автор: Virginia

Лирична проза

Заваля майски дъжд топъл като плазма.
Ти и Аз обичамe точно този дъжд и той ни обича. Вървим под прозрачните му ласки и чувстваме как те възпламеняват телата ни.
Нежната дъждовна музика с нежни нишки плете нежни мрежи.
Вали...вали...вали..., като че ли никога няма да спре...
...Ще спре, разбира се, че ще спре - като всяко хубаво нещо!
Ще остане само споменът за него - в костите и в душите ни.
Първо аз оставам в скъпоценните му водни длани, после ти, любими.
Ти, Аз и Дъждът – заприличваме на любовен триъгълник.
Целуваме се!!!
От очите ни се стича небесен плач, а в телата ни пълзят мълнии. В прегръдките ни има много страст, но и много измама. Въобразяваме си, че този миг ще бъде безкраен, че сме родени един за друг и че само смъртта може да ни раздели. Обвиват ни безкрайните нишки на дъжда и ние мислим, че това са безкрайните нишки на любовта.
Илюзия!
Знаем, че ще изпитаме болка от края на дъжда, но краят винаги настъпва и струната се къса с болезнен стон. Но според простата логика на живота всяко хубаво нещо трябва да се прекратява преди да е изчезнала прелестта му на новост, за да дойде на негово място нещо друго по-хубаво и по-светло.
Искаме да запазим тази тръпнеща сребърна струна между нас, която е толкова нежна и чувствителна, че може да се скъса само при едно невнимателно докосване, от една погрешно казана дума или от някое невнимателно движение.
Трябва да бдим над нейната чувствителност, защото иначе ще престане да ни причинява сладък болезнен трепет, а ние ще се превърнем в настръхнали канибали готови да се разкъсат.
Сега нека се прегърнем, спасени от шлаката и грубостта на всекидневието. Нека да позволим на този майски дъжд да обладае телата и душите ни, да ни оплете в топлата си мрежа, защото той ни обича и ни призовава да запазим невидимото и силното, което ни обвързва, „Докато смъртта ни раздели“!

В. П. Маркова