автор: mitkoeapostolov

Като учител със шест годишен стаж в образованието, често си задавам въпроса каква е нуждата и смисъла от него? Преди да отговоря, нека изложа какъв е опитът ми в тази област.
Учил съм начално образование, математическа прогимназия и езикова гимназия в град Пазарджик. Следвал съм в колеж в САЩ и Франция, посещавал съм Университет в Холандия и България. Имам три и половина висши образования, за трите имам дипломи и положени изпити, за четвъртото просто съм посещавал повечето лекции.
Една година съм преподавал в частна гимназия в САЩ, където повечето от учениците се бореха с някакво предизвикателство, което налагаше лично внимание – наркотици, тревожност, незнание на английски, неспособност за интеграция в държавните училища. Учениците и учителите живеехме заедно в общежития и се хранехме се заедно в столова. Преподавахме до обед. Следобед всеки учител имаше по една-две индивидуални консултации, които използвахме, за да помогнем на с домашните. Следваше спорт, вечеря, почивка и часът за самостоятелна подготовка. Отделно, всеки учител отговаряше за пет ученика, с които излизаше извън училище и организираше дейности, за да им помогне да се интегрират.
Две години съм преподавал в българска държавна гимназия в малък провинциален град по програма „Заедно в час”, като по-голямата част от учениците ми бяха роми. Прекарвах в училище не повече от пет часа на ден и контактът ми с децата беше предимно академичен, въпреки че често ходех до махалата, за да играем футбол, за да отида в църквата или дискотеката. На два пъти водих групи за професионален стаж във Франция и Ирландия.
От три години имам собствена практика в София. Работя предимно с деца, чиито родители имат значителни финансови възможности и амбиции за развитието им. Повечето от учениците учат в частни училища и детски градини.
Замествал съм за две седмици и в столичната гимназия НПМГ, където ми дадоха класове с профили география, химията и ИТ.
Странно, но работата ми в частната гимназия в САЩ, която ме ангажираше по дванайсет-шеснайсет часа на ден, ми отнемаше по-малко енергия отколкото петте часа в държавната провинциална гимназия. Причината беше, че децата, с които работех в Америка вече имаха изградени навици за учене и култура на комуникация. Всъщност работата с ромите беше най-големият ми културен шок в живота. Не можех да повярвам, че има такава пропаст в общуването и културата между хората в рамките на една и съща държава.
И преди да се подхлъзнем по така опасната дъска на расизма, нека направя някои важни уточнения – ромчетата, с които работех, в никакъв случай не бяха лоши деца. Те се стараеха и даваха най-доброто, на което са способни. Пропастта между нас зееше от културата и бита ни, а не от желанието ни да работим заедно. По-конкретно, родителите на моите ученици очакваха от тях да се оженят и да си намерят работа, а не да изкарват шестици и да учат в университет. Това поставяше съвсем друго напрежение върху социалните и образователните им нужди. В допълнение, в един клас имаше по петнайсет-двайсет деца, всички с еднаква културна и ценностна идентичност и срещу тях се изправяше само по един учител, който неизменно се проваляше в опита си да внесе различна перспектива. Силата на мнозинството често го предпазва от външна намеса.
За сметка на ужасния провал в училище, имах усещането за сериозен пробив в личните отношения с ромчетата. Контактът ми с тях извън училище беше прекрасен, не мога да опиша с думи колко топло съм поздравяван, посрещан и канен на всякакви събития в тяхната общност. Години, след като вече не работим заедно, се чудя защо никога не успях да преведа това чудесно отношение извън класната стая в училище? И отговорът, който си давам е – аз исках да ги променя, а те предпочитаха да останат такива, каквито са. Аз имах арогантна визия как да ги направя като мен (силно подхранвана от „Заедно в час”), защото считах себе си за еталон на поведение, а те искаха да бъдат такива каквито са, обичаха се такива каквито са, и обичаха мен такъв какъвто съм. Те имаха нужда от любов и приемане, не от депутатски и министерски кресла.
За две години къртовски труд, успях да убедя само четири-пет ромчета от стоте, на които преподавах, да кандидатстват в университет (дори не съм сигурн дали убеждението е дошло от мен). Считах това за провал и подсъзнателно винях децата за това. Често когато ги срещах след това ги питах какво правят и когато те ми казваха, че са станали шивачи, строители, сервитьори, аз омаловажавах техните постижения и им натяквах – „а ако ме бяхте послушали, досега да сте станали банкери, застрахователи, кметове”.
Искаше ми се те да прескочат всички стадии на развитие, които българското общество е извървяло през последните сто и петдесет години, както ми се иска и България да прескочи огромната пропаст, която я дели от развитите страни по света. Е не става. Явно всеки човек и всяка култура по отделно трябва да извърви пътя си на развитие, като се движи със собствена скорост и собствени ценности, като достига собствени резултати, за които си носи последствията.
И ако има някой отговорен за ситуацията, която описвам, то това не е един човек или етнос, а всички ние, които сме оставили ромите години след себе си, те самите, защото често това ги устройва; всички ние, защото се блазним от западните постижения и емигрираме натам, вместо да приемем по-бавния ход на нашата култура; те самите, защото продължават да правят деца, без да знаят как да се грижат за тях; всички ние, защото не правим деца и се сърдим на тях, че правят; и накрая отново всички ние, защото се заблуждаваме, че като заметем проблема в сегрегирани училища и не виждаме ромите ежедневно, те не съществуват и вълшебно просто ще изчезнат от обществото и държавата ни. С това губим до една трета от работната си сила, предполагам и също толкова от брутния си вътрешен продукт и вместо в спокойствие, живеем в страх, че един ден те ще са мнозинство и ще ни вземат държавата.
А това, което аз научих, е че който направи усилие да ги опознае и да ги приеме, ще бъде обичан и приет на свой ред. Обичан и приет, такъв какъвто се чувствах от моите ученици в САЩ, без значение, че те нямаха почти нищо общо с ромчетата в България.
Да имаш собствена образователна практика е изключително голям лукс. Сам избираш с кои деца да работиш, сам избираш колко да работиш, сам избираш колко да печелиш. Съответно първият рефлекс е да работиш с богатите, да работиш максимално, да печелиш максимално. Какви са образователните потребности на богатите в България? С една дума – „огромни”. Особено в София, но сигурен съм и в по-големите областни градове, гладът за качествени учители е незадоволим, най-вече заради мечтата на богатите и образованите да осигурят същите възможности и за децата си. Тези възможности често предполагат емиграция от село в град, от град в столица, от столица в чужбина – добре отъпканата пътека на обезлюдяването на България в последните трийсет години.
В 90% от случаите, децата на богатите в България нямат нужда от частни уроци. Те вече посещават частни или елитни училища, където получават много и отлични знания. Те имат нужда от любов. И преди някой да скочи и да каже, ама как, какви ги говориш, богатите обичат децата си, точно затова ги записват и на допълнителни уроци, за да им дадат още по-голям шанс за успех в живота, нека уточня. Децата на богатите ходят на частни уроци най-често, защото имат талант в една сфера и са слаби или недоразвити в друга. Родителите им отказват да приемат каквато и да е било слабост, защото ги е страх, че животът ще смачка децата им ако я проявят, и започват всячески да опитват да отстранят тази слабост. Това, което децата разбират, но не могат да изкажат е, че те не искат да са перфектни във всичко и този отказ от безусловна родителска любов ги тика в различни посоки – наркотици, стаена омраза към родителите, свръх-постижения и валидиране чрез болезнени амбиции в професията.
Ето защо, аз не продавам на богатите деца образование, както и на бедните между другото, аз им продавам любов. Никога не изхождам от конкретния проблем или задача, а от това да им кажа, че е ОК да не разбират, че е ОК да не харесват определен предмет, че това не ги прави глупави или недостойни за любов. Чак след това тръгвам да им обяснявам. Затова обичам учениците си и в повечето случаи срещам разбиране и любов от тяхна страна.
Което пък е много показателно и за качеството на образованието ни – на какво учим децата? Да зубрят факти? Ами къде са емоциите? Как да се справят един ден на работа, ако шефът им ги тормози? Ами ако са уволнени? Ами ако те са шефът? Как личните им връзки, ще рефлектират върху кариерата им? За болшинството деца ще е също толкова полезно да работят с психолог върху индивидуалните си емоции, колкото и да учат „Аз съм българче” или изотопите на урана. Защото човекът не е просто ходещ калкулатор или компютър, който изплюва предварително заучени отговори на въпроси, а сложна био-химиччна система, в която емоциите влияят не по-малко от знанията.
Образованието, давам си сметка от крехкия си опит в него, е като всяка друга стока – следва закона за намаляваща пределна полезност – прекалено малко и животът те отритва в дъното на обществото, където си лишен от избор и си бутан в стереотипни канали на развитие или пропадане; прекалено много и те обърква, лишава те от реална представа за света, не ти позволява да обичаш и да се чувстваш обичан.
В моя конкретен случай – аз нямам нужда от три и половина висши образования, за да съм щастлив. Моята нужда е много по-малка – да обичам, да бъда обичан. По ирония на съдбата, единственото образование, което имам истинско желание да развия вбъдеще е половинката, която не съм завършил.
Къде е златната среда? Лично аз попаднах в златната си среда по време на двете седмици заместване в НПМГ. В преподаването, както и в другите професии, както и във връзките, има много голям елемент на „химия” – необяснима емоция между учителя и учениците, която предполага развитието на отношенията между тях. Не мога да дам формулата на това защо точно този клас ми пасна така идеално, но ако се насиля бих казал – не бяха прекалено незаинтересовани, за да ме отблъснат и не бяха прекалено амбициозни, за да ме отвратят. Когато се директорката не можахме да се разберем, за да остана по-дълго, плаках… пред децата…
Наскоро слушах подкаст на един от любимите си автори – Джон Грийн. В него той говори за академично състезание в американската гимназиална система наречено „академичен декатлон” – ученици от различни училища се състезават по десет предмета от училище. Но обърнете внимание – всеки отбор е съставен девет състезатели – трима пълни отличници, трима с петици, и трима с четворки. Всеки се състезава в собствената си категория, но носи точки за целия отбор. Слабите не са отхвърляни като глупави, не са тикани към други начини на себе-изразяване.
Какво пречи на българската образователна система да де-сегрегира училищата? Защо в първа английска да няма една трета тройкаджии или една трета роми? Защо в американския колеж не е същото? Защото, дори да им се даде тази възможност, вероятно много от слабите ученици или ромите биха се отказали. Защото перфектните родители предпочитат перфектните им деца да ходят в перфектни училища, за да имат перфектни професии, за да имигрират в перфектни държави. Защото други родители въобще не ги е еня къде ще учат децата им или дали изобщо учат.
Ако оставим училищата да рефлектират цялото ни общество, вместо да се изолираме на такива и онакива, то децата ще успеят да приемат себе си, да приемат и другите и като цяло обществото ни ще има възможност да се приеме такова каквото е, а не такова каквото искаме да бъде. Поне ще си е нашето общество, ще се развива с нашата скорост и ще имаме възможност да сме щастливи тук и сега, а не друг път и на друго място.
За мен смисълът на образованието е предимно да дарява децата с любов, първо с родителска, после с учителска. След това да ги учи на правила и последствия, емоционално осъзнаване, обсъждане на лични интереси и предизвикателства. И чак тогава, но никога преди гореизброените неща, да развива предметно знание – такова към което децата имат афинитет, а пък ако нямат, да не ги насилва.
Затова се иска усилие от всички, на първо място да приемем себе си, после останалите, да валидираме собственото и чуждото право на живот и щастие. А това е трудно, много трудно и некомфортно, много некомфортно. За всички. Но все пак избора е на всеки от нас по отделно и на всички нас заедно, защото от нас зависи дали от образованието има някаква нужда и смисъл.

* Няколко важни уточнения: нямам собствени деца, целта ми е да предизвикам дискусия, не да дам отговори.
** Когато говоря за родителско и учителско насилие, нямам предвид само очевидното – да караш някой да прави нещо против волята си; напротив, тук имам в предвид много по-тънко насилие – да лишаваш дете от любов, или да му поставяш условия свързани с успеха му в училище; да му казваш, че го обичаш такова каквото е и в същото време да му наемеш учител по предмета, по който е слабо, което очевидно показва на детето, че ти всъщност не го обичаш такова, каквото е.