автор: antoan1antoan

Събуждане. Не бързам да си отварям очите. Имам кафе. Нека се насладя на излежаването. А после - цигарата и кафето. Очите си държа затворени. Чувам кънтящи стъпки и разговори. Край мен минават хора. "Къде съм?" - питам се. Още държа очите затворени. Ще устискам.
Изведнъж: "Я, какво хубаво огледало!"... Гласът е женски. Момиче-ски даже. Момински. Абе нещо младо и зелено. Усещам дъха му. Ще отворя очи! Дъхът на фустата мирише на цигари. Отварям. Отваряне. Зениците ми се разширяват. Наистина е утро! Но аз. Аз... Аз! Аз съм огледало! Това е някакъв супермаркет . Минават всякакви. Всякакви човешки екземпляри. Виждам душите им. Момичето е възгрозничко. "Хубаво си огледалце!" Отговарям: "Абе що не си..." Не ме чува. Не ме чува. Глухарка. Сигурно живее на таванче и вместо да учи, само прави купони. Купонясва. Разврат. Студентка е. Познава се. Отива на лекции - но душичката и копнее за безсънни вечери. След като се погримира малко и се порадва на муцунката си- влезе в маркета. Разбира се аз съм красиво огледало. С масивни опори, кристално и чисто стъкло. Скъп модел. Приближава се някакъв дядо. "Хммм... Ето това е една великолепна вещ. По мое време имаше такива. Масивно - и не изкривява действителността. "Точно така, бащице - отговарям. Аз съм съвсем чисто и отразяващо истината огледало! Защо си сам?- го питам". "Катастрофа отне половинката ми". Зная - отговарям. Ще живееш 99 години. "Така ли??" -пита старецът. Да - казвам. Но ти ме чуваш? Как е възможно? - "Ох - нещо склерозата - промърморва старецът и виждам уплаха на лицето му. Отивам да купя мляко и хляб. Боже - това огледало говори!"
- Ами аз съм вълшебно огледало. От приказките, които си чел като дете! Старецът се прекръсти и бързо влезе в магазина. Идва някакъв младеж. Вече имам опит. Аз съм старо куче. Хей, много бързаш! (Само го пробвам дали ме чува). Няма отговор. Въздъхвам с облекчение. Не ми се говори днес. Но работата започва да ми харесва. Младежа си пее тихичко и се оглежда в мен. "Мария... Мария... ти си моята магия" Абе тараланкоолу- изкрещявам - няма такава песен. Профан. На профана не му пука. Но все-пак явно има необходимост да говори :- Огледалце, огледалце - ти кажи, ти кажи - Мария рони ли за мен сълзи?? "Хахаххаа - изсмивам се с най-гадния си смях. Още един пишман поет. Мразя поети. Мразя всичко. Хмм... Мария. Влюбен? Защо пък не - нека си троши главата. Изведнъж усещам, че мога да му говоря с телепатия: Мария ще е твоя още довечера, юначе! "Сигурен ли си? И вдига палец -някъде назад, защото мисли че някой зад него чака ред за мен. Дааааа... Нареди се голяма опашка. Старецът излезе от магазина с едно млекце и едно хлебче и обясняваше на останалите нещо. Разчуло се е значи. Говорещо огледало! Ноооо нееее. Това огледало не говори с всички. Мутреса. Виждам мутреса -тя казва властно: "Всички да изчакат! Аз купих това огледало като дарение за магазина - аз съм наред! Миличко - огледалце, я кажи - коя е най-красивата принцеса-поетеса на този свят?" И ме поглежда влюбено. "Но тя ме харесва и ми вярва! Вярва, вярва, вярва, вярва... отекна странно ехо. Тя ти вярва, вярва ти! Това е богатство, за моята огледална същност! Не може да се купи с пари!!! Въобще не се замислям с отговора си - неща да ме счупят - таман свикнах... наистина работата ми харесва - никога не са чакали за мен на опашка!
-Ти, Даниела! Ти си най-красивата мутреса-поетеса. Ти караш хубава кола, имаш и съпруг и трима любовници, имаш две деца, и дори и аз, огледалото - те харесвам. Ей това е работа - огледалото, което отразява целия този деформиран свят - да те отрази истински - сама виждаш - опашката се разраства! Даниела ме дезинфекцира за всеки случай и ме целуна ! Наистина ме целуна, "Довечера ще си мой" Какво?? Изкрещявам... "Ти си вълшебно огледало. Не даваш изкривявания, говориш с човешки глас - сигурно и романи пишеш, А??" "Да , да - имам 2 книги - казвам плахо. "Ей сега ще се обадя на гаджето си да те натовари в джипа и от довечера ще работиш за мен! Ще направим пари! Ееее на теб ти трябва само почистване, защо ти са пари? - ще те возя със себе си по целия свят, за да видят чужденците какви огледала има в България! Така и стана. Опашката се разбунтува - но мутресата извади някакъв спрей - и всички тихонечко се разотидоха. Даниела ме сложи до спалнята. Съблече се пред мен. Беше красива като Луната. Особено между краката. Имаше устни за милиони имаше и сърце. "Виж какво , съкровище - ми каза. Да не съм разбрала, че си казало на мъжа ми че умееш да говориш толкова добре. От днес ще работиш за мен, а аз ще се оглеждам в теб и гола и облечена - а и ще събличам душата си (понякога) Ок!??" "Ок казвам" Даниела се отърка по всички възможни начини същността ми и в този момент дойде съпругът й. "Ооо скъпи - хайде да вечеряме" - "Я - какво хубаво огледало си купила! Върха си, Дънда!" "Да - казва Даниела - един час се оглеждам в него и не ми омръзва! Даже се поотърках в него гола" - "Ох, възбудих се - казва съпругът и я награби. А аз, бях толкова уморен от новата си огледална същност - че заспах. На сутринта - не смеех да отворя очите си. Но все-пак ги отворих. Маса, познат пепелник, чаша за кафе - моя си лаптоп. Бързо се погледнах в малкото си непочистено от месеци огледало. Хммм - си казах. Какво ли не се случва с този свят, когато се сменят земните полюси. А Даниела? Даниелаааааааа! Все-пак посегнах към канчето, налях да си кипна вода, за традиционното "три в едно" Имаше и две останали цигари. "Казано честно всичко ми е наред" - пропя нещо в мозъка ми. Каква тъпа песен - си казах!