автор: esperanca

Вървим през ранния септември. Слънцето като за последно напича безмилостно. Косите му лъчи палят класовете на житата, вятърът звънти през осилите в такт, като при марш на войници.
Вървим през обширната наша замя, равна като тепсия. Погледът се губи в необята на чернозема и някъде там, където хоризонта разделя и събира синьото на небето със златото на полето е междата, която определя Мандинската мера.
Тежка пендара е земята.
Вятърът шушне в изпечените слънчеви класове и зърното налива хляба.
Ситна с мъничките си крачета по черния път. Забрундила съм червени бузки от жегата. Свилените масури на къдриците ми подскачат като пружинки и се разсипват в прахоляка щом се спъна и падна. Бързо ставам, поглеждайки крадешком нагоре към татко, да покажа, че мога да крача редом с него, не съм се изморила от пътя и ще го извървя. Да не ми проличи слабост. Връщаме се от близкото до селото лозе. Пеша, за да ми покаже нашата земя. Зная, че е много, 120 декара нивя и 50 декара ливада. Никога не съм била силна в цифрите, но в невръстната ми главица, тези числа стоят заплашително, като нещо, дето ме кача мене, в бъдещето. Ако покажа умора до близкото лозе, какво ще си помисли татко, нали тази земя един ден ще трябва да я обикалям. Сама.
Той е усетил, че повече не мога. Бащите винаги знаят предварително. Навежда се към мен и с една ръка ме поставя на раменете си. Любимото ми конче. За да ме успокой казва:
- Мъничка си още. От високо ще виждаш по-добре. Всичко това, докъдето ти стига погледа, е твое.
В другата си ръка носи пълна кошница с грозде. Кехлибарените зърна на десертния сорт светят- отразени малки слънца. Гузно ми е, че освен тежката кошница, татко носи и мен, затова му казвам:
- Дай аз да държа кошницата. Така няма да ти тежи, докато ме носиш...
Не познавам друг толкова посветен мъж. Совалката наснова в чергата на живота ярки багри на жени с мъжки характери, но друг не пое щафетата от татко.
...
За 40 дни болестта го изпи. Телцето му – кожа и кости изчезна под завивките. Само очите му, останаха същите. Погледът заковава с твърда решителност и воля до победа, без да допуска отказ или проява на слабост. Винаги, преди да вляза в стаята, спирам пред вратата. Прибирам корема, задържам въздуха, изправям раменете.
Да не види болката.
Да не помирише страха.
Да имам силата да срещна неговата решителност.
Да не сведа очи .
Да отговоря с устойчивост.
Накрая ме молеше:
- Пусни ме да си отида, Кате. Разреши ми да умра.
И друг път:
- Не сравнявай мъжете с мен. Ще останеш сама.
Бащите винаги знаят.
...
Не исках да го пусна.
Не можех.
Когато душата му изпърха и излезе, я видях. Лицето му се отпусна и озари в усмивка на облекчение.
...
15 години след смъртта на баща ми. Душата му си тръгна на Великден. Камбаните бият празнично. Животът възкръсва. А аз погребвам баща си.
...
Днес, разчиствам мазето. Винаги, когато нареждам кубиците дърва за новия отоплителен сезон, съществото ми се изпълва с благодарност към него за силата, която ми завеща, да се справям с тежки задачи, надхвърлящи собствените ми възможности.
На един от рафтовете вниманието ми привлече запрашено зеблово чувалче, завързано на възел. Забравено в годините. Отупвам нетърпеливо праха и с треперещи пръсти развързвам възела. Сърцето ми думка в гърлото.
Шепа едри орехи от онова, огромното дърво, дето растеше по средата на 50-те декара от Мандинската ливада. Притискам чувалчето към гърдите си. Сякаш намерих най-после заровеното менче с жълтиците, дето майсторите откраднаха при ремонта на старата къща и без да довършат, избягаха с намереното. Стискам здраво чувалчето и го отнасям у дома. Внимателно изсипвам на масата. Поставям длани върху грапавите черупки. Светли и топли, сякаш татко току-що ги е донесъл от ливадата, с още не залязло слънце по тях.
С върха на ножа внимателно разтварям всяка една черупчица. Отвътре грейват бели и меки, сочни и пресни, каквито са в края на месец септември ореховите ядки. А са минали 15 години откакто татко ги е донесъл.
Изведнъж някак разбирам човешката слабост. Става възможно да простя отсъствието на любов. Татко казваше:
- Когато дяволът те удари с цялото зло, има само един начин да отвърнеш – с любов. Нищо не може да победи любовта.
Бащите винаги знаят.