автор: kokolinna

Глава XXXVI

Тъмнината си играеше по странен начин с този човек. Гласовете на тишината го провокираха да си покрещи с тях. Сякаш всички личности, събрани в главата му, се страхуваха от мълчанието на мрака. Имаше защо...
Сега нито една от тях не намираше решение или изход. Онази наглост от преди малко, беше отстъпила място на неувереността, той подскачаше при всяко одраскване на стола в земята. Къде бяха цветята? Къде бяха цветята сега? Неговите- собствените му малки растителни твари, които изпълваха със задоволство злобата му със соковете си? И му позволяваха контрол, а без тях сега... Мъчна беше нощта. Нямаше върху кого да ги тества, няма жива душица, която да трови, или девойка, с която да нахрани плътта си. И когато вратата отново се отвори, сърцето му прескочи- той знаеше, че ще има с кого да говори. Смелостта му се върна, лудостта го изпълни. Перфектните зъби, подредени в зверска усмивка, блеснаха- сякаш заострени и запилени, готови да захапят...
Светлината остана силно приглушена. Тя пристъпа към него, сянката остана зад нея- в ъгъла. Застана срещу него права. И не обелваше дума. Той започна да трополи с пръсти по масата, след това започна да дере. А тя просто го гледаше... Мълчанието ѝ го изнерви, личеше си. Започна да подскача на стола, колкото му позволяваха белезниците. От раздраното му гърло сякаш всеки момент щеше да бликне кръв. Ескалацията на емоциите достигаше своя връх, когато...
- Радомир? Добре ли сте?- започна бавно и равно тя. Това го стъписа. За момент застина на място.
- Ссте? Ввие? А Вие сте?- накрая блъвна той.
- Името ми е Снежана Александрова. Тук съм, за да разбера колко точно е голяма вината Ви и дали изобщо това, което казват и е намерено за Вас е истина? Ще ми помогнете ли, Радомир?- сянката в ъгъла леко примърда, но това не му направи особено впечатление, защото очевидно дамата срещу него предизвика интереса му.
- Аз... Дааа, да... Бих могъл да Ви поясня някои факти- и присви очи, сякаш за да я фокусира по-добре. Предвидливо обаче половината ѝ лице беше скрито от сянката, падаща върху бледата светлина.
- Добре тогава! Да започваме... прокашля се авторитетно. Това му хареса още повече- Каква е връзката Ви с жертвата? Ммм... Даника Костадинова?- и извади една златиста писалка, която си поигра с нямата осветеност по тавана.
- Връзката? Хмм... От къде ли да започна?
- От където пожелаете. Всъщност... Искате ли вода, или кафе може би?
- Да, ако обичате! Може би и двете?- тя надигна ръка и щракна с пръсти.
- До минута-две ще бъдат пред Вас.
- Много ми се иска да Ви разкажа колко близка е въпросната личност на сърцето ми. Когато я видях за пръв път... във Варна, тя грабна веднага вниманието ми.
- Къде я видяхте? На морето може би?
- Не, нее... В един коридор.
- Не съм сигурна, че Ви разбрах?
- Виждате ли? Тогава си търсех подходящо място за провеждане на експериментите ми.
- Експерименти?
- Интерeсът ми към ботаника, малко зоология и в частност отрови, започна от много ранна възраст, още когато... и довърши тихо...
- Съжалявам, не Ви чух?!- настъпи Снежана, той продра гърлото си в опит да се закашля.
- Видях майка си и... какво се случи с нея от една... Дефимбахия*.
- Сигурно е било нещо ужасно? Аз не исках...
- Не, неее... подсмихна се той... Няма проблем. Не беше кой знае каква трагедия, за да правим драма от нея. Ааа... Нека се върнем на госпожицата. Тя спечели вниманието ми с погледа си. Обичаше да помага на... как да се изразя, ммм... по-нещастните от нея спрямо наперените ѝ връстници. Прииска ми се да бъда на мястото на някой от тях и просто... се случи!
- Случи се? Просто... така?- с една нотка по-висок глас отвърна Снежана, имитираща наивно дете.
- Да! И тя наистина ми обърна внимание. Дори ме покани на разходка край... тук се сгърчи, сякаш видя нещо гнусно- морретто...
- Явно Вие не го обичате по същия начин като нея?
- Да го обичам? Мразя го!- леко извика той. То взе баща ми!- още по-нервно каза той.
- Съжалявам да го чуя... Не исках, наистина...
- Какво става с кафето? Водата? Мисля, че отдавна изминаха две минути, или греша?- зловещо каза той.
- Сега ще дойдат! Моля!- извика все едно се скара и отново щракна с пръсти- Тази Ваша... привързаност, амм? Взаимна ли беше?
- Щеше!- отново извика той, но усети, че излиза извън безопасната зона, в която очевидно смяташе, че се намира в момента- Не се получи!- намали тона той- Друг чччовек късмета си получи, когато тя се върна в родния си край.
- Слави?... Предполагам?- тук той прокара нокти през металния плот на масата и ги сви в юмрук. Издиша тежко... Явно да, така...
- Попитах... Къде... Ми е кафето?... изсъска той.
- Вече прекалиха. Аз ставам и лично ще Ви го донеса! Така ли трябва се тормози човек? Та дори задържан?- тропна с крак, стана и излезе... а той се облегна удобно на стола и се разля в него...
Сянката в ъгъла отново примърда. Този път излезе от там и се доближи до него- плахо и бавно. Той бе затворил очи. Дори се усмихваше подло и мазно в момента. Тя застана зад него и нещо остро проблесна в ръката ѝ. Замахна... Снежана потрепери зад стъклото и инстинктивно посегна към оръжието си... И се спря. Това я накара силно да стисне ръцете си и почти да скъса вестника, навит на руло в тях, от напъна и натиска, който упражняваше... Тихо и безшумно седна до него. Бавно разгъна вестника пред лицето му, той не реагира.
- Здравей... Ддд... Ддд- заекваше сподавено гласът- Детето ми... изпъшка накрая тя. Той подскочи. Разпозна гласа... и той го смрази. Пулсът му се ускори, а студената пот бързо си намери място в най-неудобните части на тялото му.
- Ттиии?!... Тттук?
- Разбира се, сссине! Как бих могла да не дойда да видя собственото си чччедо?- сякаш ѝ се повръщаше, когато изговаряше именно тези думи.
- Не умря ли?
- Очевидно не съм!
- А трябва! Много време мина... Приличаш на восъчна свещ, палена и гасена нарочно точно когато се разтече...
- Няма да ме нараниш момче! Повече не можеш! И за тебе то замина... времето! Ама помниш, нали? Помниш как ми го взе! Помниш как ми го отне! В лудница ме вкара и мъжа ми отне! А детето ми- и затропа с пръст по вестника- него помниш ли?
- Как бих могъл да го забравя... майчице?- и изведе глава напред, и се облещи срещу жената. Ала ръката ѝ и за миг не се поколеба. Толкова сила и болка вля в удара, който последва, че столът му чак се завъртя.
- „23-годишно момче, намерено обесено на тетраподите до Евксиноград... Вероятно самоубийство...“ А дробовете му- защо бяха пълни с...? Първо го натика под водата, нали? Натисна го, нагърчи го с вода и пясък? Нали, проклетнико?- извика жената- Как убеди полицията, как накара лекарите да не проверят? И хората... да ти повярват?- и скри лицето си с ръце.
- Неее, виж ме! Хубаво ме виж! Такъв добър студент по ботаника и микробиология, спретнато и ученолюбиво момче, виждаш ли... Любезно помолих асистента си да ме заведе в патологията, за да до науча материала. Не беше трудно да го убедя, а и в България винаги е имало липса на патолози- сещаш се къде ме заведоха. А аз мразя морето, убих го... на плитко, ха-ха... Микробиология на мъртвата тъкан, микробиология на... труп.
- Спри! Спри!- разкрещя се жената и си запуши ушите, плачейки.
- Сещаш се!- от тук нататък беше лесно... Знаеш ли? Кораво се оказа синчето ти... Дърпаше се яко... Радо? Как пък го кръсти Радомир?- в този момент вратата се отвори и Снежана влезе с още един полицай.
- Изведи я!- каза ледено тя и му кимна. Униформеният помогна на жената да се изправи и я изведе от стаята.
- Донесе ли ми кафето?
- Да ТИ го донеса?- натякна тя- А ВИЕ ще доведете ли себе си?
- Какво каза?- леко се надигна той от стола и застана в единия му ъгъл?- тя отново извади писалката и седна срещу него.
- Разкажете ми за Стоил Миронов, господине! Кой е той?
- И ти си като другите, нали? Змия! Кучка!
- До преди малко бяхте на друго мнение. Хареса Ви чувството на притежание, което аз... Ви предоставих да се разполагате, това Ви накара да упражните заповедническата и тиранична форма на поведение. И, Господи! Наистина сте убедителен.
- Млъкни! Замълчи, недодялана гад такава!
- Да замълча? Неее! Не, господин Миронов! Аз сега започвам... Нека Ви разкажа историята на едно малко момче, на име Стоил!- той започна да се мята като животно. Двама полицаи отново влязоха в стаята- Баща му на малкия Стоил е бил... нехранимайко. И често е заглеждал чужди жени. Това силно дразнело и наранявало малкия Стоил и един ден, когато отишли на почивка, на... морето... Разбираш ли, той отново започнал да се закача с поредната мацка. Имало обаче и вълнение. И когато все пак е дошъл ред да ти обърне внимание, ти си се възползвал. Знаел си, че не е добър плувец и го натикваш на вълна̀та, чийто гребен е пълен с пясък. Дете си- плашещо умен и хитър за възрастта си, чудесно си се възползвал от това, разплакал си се, събрал си хората около себе си, но достатъчно късно, за да не може да се помогне на татко ти. И така... с един по-малко... Ами майка ти? Нея защо уби?
- Не съм! Не съм, кучко! Не говори глупости! Нищо не знаеш! Само лаеш насреща! Тя имаше алергия. Не знаех и никога не съм знаел, до деня в който се получи това... присаждане на цветята... той се разплака, раменете му увиснаха. Може би за първи път показа истинска емоция и свали фалшивата маска- Имаше една огромна Дефимбахия. Тя искаше да се отърве от нея, но аз я помолих да я задържи. Тя го направи заради мен, като каза, че само малко ще я подкастри, за да не заема толкова място и ще я присади. Направи ме щастлив, но... когато сряза две от по-дебелите стебла, тя се поряза. И когато сокът потече по раната... Тя се поду цялата. Езикът ѝ набъбна. Не знаех как да реагирам. Тя умря в ръцете ми- задушена, с отворени очи, вперени в мен, с протегната ръка, за да ме помилва за последно. И когато вече бях достатъчно голям и знаех що е то „алергичен шок“, аз разбрах какво ѝ се е случило... Но това растение ми даде сила- повдигна несъществуващите си очила- даде ми власт. Имах план... И вече бях готов да го развия! Започнах... Но се появи тя...
- И ти я припозна и си нарече да бъде твоя! Ами другите момичета? Защо се гаври с тях?- той се озъби и просъска.
- Не можех да бъда само „мамино синче“! Трябваше да бъда и поне малко... бащичко!- изхили се той- Те бяха това за мен- парчета месо, кукли от плът и кръв, които не можеха да заситят желанието и, защото... просто нея я нямаше...
- И току-що, приключихме, Стоиле!- каза Снежана и стана. Вратата отново се отвори- Ако не се познавате, това е главният прокурор. И утре- заминаваш за София!- той се изправи докъдето му позволиха прангите.
- Какво си записа на листчето... кучко?
- Какво листче?- подсмихна се тя в лицето му и показа ръцете си, обърна писалката, която всъщност беше ножче и си я подхвърли- Сега те оставяме, защото след няколко часа... ще си аут... от тук. На излизане му кимна към металната маса. Той се наведе, прочете го... и побесня, на себе си и на света... „Ти си идиот! И току-що получи присъда: До живот!“

***
Орлин вървеше с ръце в джобовете. Навил ръкавите на ризата до лакът, сега дори си подсвиркваше леко и си тананикаше, разхождайки се по улицата. Видя я когато излезе от двора на къщата. Това го накара да се усмихне още повече.
- Сега вече си цялата „ти“! Нали?- и посегна към косата ѝ.
- Не! Все още не, но съм близо! И все пак вече можеш да се запознаеш с „чернооката русокоска на дяволската пещера!“- и леко му се поклони.
- Предпочитам „русокосият ангел, черноок... паднал на земята без крила“! Поне така те познавам аз, Даника!- тя се изчерви.
- Имам една молба!
- Слушам те!
- Заведи ме при майка ми! Моля те!
- Добре!- каза той и отново се усмихна „Дано поне тя утеха някаква да ти даде!“- мислеше си той. Спря колата пред къщата на Александрова.—Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?
- Сигурна съм! Тук трябва да съм сама! Трябва да се справя сама! Аз съм нейна дъщеря!?
- Отивам в управлението. Ако ти потрябвам- и ѝ хвърли един телефон- Обади ми се! Само трябва да натиснеш единицата- и ѝ намигна. Тръгна.
Даника изкачи трите стъпалца до вратата и се спря. Понечи да почука, но свали ръката си. Постоя. После повтори същото. И така поне още пет пъти.
- Знаеш ли?- чу се глас зад нея- Би трябвало да побутнеш дървото с ръка, за да се чуе звук!- и леко се засмя. Тя се загледа в него. Разбра... И го позна.
- Пламене?- плахо изрече тя.
- Дани?- усмихна се той- Ти... дойде!- очите му се напълниха.
- Кой е малкият приятел с теб?
- Казвам се Тони и не съм толкова малък!- скръсти ръце той, тя се наведе до него.
- Разбира се, че не си!- и го целуна по бузата- Познах те! От снимката, която майка ти целува и прегръща всеки ден!
- Наистина!- ококори се малкият- А твоята къде е?
- Кое? Снимка ли?
- Сериозно ли?- плесна се малкият по челото- Къде е твоята майка, Дани?
- Тук!... На вратата!- чу се разплакан глас зад нея. Даника се обърна. Тя стоеше трепереща там, на прага и плахо и неуверено протягаше ръце към нея. Секунда- две-пет... И тя се втурна, за да прегърне майка си.
- Вече знам коя си! Вече знам защо? Вече знам и аз каква съм! Вече знам какво изстрада, заради кого! Знам защо си се страхувала! Знам защо си ме сънувала! Знам защо си ме оставила, но че и за миг не си ме забравила! Аз имам брат, той има сестра!- Ирина олекна в ръцете ѝ. Сякаш огромният камък, който тежеше токова години в гърдите ѝ и я влечеше надолу, падна сам. Сега се почувства жива... наистина- Аз имах баща, той има...
- Вие имате майка!- прекъсна я плачейки Ирина. А най-жестокият белег на Дани, който беше четвъртият около сърцето... изчезна...
- Бате, защо те стоят там и реват?- попита Тони и се извърна нагоре да го погледне- Ама то и ти ревеш! Бате Пламен? Какво ви става на всички?- той го взе на ръце и го гушна.
- Имаме непослушни очички! Аз имам кака, Тони! Аз имам сестра!
- Ами значи тебе ще ступва тя! Понеже при тати е така. Леля е по-голяма от него и го е биела като малък!- Пламен се разсмя през сълзи, Дани се обърна към него, той пусна малкия. Тя се затича и се хвърли отгоре му.
- Аз имам брат и вече съм при него!
- Имам сестра! И тя дойде при мене!
- И повече няма да си тръгне!
- Дайте да влизаме вкъщи, че съседите почнаха да ви гледат как ревете всички!- пак се обади Тони, те се разсмяха... Последва дълъг и топъл разговор... Семейството се събра!.. Почти цяло...

***
Снежана седна на стълбите и запали цигара. Погледна ръцете си. Трепереха. Хладнокръвието, което демонстрира в първата част на разпита ѝ коства много. И сега се опитваше да се събере. Беше пребледняла. Той хвана ръката ѝ и я събра в своята. Тя леко се стресна.
- Андрей?
- Да, Снежана!?
- Какво правиш тук?
- Дремем си със Слави!- и надигна глава към него- Доведохме Дани преди три-четири часа и се шматкаросваме. По интересният въпрос е- ти какво правиш, или по-точно какво си направила, защото изглеждаш...
- Ужасно?
- По-скоро страшно.
- Ха! Пак е по-добре! Бледият страшник!
- Сякаш си го блъскала с камшик...
- Кой?
- Оня... В стаята горе... Добре ли си, комисар Александрова?
- Щом ме питаш, значи ясно виждаш, господин Павлов!
- Как да ти помогна?- тя зацъка с език. После рязко се обърна към него и го погледна в очите.
- Изрови ме! Съживи ме от тоя гнусен свят, в което се е превърнало мястото, в което живеем!- той взе и другата ѝ ръка и ги притисна към гърдите си.
- Едно черно петно не багри всички цветя като себе си. Оставя следа, но само споменът за него я очерня отново. Ти си избираш, Снежана! Ти решаваш дали ще мислиш назад, или ще се обърнеш напред и стремглаво ще тръгнеш с лека усмивка?
- Ставам ли за тая работа, Андрей! Отдалечава сина ми от мен... Какво говоря? Та тя ми взима детето!
- Ти си най-добрата! Но стани и си го вземи! Ти го отдалечаваш от себе си, защото първо посягаш към нещото, което смяташ, че не си свършила и на секундата поставяш като по-спешно от детето си. Вече разбирам защо се хвърли с главата надолу в пропастта на пещерата! Но дай контра и просто смени посоката си... към него!
- Защо си толкова добър с мен?- той се засмя.
- Помниш ли какво ти казах там? Пред оная същата пещера?- той я погледна, тя отвори широко очи- Ето заради това!
- Но аз съм по- голяма...
- Това ли е твоята драма?... Наистина?- той пусна ръцете ѝ- Хубаво си помисли! И ако не е така, просто замълчи! Дали и колко ще боли- решаваш ти! Аз съм тук и ще чакам... сега!
- Андрей, не исках... но той си тръгна...
- Снежанааа, Снежана... На моменти си много глупава. Куцат ти емоциите на тебе, полицай! При това... много.
Тя зарови пръсти в косата си и наведе глава. Гълъбовите ѝ очи натежаха... И не издържаха. Посолиха стълбите. Тя си постоя така... сама със себе си и... с чувствата си. Когато се изправи и вдигна глава, гарван отключи своята уста и от клоните на дървото, пред нея прелетя...

***
Всички бяха заспали. Три сутринта минаваше. Тя се измъкна от леглото, бързо и безшумно нахлузи дрехите си и се запъти към вратата. Тя леко проскърца. Видимо никой не помръдна. Отвори я. И излезе. Нахлузи качулката на главата и се затича. Тя пушеше на прозореца и гледаше как фигурата постепенно се смалява и губи очертанията си зад сенките. Последната пепел падна, с последната видима сенчица на бегълката.
А тя затича още по-бързо. Много бързо- недостижимо темпо, много отвъд възможностите на атлет. Тя тичаше скрита в отстъпването на нощта. Тя тичаше за своята свобода...
Наби спирачки. Забави крачка. Очевидно стигна до мястото, което беше крайната ѝ цел. Приклекна под прозореца на дежурния. Беше позадрямал. Около него нямаше друг. Леко открехна вратата и влезе. Той само изхърка по-силно, но не мръдна. Сега въпросът беше как да мине през вратата, която се отваряше само от вътрешната страна за служителите, а с електронния звънец, който можеше да натисне само дежурния, можеше да влезе и друг. Тук пропускът беше труден. „Тиха и непредвидима, като водата“... Високото бюро ѝ се стори удачен вариант. Сви се до вратата в близост до него. С юмрук удари по долната част на плексигласа. Той не помръдна. Тя блъсна три пъти след това. Това вече поразсъни полицая. Той стана. Отиде пред вратата. Сега тя го виждаше в цял ръст от долу-нагоре. Отвори я. Надникна, което го накара да я открехне повече. Придвижи и другия крак в стъпка напред, което го извъртя с гръб към нея. Това бе и златната възможност. Клекнала и приведена, тя се шмугна зад него, с гръб опрян в ръба. От тук вече бе по-лесно...
Намери стаята за разпит. Влезе вътре. Учудващо задържаният беше още там. Макар и като се замислиш плътните бетонно-метални стени, бяха по-добра защита от килията в ареста.
Задържаният привидно спеше. Тя мина зад него и застана там. Да гледаш някого от горе- надолу, при това вързан, беше интересно усещане. Тя разпери длани и ги впи в главата му. Минута... И той се ококори. Очите му бяха пълни с кръв.
- Сега ще чуеш мен!... Сега ще слушаш мен! Ще преминем заедно през свят, през който ще погледнеш с техните очи, ще видиш техните съдби, ще усетиш вкуса на техните сълзи, ще усетиш колко много ги боли!
- Ддданникка...
- Ще се запознаеш и с нея... Но нека да започнем с Радост. Ти отне завинаги нейната младост! Отне шанса ѝ за живот! Хвърли съдбата ѝ на маса за Белот. И тя загуби раздаването... Ще отречеш ли? Или пък ще се посмееш?- той се гърчеше неистово, вените силно изпъкваха по тялото му. Щяха да се пръснат. Крещеше, но гласът му излизаше не навън, а навътре- Нека продължим с Мария- с нея ти е било хубаво май, но вече край! Посади ѝ дете, което тя ти отне... Е, или поне искаше... Изчистих кръвта на детето ѝ... Семката отдавна вече не е твоя... Да продължим с Никол? О, много ли ти дойде? Гърчиш се като сопол... Върза я почти гола на дървото, защото тя ти се дърпаше, нали? Ами Александра? Беше я докарал до хистерия. Главата ѝ беше черна мистерия. И за да я изгони, щеше да се хвърли от покрива... И повече нямаше да види красотата на всички сезони. Паулина в пещерата, дал си я на „мечката“. Ала сега ти изтегли късата... клечката. Иглика щеше да я удавиш в мъгла... там, потопена във водата на Чаирските езера. А Светлана, към скалата прикована. Кой бе нейният порок, за да я обречеш на Вълчия скок? Насити се на всичките седем. Ала с осмата не успя. Голяма греда, нали? Както винаги. Колко години кри зад фалшивата си усмивка, черната си душа? Колко пъти ми се правеше на приятел, или греша? Отне чужд живот и го представи за свой! О, да, пич! Голям си герой! Можеше да бъдеш пръв. Не беше. И поиска да разплискаш моята кръв... А тя пред теб струеше... От злоба, отчаяние, безпомощен в собственото си злодеяние... Мразиш морето? В сън на безсъние след миг през него ще видиш небето!
Тя затвори очи. Тялото си успокои. А той се озова под водата. Тя влизаше навътре в него, а той протягаше ръка към слънцето и светлината. Ала щом започнеше да прозира, падаше по един камък върху него и го тикаше към дъното. Тялото му се свиваше конвулсивно. От устата му излизаше пяна. Тъмнината постепенно се усилваше, а въздухът намаляваше.
- За една от осем, гарванът изграчи!- от очите му потекоха кървави сълзи, малки червени ивици, които докосваха крайчетата на устните му- Сега и осемте ще ги изплачеш!... Ударите на сърцето заглъхваха в собствената му нощ... Тя го остави. И този път... нямаше кой да го върне обратно... Камъкът падна върху него и с последния удар го полежи завинаги на дъното...
Слави чакаше Орлин пред вратата. И той дойде на работа. Младият алпинист се стрелна към него.
- Може ли да поговорим, Орлине?
- Да, Слави! Тука, или да изпушим по цигара на друго място?- но преди Орлин да успее да му отговори, полицаят излезе като почти разби вратата, за да му извика:
- Инспекторе? Инспектор, Страхилов?
- Какво има?
- Арестантът!... Мъртъв е!- Орлин изкачи стъпалата на един разкрач, Слави го последва. След двайсетина секунди беше в стаята за разпит, а той... Бе навел глава надолу, с отворени очи и сълзи от засъхнала кръв, и ръце, скръстени в молитва. А масата пред него бе издрана с големи букви, раздалечени една от друга, подредени в три думи:

РАНИ СРАМ ПАДНИ

От тогава измина повече от месец...