дани и Андрей влетяха през нея. Ирина пребледня когато я видя. Дори дъхът ѝ за момент спря.
- Къде са Тони и Пламен?- запъхтяно попита Даника.
- Дани, какво има? Защо си уплашена? Лицето ти?- едно подир друго зареди майка ѝ и тръгна директно към нея, но тогава го видя зад тях.
- Сине, Пламене? Какво се случи, бе, майко?- той се подпря на касата с наранена и окървавена глава и седна.
- Ей, добре ли си, момче?- отиде и Андрей при него.
- Добре съм!- с разтреперан глас започна той- Ще ме бъде, но... разплака се- Той отведе Тони. Повали ме на земята и си го взе.
- Кой? Кой?- попитаха в един глас и Ирина и Андрей. Даника погледна към Янина.
- Приличаше много на... Слави!- Янина побягна. Дани наведе глава. Ирина викна по нея, но тя изчезна като светкавица- за секунди- И Дани? Той се обърна към теб! Каза, чеее... Не си изпълнила общанието си...
- Не, не, неее... Не може да е истина!- изправи се Даника- Как е възможно? Отново имам вина пред... полицията, пред онази жена... Защо не обърнахме достатъчно внимание на Тони? Дори след като всичко приключи, той продължи да вижда онзи, който го „плашеше“ под прозореца. А ние го приехме за лоша шега на въображението му. А не е трябвало. Защото наистина е имало човек. И това е бил Явор. Дебнел го е през цялото това време! Трябва да отида при Снежана, трябва да ѝ кажа!... И хукна и тя, Андрей подир нея... А кърпата, която Ирина бе приготвила за нея, сега положи на челото на сина си.
- Ще се върнат ли, майко?
- Вярвай го, сине! Само това ще им помогне сега...
Двамата стояха до прозореца в коридора и пушеха. Паузите в разговора бяха по-големи. След два провалени опита за среща, изминалото време, сега се оказваше по-голяма пречка.
- Орлине!- започна Слави- Имаше моменти, когато... Абе, държах се като задник!- Страхилов се обърна с гръб към прозореца и го погледна право в очите.
- Значи ставаме двама...
- Не! Не е тъй... Аз съм малък, а ти по-голям! Ти действаш с акъл и спокойствие, аз се впрягам и съм твърде прям!
- Но точно това те отличава от всички! Имаш честно сърце и не се стараеш да бъдеш предан и да угодиш на всички! А това приятелю, ако ми позволиш, те прави истински мъж! Да, в началото се съмнявах в теб и честно да си кажа- беше в списъка ми със заподозрените... Но знаеш ли кога наистина съжалих, че съм си го помислил?- Слави поклати глава в отрицание- Когато те видях как висиш самоотвержено от скалата, като спасихме Светлнана, но още повече... когато те погледнах съсипан, след като намерихме Радост. Тогава разбрах колко чисто и голямо сърце имаш... приятелю!- леко поклони глава и му се усмихна.
- Истински мъж?... Дааа... Да... Често попарван от... Дъжд...
- Боли те за нея... сниши тон полицаят.
- Заради нея от лудост дивея, но тя видя в тебе, он‘я, който наистина търси и който явно не видя в мене! Тя те обича, човече! Тъй е трябвало да бъде! Тъй е трябвало да стане...
- И аз я- спря се- И аз си мислех, че го знам вече... Слави отиде до него и го хвана за рамото.
- Не се колебай! Не се терзай! Тръгни към нея, ако ти позволи- хвани я!- стисна го по-здраво- И никога не я изпускай! Аз тоя влак вече напускам... Сега ти го води! Ала само посмей да я нараниш!- тук сякаш бръкна в душата му с погледа си- Познаваш ме и ще съжалиш!- и ръката, с която бе хванал рамото му, сега му подаде. Орлин я погледна, после погледна и него... и го прегърна.
- Ти си голям човек... човече!
- Ти ми го рече! Помни, полицай!- в този момент някой се подаде от стълбите и тръгна към тях.
- Здрасти, момчета!
- Никол?- учуди се Орлин- какво правиш тук.
- Бях при психиатъра, а кабинетът му е наблизо и реших да те видя. И знаеш ли? Беше ни последна среща!
- Браво, момиче!- каза Слави и ѝ се усмихна, тя леко се изчеви.
- Мисля си да подновя тренировките! Скоро има и международно състезание. Ще ми се да съм готова за него. А ако искаш- извъртя поглед отново към Слави- може да дойдеш... Заа подкрепа?!
- Нямаш грижи! Ти само иди!- и ѝ намигна. Орлин се извъртя към прозореца, за да скрие издайническата си усмивка, която се скри мигновено, когато видя бягащите към тях...
- Ники... Мисля, че трябва да си ходиш!- целуна я Орлин по челото и леко я побутна, за да разбере, че трябва наистина да тръгва. А Слави познаваше този поглед.
Даника почти избута всеки, който беше на стълбите, за да се качи горе. Побягна към двамата когато ги видя. Андрей се подаде зад завоя две минути по-късно.
- Къде е Снежана?
- Даничка?- започна Слави.
- Не сега! Трябва ми тя! После и на вас ще...
- Тук съм!- чу се гласът на инспекторката зад нея.
- Кажа... сподавено довърши тя и доизкара въздуха си.
- Какво трябва да знам?
- Че синът ти... е... Александрова се разтрепери. И агресира към нея, защото я уплаши погледът ѝ.
- Кажи ми, Даника!- и я разтресе.
- Отвлечен!- промълви тя- Защото не изпълних едно обещание...
- Какво обещание?- вече имаше страх и гняв със сълзите, заливащи буцата в гърлото ѝ.
- Да го срещна с брат му...
- Какво ми говориш, момиче?- крещеше вече тя, а Андрей я хвана през лактите и я дръпна към себе си.
- Излезли са с брат ми до магазина и той го е взел?
- А брат ти за какво е бил там? Да спи!
- Снежана, спри!- извика Андрей- Спри се!
- Кой? Кажи ми кой?- изсъска уплашената майка.
- Слави? Кой е Слави?- всички се обърнаха по посоката на гласа- Някой разпознава ли името си?- някакво момче се провикваше в коридора.
- Аз съм! Кой пита?
- На̀!- и непознатият му подаде един лист- Той ми каза да ти го дам- точно в три часа, сега след обяд.
- Кой? Кой ти го даде? Кой ти го каза?- награби го Орлин.
- Приличаше на него, много приличаше на него!- и посочи Слави- Даде ми десет лева, каза ми да му го дам и да се разкарам!
- Къде го видя? Кога го видя за последно?
- На пътя за каньона... По обяд, около дванадесет, знам ли?
- Добре, добре!- вдигна ръка Орлин.
- Дете!?- изкрещя Снежана- Малко дете, имаше ли с него?
- Не, госпожа! Стори ми се сам...
- Как така ти се стори?- отново тръгна тя към него, но Андрей я държеше здраво. Младежът си тръгна. Слави отвори плика.
- Слушате ли? Всички?- и ги огледа- Чета!
„Тая нощ всичко свършва... Ще стане ясно в края кой как привършва... Ела, братле! Ще те чакам на последното дере! Или детето ще умре! Ела при мене сам, инак ще потънеш в тъга и срам!... Единайсет вечерта... Не ме предизвиквай от скука да умра! Не ме пробвай срещу... смъртта... Или по-лошо... Да не превъртя?...“
След края на бележката, Снежана се преви като ранено животно в ръцете на Андрей. Почувства се изгорена от вътре, защото знаеше, че за случилото се, малко или много и тя има вина. Защо детето ѝ? Защо сега? Защо не беше до него, за да не се случи всичко това? Той я прегърна.
- Значи все пак имаме малко време!- вметна Орлин.
- Време!?- изсмя се истерично Снежана и се извърна рязко към него, а в гълъбовите очи се вихреше жестока буря- Този път въобще не ми дреме! Дори и не смей да помисляш да ме отделяш! Аз съм му майка, а това... спря се и замълча- Тръгвам с вас и няма да ме спреш!
- Снежана? Там може да умреш!- каза Даника.
- Ти? Ти не се обаждай! Не се бъркай! И не ме... заяждай! Ти си виновна!... За всичко!
- Александрова, моля те!
- Молиш ми се, Орлине! Недей! Майка съм! Полицай съм! А повярвай точно сега това никак не е добра комбинация или идея да се закачаш с мен!
- Ще извикам Ямурлийски и ще обсъдим вариантите! Трябва да имаме план! На всеки трябва да му е ясно как ще действа!
Девет и половина вечерта минаваше. Цялата полиция бе вдигната на крак. Ямурлийски притропваше с пръсти по жабката на колата. Бяха само с Орлин, а той усещаше, че не е прав да го вика.
- Иди при жена си, Данаиле! Деца чакаш! Баща ще ставаш!
- Телефонът нали е в мене, старши? Ще го чуя! Няма проблем! А и ми е толкова нервно сега, когато мисля само за това! Нека ми се развее малко главата!
- Добре, ти решаваш, но... Наистина, тръгвай, ако трябва!- Данаил беше категоричен с решението, което се четеше в погледа му, в този момент се качиха Слави и Даника, Андрей остана със Снежана в другата кола.
Часът неумолимо приближаваше. Нервите на всички бяха опънати до краен предел. С наличните патрули, бяха обградили и двете еко пътеки на каньона. И въпреки това, шансът не бе никак малък, той отново да им се изплъзне. Слави се беше запътил към уреченото място, Андрей беше със Снежана на първия водопад, а Даника, Орлин и Ямурлийски, бяха в самото начало на пътеката. Останалите бяха пръснати по двете дължини и върха.
Стрелките кънтяха и отекваха неумолимо в главите на всички- като удар на гонг от разбити в стената чинели... И точно в единадесет часа... и две минути, една кръгла голяма светлина се прокрадна между дърветата. Всички се спогледаха. А светлината сякаш ги канеше към себе си- студена и потайна. А телефонът остана в колата и неумолимо започна да звъни. Но отсрещния нямаше да го чуе...
- Това идва от първата площадка до мостчето!- прошепна Дани! Да тръгнем натам!- послушаха я. И този път усетът не я подлъга. Орлин информира по радиостанцията останалите.
Явор държеше детето плътно до себе си. Беше клекнал зад него, за да го прикрива целия. Милваше го по лицето... иронично и студено. Детето плачеше- по-скоро подсмърчаше, защото въздухът му сега, посолен със страх, го караше да хълца. Само дулото на пистолета се виждаше- така, че всички да са наясно, освен малкия. Явор не го опираше в него, за да не го усеща. Даника се приближи достатъчно.
- Аз ти помогнах! Нали?... Нали?- започна през зъби той- А ти ми обеща!- извика към нея.
- И аз имам вина! Прав си, не го спазих! Вземи мен за това!
- Нееее... Не! Теб повече няма да пипна! Казах ти го още тогава. Доведе ли го сега?
- Да, той е тук?
- Къде е?- извика ядосан Явор- Къде си го скрила в нощта?
- Ти му каза да иде на друго място? Не е ли така? Той те чака там!
- Не ми се прави на умница! Мислиш ли, че не знам, че там сте ми приготвили капан?
- Но ти искаш да вкараш него в такъв?
- Никога!- присви устни и разшири очи. Клатеше глава в страни. Приличаше на шизофреник- Той не е стръв?
- А ти искаш да пролееш кръв? За да го видиш? Така ли е, Яворе?
- Неее! Сто пъти ти казах не!- започна да притропва с крака на едно място. През това време Дани забеляза, че към него слиза Снежана, а зад нея приближават Данаил и Орлин, сигурна бе, че това не е добра идея- Излез от главата ми! Защо си там?- и се почеса с пистолета по нея.
- Яворе, моля те, ще се отдръпна! Дай ми само детето! Слави наистина те чака там горе!- очите ѝ бяха толкова искрени и топли към него сега. Той онемя. Коя беше отново тя?... И пак го достраша...
- Не ме лъжеш, нали?
- Смяташ ли, че бих могла да си го позволя?- и протегна ръка към тях. Тони също протегна своята, но Явор я сви- Моля те, Яворе!- и погледна към малкия- И него го боли!
Изминаха още минута-две, докато се гледаха така. После бавно и полека, той го побутна към нея. И когато вече го пускаше, го избута силно. Детето залитна. Полетя към нея. Тя го хвана, той насочи оръжието си към тях. Злобата се изливаше от очите му. Устата се беше разпенила. Очите бяха пълни със сълзи и гняв, и жал. Бе готов да стреля... Сложи пръста си на спусъка. Злобата се смеси с отчаяние. И тъкмо когато натискът достигаше до изстрел, Снежана се хвърли върху него. Орлин и Данаил се спуснаха към тях. Последва боричкане, в което полицайката мина под Явор. И застана на една линия с Данаил и дулото на пистолета, но той бе по-долу, по прав диагонал от нея. Искрите от дулото осветиха секундата на изстрела. Куршумът бе повече от точен, защото събори двама...
Снежана остана в ступор в началото, но кръвта оцвети яката на ризата ѝ твърде бързо. Но патронът не се спря там. Строполи се тя на земята, малкият изкрещя. А от сънната артерия... той се приземи в сърцето на Данаил. Първата му принцеса проплака в същата тази секунда... Той падна по гръб... Ехото на виковете нямаше да помогне. Суматохата бе твърде голяма. Сякаш всеки беше глух за другия, а наказаните усещаха студа на земята все по-силно и неумолимо. Сега Снежана се усети безтегловна. И сякаш се издигна над тях. Видя уплахата у всички. Виждаше колко са забързани, а как времето не им стига. Извика към тях, но я заболя... Защото никой не я чуваше сега... И тогава тя извърна погледа си към нея- Снежана онемя. Тя я гледаше с толкова сила и топлина. После извъртя главата си към него. Усмихна ѝ се. „Не го пускай! Той наистина е готов за теб! Андрей наистина те обича!“ Стисна за миг очите си и отново я прониза след това... Едва сега Снежана разбра... Че тя бе готова за борба и никога нямаше да я пусне. После погледна от високо и детето си, погледна и небето, с което до този момент се чувстваше по-близка и... „Каза на Даника „Да“!“... А тук и сега, снегът се оказа помощник...
- Орлине!- извика Даника, а Явор се обърна и побягна. Той понечи да хукне след него, но тя хвана ръката му. Погледна го право в сините му уплашено гневни очи- Чуй ме! Остави го! Ще дойде и за него разплата! Сега ми помогни, защото три живота висят в ръцете ни! С мен ли си?
- С теб съм!- и този път го каза силно- Винаги!
- Натрупай повече сняг тук до крака ми! После изтегли Данаил и го полежи така, че раната му, да е върху по-големият сняг!- той го направи- Тони, момчето ми, хвани мама за лявата ръка! Андрей, подпри главата ѝ на коляното си! Андроооо! Ей, събери се, момче! Тя те вика! Снежана те зове!
- Мамооо, мамооо!- беше се гушнал в нея той и виждаше как погледът ѝ чезне.
- Хайде, Тони, само така ще помогнеш на мама!- и тя насила вкара ръчичката му в нейната. А тя самата сложи своите на врата и челото ѝ.
- Слушай ме сега, Снежана! Погледни ме! Снежанааа... Точно така... Погледни ме! Погълни ме с поглед!- с неистови усилия, тя го направи- Той е твоето сърце, той е твоята душа! А той влезе в него- и погледна Андрей- и почука на тази врата! Отвори му! Почувствай топлината му, усети тъгата му- тук погледна към Тони!... Върни се при него! Точно така... Усещаш ли ръката му?- силно бликащата от врата ѝ кръв, рязко намали скоростта си. Сърцето ѝ учести ударите си. Угасналите сълзи отново съживиха погледа ѝ и посолиха лицето ѝ... Накрая тя вдигна ръцете си, протегна ги и прегърна детето си... Дани кимна на Андрей с неизказните думи „Тя вече е в твоите ръце!“- и се обърна към издъхващия полицай.
- Хайде татенцееее!- обърна се тя към Данаил- Бори се!
- Татен... простена той!
- Разбира се, преди малко ти стана герой! Роди се Амая!- тя притисна сърцето му с двете си ръце- Ти си герой, защото стана татко! Сега позволи на въздуха да те залее... Остави го студен, той ще се стопли... Ето, идва и вторият пулс! Стегни се, татенце! Жена ти реве!- куршумът излезе от сърцето му и влезе в ръцете ѝ. Тя го хвърли и отново го притисна. Натика още сняг под него. Бавно и полека раната се затвори, Орлин примря до нея- Посрещни и Даная, татенце, защото се роди и второто ти дете! Жив и здрав бъди, изправи се и върви при твоите жени!- той се подпря на Орлин и стана. Дани остана на колене, после се простря, останала без сили на земята... разплака се, може би по-скоро от силното вълнение, донесло радост сега... Орлин протегна и другата си ръка... към нея:
- Ела с мен, Дани! Да го върнем заедно!
- Не!- тихо каза тя- Ти остани!- и го погледна и изля топлината си в него.
- Добре... издиша той... Ямурлийски, връщаш се с Петров!- избълва почти неразбрано Страхилов. Сякаш още не знаеше къде се намира... Но знаеше, че е с нея...
- Тръгваш ли с мен?- попита го Даника и му подаде и другата си ръка.
- Тръгвам!- категорично отвърна той и ги стисна.
- Тогава се дръж, защото ще тичаме до върха на планината... бързо през гората! И ще тичаме наведнъж!- обърна се към Андрей, Снежана и малкия, усмихна се и изчезнаха в нощта...
Слави вече започна да се изнервя. Прехвърляше се от крак на крак. Чу изстрелите. Уплашиха го. Подвоуми се дали да се върне назад. Полунощ минаваше, може би трябваше да им помогне. Направи две крачки надолу и отново се спря... Какво трябваше да направи сега? Как трябваше да постъпи?
Кръгла светлина от фенер започна да си играе в краката му. Той се огледа и я проследи с поглед до източника ѝ. Там видя и сянката, която я държеше. Светлината направи рязък завой тръгна нагоре. Слави побягна след нея. Върха почти се виждаше, когато...
- Спри!- чу се глас... Остани там!- Слави спря. Фигурата отсреща се изправи. Скалата над главата му, придаваше застрашителен вид със сянката си, която хвърляше между двамата и ги разделяше, но с върха си сочеше към Слави. Луната я очертаваше доста добре в снега.
- Ти си...
- Явор! Е, братле, най-сетне се видяхме!- и освети лицето си- наистина беше като негово огледало. Само бенката под окото вкарваше разлика, за който я забележи разбира се- А как го разбрахме? Как разбрахме, че сме братя?
- Така както аз разбрах, че сте ми двама!- изплаши ги гласът ѝ- по най-болезнения начин... От лъжи, през недомлъвки, до неточния момент, от най-неправилното място и от най-неточния човек!
- Коя си ти?- прошепна Слави, сякаш прерязан през кръста. Тя се показа на светло зад дърветата.
- Употребяваната, лъганата, измамно подлъганата от на ужким любов, окрадената, пребиваната, но в крайна сметка родната ви майка...
- Майчице?- злобно каза Явор- Как се пръкна тук?
- Само по глас мога да разпозная, кое дете е останало при баща си и кое аз оставих в Благоевград!- Слави потръпна- А сега вече, когато ви видях, знам и кой от вас, се появи на тоя свят пръв!
- Щом само това ти е нужно, кажи мила майчице, кога сме се пръкнали?
- Преди двадесет години на деветнадесети август... Теб, Яворе, скриха от мене още същя ден! Теб, Слави, си те взех, за да те изоставя... Тогава, без мен, имаше по-добър шанс, надявах се за по-хубав живот!- усмихна се тя плачейки и го погледна.
- Тоя, който казваш, че ме е взел, аз не го помня, така да знаеш. Така нареченият ми... баща...
- Той беше звяр!- изкрещя Янина- И просто искаше син!
- Но е получил двама!- каза Слави.
- А искаше един!- отвърна Янина.
- Явно и мене не е искал и ме е хвърлил, щом помня дома в Смолян, докатооо... не избягах де! Знаеш ли, майчице, ако наистина си ти- сякаш отново нещо в него се преобърна- Аз не съм добър човек и никога няма да бъда!- извади пистолета и го насочи срещу нея- Ама като те слушам и ти не си стока.
- Яворе, недей!- каза Слави застана пред нея.
- Що, бе, братле? Мила ли ти стана? Или може би я познаваш по-отдавна.
- Да,... братле!- вкара ирония и Слави- От цели десет минути!
- И тъй бързо ѝ прости?
- Не съм! Но не я и познавам! А искам! А ти?
- Я не ме лъжи!- изкрещя Явор- Тая бенка не е тука случайно! Знаеш ли как ѝ викат?.. „Сълзата на убиеца“- естествено отпечатана, защото аз съм белязан предварително- отново премина във фаза на отчаяние- Аз съм лош човек, Слави!- за първи път го нарече по име и се разплака- Убих човек още тринайсет годишен! Аз съм черното петно от двама ни! Аз съм черното зрънце! Преди малко убих двама... Слави изтръпна... полицаи!- хвана се за главата с пистолета.
- Не си ги убил, Яворе! Живи са!- извика Даника от далече и дотича при тях заедно с Орлин.
- Ама стрелях, нали? Ще стрелям и сега!
- Яворе, недей!- извикаха и Янина, и Дани. И дааа- Даника определено бе виждала тази жена. И вътрешно сякаш я познаваше... Погледите им си размениха цял разговор... Но той го направи. Мигновено последва и втори изстрел.
- Неееее!- изкрещяха всички. Куршумът се заби в Слави. Той падна в краката на майка си.
- Слави, Слави!- започна да хлипа тя- Господи!- обърна се нагоре тя- Не взимай детето ми, моля те! Нека ми е грях, но вземи другия!- тя плачеше и се люлееше над него. С треперещи от страх ръце, го докосваше за първи път... За да го види, за да го усети, за да го почувства, за да го помилва, за да го прегърне... Даника го погледна, погледна и Явор. Той лежеше по очи на земята и не мърдаше. Даника погледна луната. Сети се и за кървавата сълза... И се стрелна към Слави. Разкъса тениската му и извади медальона от там. Бе сменил цвета си. Поднесе го към светлината ѝ... Цветът отново се смени. Взе и майчината ръка и го положи в нея... Патронът се бе забил вътре, а талисманът, който той бе получил, го беше обгърнал... Куршумът дори не го бе докоснал... Слави рязко се изправи. Пое си въздух и се пипна горе. Имаше просто една... синина.
Янина се хвърли отгоре му! Целуна го по челото. Прималя в ръцете му, умря няколко пъти „наум със сърцето си“. Даника се надигна и отиде при Явор. Извърна главата му към себе си. Той беше с отворени очи, сякаш насочени към нея и все още я питаше „Защо?“. Тя въздъхна и прокара длан по челото му надолу... и ги затвори... Погледна отново нагоре, после погледна и Янина. А тя неумолимо повтаряше...
- Аз имам син! Мислех си за двама, знаех за един! Един единствен син си имам, един единствен той остана...