автор: kokolinna

Глава XXXII

Даника и Светлин седнаха на една пейка в двора на болницата. Той потреперваше, но тя не помръдваше. Стоеше непоклатима и гледаше нагоре. Устремът на погледа ѝ сякаш накара Луната да се появи отново. В него се показаха и звездите.
Цялото небе се проясни... в очите ѝ. Искаше ѝ се така да се случи и с главата ѝ. Стана и по-студено... Но тя не помръдваше. А беше вече ден. Обяд преваляше, но това не го правеше по-топъл. Умът ѝ обаче, все още принадлежеше на нощта...
Доктор Тихомиров я гледаше и се опитваше да стои на едно място, но не се удържа и започна да се подхвърля от крак на крак. Разтриваше ръце и издишваше по между им.
- Дани, не ти ли е студено?
- А на теб?- засмя се тя и издиша дълбоко. Облак пара, като от заклет пушач, се издигна около нея.
- Аааами! Не ме мисли!- и махна с ръка- Държа се!
- Виждам аз, виждам!
- Добре де! Предавам се! Поизмъчвам се малко, признавам си!
- Ти себе си, или аз теб?
- Е, не може все да си център на внимание, Даника!- и също се разсмя.
- Така си е... Ала и досегашният център, си ми натежава!
- Хайде пък сега? Недей издребнява!
- Светлине, дай ми още пет минути! Обещавам, че ще спра да говоря глупости и след това ще влезем вътре, за да се постоплиш! Все пак си лекар! Не мога да си позволя да те простудя и да лиша болницата от толкова способен и кадърен човек!
- Пропусна да споменеш колко е мил и чаровен този човек...
- Ех!- уж ядосано махна тя с ръка- Язък!
Още известно време той подскачаше, за да оттласне студа от себе си, а тя стоеше тихо и мирно и си го събираше. И когато наистина видя, че вече му идва в повече- устните му го подсказаха- стана, сложи ръце в джобовете и закрачи към входа. Той понечи да сложи ръка на кръста ѝ, ужким, за да я подпре леко, но се въздържа и я скръсти с другата отзад.
- За последен път питам! Сигурна ли си, Дани? Напълно ли си убедена, че точно сега искаш да я видиш?
- Да! Точно сега искам!- още по-твърдо отговори тя!
Янина и Ирина влязоха в парка отново. Само голи съчки тук-таме и камъчетата, попаднали под краката им, нарушаваха неловката тишина. Да... Гол и някак сух изглеждаше паркът сега, без цвят и без листа, само студ и сивота. А сега и двете дами се вписваха идеално в този фон. Дори изпъкваха пред него. Мълчаха си една до друга. Може би никоя не смееше да бъде първа. Едната сякаш по-виновно се отдръпваше с крачка-две встрани, когато засичaше погледа ѝ.
- Защо не ми каза?- изведнъж се спря Янина и се обърна срещу нея.
- За Слави ли?
- Ооо, ти изглежда и това знаеш?!- погледна я с явен укор- Ноо, не! Нямам това предвид! Може би по-късно! Защо не ми каза кой е общият ни познат? Защо реши да пропуснеш факта, че бащата на децата ми, е бил твой чичо? Защо, Нина? Беше забравила това име, нали? Защо... Ирина?
- Защото... тихичко смънка тя.
- От какво те беше страх?- продължи настъпателно Янина- Защо го направи... Приятелко?!
- Защото се зарадвах!- изведнъж извика по-силно и неочаквано дори за себе си Ирина- Зарадвах се, че човекът убил баща ми и майка ми, беше мъртъв! Че човекът, поискал смъртта на детето и съпругът ми, за да се докопа до мен, вече не беше черното петно в живота ми! Защото!... инстинктивно се хвана за корема- Познаваш Пламен, нали Янина? И то от ей такъв фъстък- и посочи с ръка на около метър от земята- Него носех в утробата си, когато разбрах, че съм загубила и леля си, че той е отново по петите ми. А тя- моята малка Дани, вече беше на три. Оставих я на баща ѝ, за да спася брат ѝ, и да им дам шанс... Защото само така всички имаха... И когато ти ми каза, че него вече го няма, аз отново добих куража да се върна и да потърся дъщеря си! Е?! Намерих я... След дълги години... За да разбера, че тя се е изгубила от мен. И то защото някой си е помислил- вече говореше през зъби Ирина- си е наумил и още по-лошото- позволил си е да ѝ посегне по този начин, дори да отнеме живота ѝ, а това няма да простя! Нито като човек... И никога като майка!
- И ти смяташ, че синът ми е причина за случилото ѝ се?- трудно преглътна тук Янина и отстъпи с една крачка. Ирина пристъпа към нея и само десетина сантиметра разделяха лицата им.
- Единият се е опитал да я спаси! Единият се е опитал да ѝ помогне! Единият продължава да се самоизмъчва, когато я гледа сега! Защото единият я е обичал! И единият все още я обича!... Но какво е направил другият?... Янина?
- За всичко, което е направил- надигна се на пръсти Янина и леко се извиси над нея- За всичко, което е причинил, за всичко, което си е позволил... Ще си плати!... От моята ръка, Ирина! Но какво ще кажеш ти на този, който я е спасил?... Прощавай!- сниши глас иронично тя- Който се е опитал да я спаси?
- Цялото село остана с мисълта, че съм майка-нехранимайка, изоставила съпруг и дете! Познато ли ти звучи?- сълза пробяга през лицето ѝ- Избягах в нощта, без багаж, без следа. Казах на мъжа си, че за втори път ще става баща и го изоставих. И освен него, само още един човек... Един единствен знаеше за мен и нероденото ми дете. И този човек ме накара да избягам, за да го спася! „С нещо „сиво“ назови се!“ Така ми рече тя. И аз оставих дете и баща... А синът ти, който е тук сега, знае само „слуха“ и нито едно от това... От всичко, което знаеш ти. И да... той ме осъди!... Вместо теб!...
- Ти имаш дъщеря! Имаш и син! Аз имам двама! Но те не го знаят! Аз ще избера време, когато ще разберат! Но до тогава- аз не заслужавам ни близостта ти, нито домът!- и хвърли в пясъка пред краката ѝ един ключ. И тръгна, без да се обърне назад... Очите ѝ щяха да прелеят всеки момент, но не го допусна. Наясно беше, че всяка има право. Но тя я подслони в момент, в който всеки ѝ затръшваше вратата. И от позицията на по-простоватата жена, Янина се чувстваше длъжна. Миналото ѝ все още я преследваше и ѝ тежеше като буца в гърлото. „Той ме осъди вместо теб...“ Тези думи дълго време отекваха в главата ѝ...
Не че Ирина бе в по-добро състояние. Дори изпита вина за казаното, но не посмя да я върне назад. Все пак имаше правото да ѝ се сърди. Нямаше правото да я съди... И вероятно за това си и тръгна...
- Защо ми се струва- Ирина изтръпна когато чу гласа зад гърба си- че чух нещо за... Имам сестра! Нали, майко? – Пламен стоеше зад нея- Имам сестра и я познавам?!- в този момент, като че ли вятърът духна, само за да я завърти срещу него...
Той почука плахо на вратата. От вътре се чу приканващ глас. Поколеба се. Даже направи две крачки назад. Но се върна. Обърна се, а вратата вече се беше отворила. Тъкмо да прокара пръсти по посплескалата се под косата шапка. В притеснението и бързината само успя да „удари тока“ на перчема отпред.
- Здравейте! Кого търсите?- попита жената.
- Аз... Ъъъ... Такова... Аммм... Никол?- и размаха цветя над главата ѝ.
- Пусни го, майко!- чу се нежен глас зад гърба ѝ- Това е моят спасител! Това е Слави!- дребната женица се хвърли на врата му и го прегърна силно. Цветята, които носеше се позачупиха. Той не знаеше как да реагира. Но му стана приятно. Стана му топло. Той също отвърна на прегръдката, а женицата почти се скри в ръцете му.
- Здрасти, Никол!- каза Слави, след като вече застана цял пред нея и дървено махна с ръка, с жест казващ същото. Видимо беше притеснен.
- Ти все пак дойде!- усмихна се тя и кимна на майка си да ги остави. Тя излезе.
- Ами дааа... Тъй трябваше.
- Не вярвах, честно! А и минаха няколко дни...
- Ами... то, такова щуро беше... Станаха и доста други неща... Абе, голяма лудница!
- Седни!- подкани го тя- Там има стол! Или предпочиташ да стърчиш?
- Ха-ха!... Ммм!- отиде и седна на стола. Никол се разсмя с глас вече.
- Да, там има стол, но той може да се мести! Не хапя, обещавам!- почувства се неловко и затътри стола по пода, докато не доближи леглото ѝ на един метър.
- Ами така дее... Добре ли си?
- Всеки ден, все по-добре! Благодарение на теб!
- Не на мене! На Даничка! Тя знаеше къде си!
- И аз знаех, че тя знае, Слави! Тя те доведе при мен!
- Как тъй?- изуми се той.
- И аз не знам! Тя е по чудесата!
- Е, то не бях само аз. И Орлин... такова, полицаят де!- тя отново се разсмя- Явно съм ти доста смешен!- с усмивка, но леко засегнат отговори той.
- Забавен си, Слави... А полицаят... Орлин е мой първи братовчед!
- Стига, бе! Значи ти си била... брад‘чедката?
- Даа, и все още съм! Благодарение на теб!- и протегна ръка към него, той не посмя да я хване... Наистина, Слави, сега сериозно- и изравни лицето си с неговото- Цял живот ще ти бъда благодарна за това, което направи. Та ти не се поколеба нито за миг, да спасиш непознат човек. Покатери се почти до върха на дървото, видя ме- стана ѝ неудобно... ам... така... изтормозена, сплескана, жалка...
- Наранена... прекъсна я мило той и само зърна очите и- Това видях аз тогава!- замълча за миг- А и нее, че нещо- побърза да смени темата- ама на мене височините по принцип не са ми никакъв проблем. Аз съм алпинист. Катеря скали всякакви!- засмя се той и за първи път се осмели да срещне погледа ѝ. А там имаше сила. Там имаше вяра. Имаше и жажда за борба и воля за живот. Това го успокои. И не изпитваше вече неудобство, когато я гледаше.
- Знаех си!- заяви Никол.
- К‘во?
- Кавалер си!
- К‘во съм?
- Знаеш какво да кажеш. Знаеш и кога да го кажеш!
- До сега мене не са ме наричали така! Само Андрейката.
- А трябва!- кимна тя утвърдително и притвори клепачи за секунда-две по-дълго, сякаш за да го увери в реакцията си. Той въртеше нервно шапката из пръстите си.
- Каза, че Даничка е била?... Казала ти е?...
- Беше в главата ми- почти през цялото време! Не ми позволи на отчаянието да се отдам, не ми позволи да се самосъжалявам, нито пък да се предам!
- Такава си е тя!- въздъхна той- Все трябва да помага!
- Боли те, нали?- стана от леглото Никол, като отметна завивката и седна срещу него- Заради това, че с нея се е случило същото...
- Ха?... Същото... Дори по-лошо!... Много по-лошо!- стисна юмруци Слави и поизпили върховете на предните си зъби.
- Ти я обичаш?- тук направо го сряза- Тя е твоето момиче, нали,... Слави?- той стана и отиде до прозореца. Изшмърка звучно под шапката и забърса с нея лицето си.
- Беше, Никол... Тя беше моето момиче!...
- Слави?!- без да я усети, тя беше застанала до него. Сложи ръка на рамото му- Ти не си виновен!- и обърна лицето му срещу себе си- За нищо не си виновен!- и го прегърна. Той не знаеше как да реагира. Почувства се неудобно, но ръцете ѝ, минаващи под раменете му и пръстите, извили се до върховете им, въпреки, че той държеше вдигнати неговите си, демонстрираха абсолютно доверие към него. Непознатият до преди дни, сега беше в прегръдките ѝ. Погледна нагоре косо през прозореца... Отвърна ѝ... на прегръдката!- Благодаря!- тихичко промълви тя...
- Аййй!- плесна се той по челото и се отдръпна леко- На с`малко щях да забравя! Цветята тъй и тъй ги окепазих- счупиха се! Дано поне- и бръкна в джоба си- той да е цял!- и извади един шоколад- Нали ядеш... Така деее... Обичаш сладко?
- Че коя жена не обича?... Шоколад!- и се усмихна и го взе от ръцете му.
- Амии... Аз, таковаа... Да тръгвам?! А? Май е време?
- Щом си рекъл!... Време ще да е!- и той се обърна към вратата- Слави?- извика Никол и отново притича до него- Само още нещо!- и се усмихна дяволито като го погледна нагоре.
- Що? К‘во ми има?- и изви очи, сякаш да се погледне сам.
- Гледам я аз тая коса... Яко я бие тока!- и прокара тънките си пръсти по главата му- Да! Така вече е по-добре! Сега вече можеш да си ходиш!
- Ами, аммм- вдигна леко ръка и кимна- Благодарско, Никол!- и излезе бързичко. Затвори вратата и се облегна на стената.
- Как може да съм толко‘ прост? Така ли се говори с непознато момиче? Славииии, Слави!... Голям пън излезе ти, мойто момче! Така да знаеш!... и зацъка с уста.
Даника и Светлин застанаха пред стаята на момиченцето. Тя мина зад него. Щорите бяха леко отворени. Тя я видя. Красиво начупената ѝ коса, беше разпиляна по възглавницата. Дивееше ѝ се с вятъра, но малката не помръдваше. Бледостта на лицето ѝ друго изказваше. Стана ѝ мъчно, стана ѝ гадно. И сякаш се почувства ощетена вместо нея.
- Какво има, Дани?
- Влез пръв! Все пак хората не ме познават! Не искам да се натреса така... изведнъж!
- Добре! Аз съм им говорил за теб, така че няма проблем да влезеш! Макар, чее... майката- той се поколеба- Хайде, Дани- аз пръв, ти зад мен?!- и влязоха.
Майката стоеше коленичила до леглото. Отчаяно забърсваше сълзите си в чаршафа. С ръцете си държеше нейната ръчичка. И не я изпускаше и за миг. Бащата стоеше до прозореца и се взираше в нещо някъде... там, надалеч. И когато вратата се отвори, само той се обърна. Хората бяха поизгубили надежда. Личеше и на двамата родители, но като че ли майката съвсем се бе предала.
- Здравейте!- започна доктор Тихомиров- Това е Даника- тя подаде ръка към бащата, след това към майката, но тя дори не я погледна.
- Извинявайте за въпроса- ококори се бащата- но с Вас не се ли познаваме?- тънка усмивка прибягна по лицето му. Дани се загледа. Тогава и майката я погледна- Не бяхте ли Вие, там, на пътя? Автобусът, шофьорът... Вие изскочихте тогава на пътя? Прав ли съм?
- Да!- въздъхна Дани- Аз Ви изкарах акъла! Заради мен изкарахте колата от пътя!- майката присви устни. Леко се надигна.
- Нали всичко се размина! Всичко мина добре! Какво правите всъщност тук?
- Доктор Тихомиров ми разказа за малката принцеса и ми се прииска да я видя!- усмихна се Дани.
- Не!- изкрещя майката- Няма да ти позволя да се приближиш до нея!
- Боряна, моля те!- обърна се към нея бащата- Не се дръж така с момичето.
- Моля Ви! Няма проблем!- побърза да се намеси Дани.
- Забрави ли вече?- продължи майката- Не ми хареса, още като влезе през вратата, но след като разпозна тая белязана през средата откачалка, не искам тя да се доближава до детето ми! Забрави ли, че нашата Симона получи най-тежкият си пристъп и сътресение точно след тази случка? Не желая тя да е тук! Ясна ли съм?- извика тя към него и погледна към нея вледеняващо.
- Не искам да се натрапвам!- каза Дани.
- Ами върви си тогава!- отговори бързо Боряна- Махай се и не се връщай повече тук!- на пук на реакцията ѝ, Даника се доближи до нея.
- Госпожо!- започна тихичко тя- Не съм тук, за да преча, или да дразня някого!- хвана ръката за китката ѝ, но Боряна я оттласна рязко- Ако мога, ще помогна на дъщеричката Ви. За това съм тук!
- И как ще го направиш?- изсъска тя.
- Не зная, Боряна! Искам просто да постоя при нея за малко. Само толкова!- но майката вдигна ръка заканително към Дани, но този път тя бе подготвена и я хвана, взе и другата и я обърна срещу себе си- Болката Ви е озлобила, Боряна! Позволили сте да заличи надеждата у Вас! А с това отнемате от енергията на Симона. Да- горчиво преглътна Дани- Белязаната откачалка сигурно е под нивото ви, но момичето, което Ви гледа сега иска само минутки време с нея, само толкова и само... за да се опита да ѝ помогне... Майчината сила, майчиното рамо е най-мощният източник на сила! И ако Вие ѝ го отнемете, то Вие я обричате! В отчаянието си сте пуснали и ръката на мъжа си. Къде е кръгът? Къде е кръгът на семейството? Защо късате най-здравото, невидимото, без начало и без край! Защо поставяте граници и хвърляте зад решетките силата на семейната обич?- бавно Боряна отпусна ръцете си. Погледът ѝ се оживи. Сърцето ѝ заби силно, ясно и отчетливо. Тя погледна мъжа си.
- В какво съм се превърнала, Христо?- тихо прошепна тя.
- Ела и постой малко с мен, Боряна! Моля те!- прегърна я той. Докторът се прокашля.
- Извинявам се! Излезте за малко навън, моля! Уверявам, ви че всичко ще е наред. Позволете ѝ да остане с нея! Аз ще съм тук! Ще бъда тук през цялото време!- Даника изви рязко поглед към него, но той не забеляза.
- Хайде, Боби!- подкани я Христо- Нека излезем за малко! И ние имаме нужда от две глътки въздух! Хайде, мила!- и излязоха.
- Ти наистина си странна, Дани! Не само не послуша майката, ами как...
- Светлине!- прекъсна го тя- Ще те помоля ти също да излезеш!
- Аз? Защо?
- Моля те!- прошепна Дани- Някога ти ми каза: „Неземните тайни не са за човешките уши и души“! Помниш ли? Сега те моля... Позволи на „ангелът“ да развърже крилете си!- той издиша дълбоко.
- Не съм аз човекът, който ще те спре!- не искаше да излиза, но и не можеше да ѝ откаже- Не бих и нямам право! Ще бъда отвън, ако ти потрябвам!- тя кимна.
Даника клекна до малката Симона. Огледа всеки сантиметър от главата ѝ. Прокрадна пръсти през косата ѝ. Пак я загледа. Усмихна ѝ се. Помилва я. Затвори очи и тихо заговори:
- Хайде, Симона! Да поскачаме на ластик, а? Какво ще кажеш? Искаш на „въздушна“, защото все не можеш да я прескочиш? Добре, давай тогава, ще я скачаме двете! Но се изправи! Свита и клекнала- няма да стане, малката! Дай ми ръка и да започваме!- Даника сложи ръка на челото ѝ. С другата държеше нейните- Протегни ръка, Симона! Тоочно така... Хайде, сега го прекрачи!... Не, мила, няма да се спънеш! „Страх“ е твой приятел, нали така? Сега обаче трябва да го пуснеш! Защото само така ще прескочиш ластика. Той ти е оплел мрежа и те дърпа надолу. Иска да останеш с него, но тук вече се стъмва, а малките деца играят само на светло, нали? И ще успееш съвсем сама! Дори няма да има нужда да те държа!- очите на малката се разбунтуваха под клепачите. Там сега се водеше борба... И то каква?... Давай, Симона! Виждаш ли? Само така, момиче! Толкова си силна сега! Най-силна на света! Пусни го този твой приятел и застани до мен! Ето, виждаш ли- ти се отделяш от него и крилатите сандали залепват на крачетата ти? Да, Симона, пребори го! Събори го! Нека падне на земята и ластикът ще мине под краката!...
Симона отвори очи. Дани се усмихна и я погали. Целуна ръчичките ѝ. Светлин влезе... И онемя.
- Тии... Тиии... Даника, ти успя!- изхълца той.
- Не! Не аз! Мони скочи сама препядствието. Аз само давах кураж и държах фенерчето. Нали така?- и ѝ намигна, а малката показа зъбки. В този момент родителите влязоха. Боряна почти припадна. Христо я подпря. И двамата се разплакаха. Майка ѝ отиде до нея и я прегърна. Прегърна я силно... А той- всичко, което искаше да каже на Дани сега, не можеше да излезе през гърлото. Но това нямаше значение- четеше се в очите му. Радостта им обаче не трая дълго...
От нослето на малката потече кръв... черна. Тя започна да се тресе в ръцете на майка си. Боряна изпищя. Докторът отиде при детето и я избута.
- Излезте навън!- изкрещя той- Всички излезте навън!
- Какво ѝ направи?- изкрещя Боряна на Даника, вече беше до нея.
- Аз... нищо!- стоеше тя и не мърдаше.
- Какво направи с детето ми? – продължаваше да крещи.
- Излезте навън!- изкрещя още по-силно Светлин. Направо ги забра и ги изкара от стаята, когато сестрата и още един лекар влязоха.
- Той... Той си отива, мамо... Пускам го... Страх си тръгва, мамо... промълви Симона преди да затворят вратата.
- Убийца! Това си ти!- вече слюнка хвърчеше от устата ѝ.
- Боряна, спри се!- намеси се Христо, но тя се отскубна от ръцете му.
- Проклетницааа! Нещастницааа!- Дани не знаеше как да реагира, не знаеше какво да направи. Буцата в гърлото ѝ я дереше като нож, а сълзите пареха.
- Какво направих?- и погледна ръцете си. Не ѝ пукаше, че майка ѝ искаше да се добере до нея, за да я удари. Знаеше, че има право. Тя се обърна и се загледа през щорите. И това, което видя- погледите, които си размениха лекарите, неизказаният отговор за негативен изход... в очите им... Чу онзи пронизителен звук... Онзи... същият, с който той протягаше ръце към нея. С този звук, тя го изгуби... завинаги- Какво направих?- отново повтори безпомощна тя.
- Ти я уби!- с вледеняващ глас каза Боряна- Ти уби детето ми!- и ѝ зашлеви един шамар. Даника не помръдна, с изключение на отката, който даде главата ѝ.
- Аз... Дани погледна и двамата родители. Той не я винеше, но тя... Избяга надолу по стълбите...
- От колко време стоиш там?- плахо попита тя.
- От четвърт час, майко! Предостатъчно, за да чуя много неща...
- И? Всичко ли чу? Всичко ли разбра?- почти ревна тя.
- Не, майко! Но се надявам ти да ми разкажеш за сестра ми. Запознай ме ти с кака ми, която вече... познавам...
- Пламене?- изхлипа тя и покри с ръце устата си- От къде ли да започна? Как?... Аз...
- От самото начало... Вече е студено и тъмно! Стопли душата ми, като ми разкажеш за нея... и за баща ми!...
За отрицателно време, Дани изхвърча навън в нощта. Плачеше, но не можеше да си поеме и въздух. Не можеше да преглътне. „Какво им причиних, Боже? Защо ми го позволи? Какво има в мен, което я уби?“ Скри се в най-тъмния външен ъгъл на сградата. Само едно прозорче, което използваха лекарите и персонала, за да се крият докато пушат, беше над главата ѝ. Започна да се скуби и удря сама. Защото това, което видя, това за което се обвиняваше, че направи сега, я режеше и гореше от вътре. Сама себе си не понасяше...
- Аз не те обвинявам, майко... За нищо!- каза кротко Пламен- От това, което чух разбирам, че си изстрадала и преживяла много!
- Ох, синко!- погали го тя по бузата и го прегърна.
- Но, моля те! Разкажи ми за баща ми... Разкажи ми и за нея... За Даника... сестра ми...
Не го свърташе на едно място и реши да си запали една цигара. Намери си едно ъгълче, след като проследи един-двама. Дръпна си и се поотпусна. Не го беше правил от много, много дълго време насам. Но настъпилата суматоха, му привлече вниманието. Лекар тичаше като обезумял по коридорите. Той се заслуша... Викаше името ѝ. Слави се уплаши. Отиде при него.
- Докторе, к‘во става? К‘во се е случило?
- Тя е жива! Тя трябва да знае... И изхвърча надолу. Слави отиде до прозорчето и надникна, за да види какво става...
Тя бавно се изправи. Не усещаше много сили в себе си и ѝ се виеше свят. Беше като в транс... Болезнен токов удар премина през гръбнака ѝ. Понечи да хване главата си отзад, но той хвана ръцете ѝ, изви ги назад и забучи иглата във врата ѝ...
- Даничка, неееее!- изкрещя с все сила Слави и хукна надолу през глава.
Тя падна безжизнена в ръцете му...
Слави настигна доктора, дори леко го избута встрани и го подгони- нея, черната сянка или поне посоката ѝ, защото отдавна не го виждаше. Но той я взе... Взе му я и изчезна с нея в нощта..

Безсъние

Беше тъмно. Въздухът тежеше. Голямо, затворено и студено пространство. Само шумът бе постоянен... Капката се носеше стремително надолу към земята и с бясна скорост се разбиваше в камъка. Приземяването беше с отзвук и разплискване- като куршум разцепващ мишената си, разпиляващ остатъците на плътта... И това се повтаряше неумолимо всяка секунда... като камертон.
Тя плахо стъпваше- притихнала и уплашена от тъмнината. С едната ръка се държеше за скалата. Търсеше лъч светлина, който да я упъти, ала намираше само мрака, който главата ѝ мъти. Беше я страх, но вървеше напред и нито крачка назад. Бягаше от този пронизителен звук разлят... Но ароматът ѝ беше познат- гъст мокър въздух и водна мъгла. Сигурно беше в пещера. Протегна ръка напред във въздуха тъмен, ала стъпи накриво върху камък стръмен. И изпищя.
- Дека си, дѐте?- чу се глас.
- Кой си ти? Кой ме вика? Познаваш ли ме?- зашепна уплашено тя.
- Даника, дѐте! Ѐла при мене и че видиш свещта!-тя изохка, изпъшка, но продължи- Силата те тебе държи! Не бой се и ѐла!
Сега тя реши да използва и двете си ръце- къде на четири крака, къде на колене... Но усети ръб и зави зад скалата. И наистина по-светло стана. И една сянка видя тя в далечината. Тръгна към нея. Приближи се.
- Коя си ти?- извика Дани- Покажи се!
- Не ме ли позна?- отвърна жената, която в момента пред нея бе само силует- Знаеш ме мене ти, замисли се, Даника!
- Ти си... протегна ръка към нея... Баба Нада?!
- Тъй ти ме знаеш, тъй ме знаят и хората! Зова се тъй- да!
- А защо си тук? Защо аз съм тук?- малко по-уверено започна тя.
- За да разбереш!
- Какво да разбера?
- За да се отървеш!- повтори настоятелно възрастната жена.
- От какво? Не те разбирам!
- Че ме разбереш!- натъртваше края на думите тя- Чувай ме мене сега много внимателно!
- Слушам те...
- Шшшш!- прекъсна я баба Нада- Не! Не ме!... Затвори очи и те така ме виж! Знаеш дека си! Ти принадлежиш му на това място! Ти си част от него и то е част от тебе! Усети го, докосни го. Нека влезе в тебе и те изпълни цялата! То е твоята сила! То е твоята смелост! То те прави красива, ама и много дива! Заслушай се, момиче... Само ще ти то проговори...
Дани свали ръцете си надолу. Малко по малко отпусна и тялото си. Изви глава назад и се заслуша в тишината. А тя наистина ѝ беше позната. Сега вече чу и водата. Усмивка прибягна по лицето ѝ. Сякаш порите по кожата u се отвориха. Усети топлина. И по-светло стана. Сякаш Слънцето влезе. Капките продължаваха да рушат скалата, но не се разбиваха в нея вече, а я галеха.
- Дѐте! О̀твори очи!- Дани го направи. И когато го направи, около нея лумна огън- от фигурите издълбани в стените- Сега знаеш дека си, нали?
- Аз... Пещерата?!... Толкова ми е позната!... И да, вече знам къде съм! Но- зачуди се тя- Бабо?! Сънувам ли?
- Не, уви! Тебе дѐте те боли! В безсъница отдавна си ти!
- Не те разбирам!
- Даника! Цвете Орфеево!- извиси глас жената.
- Как ме нарече? Кое цвете изрече?- изуми се тя.
- Тъй ти казвам, както се зовеш! С Неговата кръв във вените течеш! Още ли ме не разбираш, или нѐ щеш?
- Как искаш, бабо да те разбера?- извика Дани леко ядосана вече- Последното, което помня е удар по главата. Той ли ме доведе тук? При теб?
- Той? Или... Той? Ха... Една̀ж той те доведе тука- да!- започна тихо тя- Една̀ж преди месеци два. Сега ударът му те доведе при мене, ала след това... баба Нада я погледна и си замълча.
- След това, какво? Кажи ми! Не ме мъчи!
- След това че си при него! Не те мъча аз! Сама се измъчваш, но само защото те така пожелаха!
- Те? Кои са те?
В този момент земята под краката им се завъртя. Стените се разтресоха. Водата подивя. И изригна като вулкан- воден ствол на дърво от земята, към небето. Баба Нада се доближи до нея. С трепереща ръка я помилва по лицето. Тя затвори очи. И заговори с глас... мъжки глас.
- Дани, дъще моя!- тя се разплака, защото това бе гласът на Мирослав. Това бе гласът на баща ѝ- Липсваш ми много и те прегръщам сега- бабата я прегърна, Дани също отвърна- Не се вини за мене! Ти си жива, а до тебе и аз ще бъда жив... винаги! Ще усещаш, ще ме чувстваш! Ще си поплачеш и мислено ще ме прегръщаш! Но сега не аз съм важен, дъще, а ти! За туй се върни и им помогни! На майка си, на брат си и на всички тия, дето тръпнат за тебе!
- Наа... На майка ми? На брат ми?
- Да, Дани! Очите ти ги видяха, паметта ти не ги позна, но нима сърцето ти вече не ги разпозна? А много сърца бият за тебе, Дани! И само едно черно ти донесе толкова рани. И сега то е около тебе! Насили се и спомни си, кой го крие в себе си! За сега толкова от мен, дъще моя! Успокой се, усмихни се, помисли си... Прости си! Обичам те, Даника!
- Не, татко, не си отивай!- но баба Нада рязко се дръпна назад.
- Не тъгувай, дѐте, не повехвай цвете!...
- Ако имах само още малко време!- триеше сълзите си тя.
- Времето дар не е! За тебе то е наказание. Душата ти обаче жилава излезе, а сърцето силно. Диво и необуздано- да, ама пълно с доброта! Погледни натам сега!- и ѝ изви главата. Дани се ококори- Той тебе чека отдавна...
- Мите?! Мите, това ти ли си?- момчето отсреща се усмихна.
- Дани?- и се затича към нея. Прегърна я. Хвана я за ръката и я заведе отново до стената, онази... неговата- Помниш, нали?- и сложи ръката ѝ на тризъбеца- Ти ми го показа, ти ми разказа за него!
- И сега я че ви го покажем!- зад тях стоеше вече баба Нада, но някак малко по-висока, не превита, малко по-млада, а не сбръчкана и свита... Митето малко се уплаши и направи крачка назад зад Дани Не бой се, момче! Я не съм опасна... Е, поне, не за малки деца.
- Коя си ти?- попита той.
- А ти кой си? Знаеш ли?
- Аз съм Димитър!
- Не, момче!- и го хвана за ръката. Погледна го право в очите и сложи ръката му върху острието на зъбците- Ти си нейният спасител!
- Аз ли, бе, бабо?!- изуми се той.
- Ти ами! Ония светли денове, кога се запознахте, ти знаеше, че не е позволено, знаеше и че е забранено, ама го скъса, гледах те от далеко я!- малкия съвсем се изуми- Но знаеше, че ѝ требе и че че я спаси! Знаеше, че тя е то! И ти стори много добро! И двамата сега заслужихте дара...
- Дар?- изненада се Дани.
- Ти си го пожела, дѐте, той също! Ти беше вече там, ама той не.
- Била съм там?
- В един сън наяве много лош... Да, дѐте... Дръж ме сега, че ме не държат нозете!- Дани и Митето я хванаха от двете страни. Тя заби тояжката в земята.

„На тебе съдбата много ти взима,
ала дарове получи от трима...“

От очите ѝ потече кръв. Разтрепери се. Сякаш получи гърч. Понечиха да ѝ кажат, но тя ги стисна силно и не ги пускаше.

„... От конска опашка- Прабългарска сила, От Славянско непокорство, хитрост си скрила, От тракийското „злато“ най-ценното си свила, от тракийското вино най-сладкото си изпила! Нов живот ти дадоха и главата ти изтриха, но душата и сърцето ти спасиха!

Вратите към тях ти отварям, себе си зад тях затварям!
Пусна ги... и двамата. Пак беше онази... същата. Доближи се до Даника, надигна се на пръсти и я целуна по челото, без да отвори очи. След това тихо ѝ прошепна:
- Някога накарах майка ти да избега и далече да иде в Славянската планина. Брат ти беше в нея и я накарах да остави тебе и баща ти, докато отърве се от злото що я дебнеше.... Вече знаеш коя съм! И че враг не съм ти! С теб ни предстой среща последна, ала среща за мене най-ценна! А до тогава... Ще знаеш добре врага си!- и се отдалечи назад и от двамата.
„На тебе съдбата все още ти взима, спаси те един и защита ти даде от трима!...“
В този момент тризъбецът светна. Скалата потъна назад. Извиха се стълби надолу- без видим край. И двамата тръгнаха към непознатия свят. Беше стръмно и мрачно в началото. Но когато се понесе самодивската песен, пътят им се освети. Водни стъпки проходиха пред тях. Малко по малко изчезна техният страх. Тесен в началото, сега пътят се разшири. И една голяма каменна зала пред тях се разкри.
Кръгла маса в средата, а върху нея- меч, змия от дърво и локва вода. Дани и Митето не знаеха какво да очакват. Той я стискаше силно за ръката. Доближиха се до масата. Нямаше никой. Не се случи нищо. Но тъмният срещу тях коридор вещаеше нещо. И когато момчето посегна към меча... Конски тропот и метален гръм на подкови. От тъмният коридор срещу тях, се задаваше някой. Не! Направо летеше. От конските ноздри огън пращаше. Той беше на гърба му. Вече беше толкова близко, когато скочи, превъртя се във въздуха и падна на колене пред тях. И дори така, бе малко по-висок от нея. Протегна ръка с излятата върху нея кожена ръкавица и извади камшик от конска опашка. Без да поглежда, подхвърли с него меча във въздуха и го прибра в ножника. Изправи се, наби крак и свали качулката си.
- Здравей, Даника!- с гръмовен шепот каза той. Тя се опита да затвори устата си и да преглътне, но се задави- Здравей, мой смел малък приятелю!- и леко се поклони и на Митето.
- Аааа... Вие кой сте, господине?- осмели се пръв малкият.
- Див Прабългарин!- изплю Дани, сякаш без контрол и скри с длани устата си. Изненада се сама на себе си.
- Точно така, Бързонога! Ти знаеш кой съм! Удиви ме още в момента, в който те видях, макар и полумъртва! Погледни ме отново в очите и му кажи!
Тя вдигна глава и изви поглед към него. Ах, как светеха тези очи, какъв огън гореше в тях. Два пламтящи въглена, които се гонеха непрестанно, красяха божественото му лице, което въпреки, че вече не бе скрито от качулката, никога не можеше да се види цялото. Държеше в любопитство и очакване отсрещния винаги.
- Това, Мите е Прабългарският Победоносец! Това, Мите, е Алп Ба̀рин!- вече се втренчи в него тя.
- А ти доказа, че си най-смелият ми воин, Даника!- отвърна той и отново леко се поклони.
- Чак пък толкова!- чу се ехидно нежен глас и локвичката на масата бавно се издигна нагоре, удължи се, завъртя се като центрофуга и се превърна в цяло водно торнадо. От него се формира нежната ѝ снага. Венецът от житни класове, красящ като корона главата ѝ, сега бе украсен и с лозови листа.
- Ти си Славянската водна стихия!- тихо каза Дани.
- Ааа, така значи!- стрелна се тя към нея- Мен бързо ме позна! Или си върна пам...
-Не, Вод Стий!- прекъсна я Даника, като се извърташе заедно с нея, а тя буквално се разпени. Барин се подсмихна- Силата на водата се владее до съвършенство от Славянския народ, но само женското непокорство и неукротим чар са достойни, за да я подчинят на себе си.
- Амиии... Ти и умна си била...
- Умна съм била? Мъдра съм сега!- мехурчета пак изпълниха лицето на славянския дух.
- Достоен съперник си имаш, Стий!- с глас се разсмя Победоносецът. Змията на масата се съживи. Заусуква се на спирали докато увеличава дължината си. Изпъна се нагоре и застана срещу Митето, Дани отиде до него. Змията отвори устата си, зъбите блеснаха. В този момент, обаче, той скочи върху нея и заби тоягата върху главата ѝ. Тя изплези език, вдърви се и зави опашката си около тоягата му. Наметката му бавно се изхлузи от масата зад него. Той застана срещу нея.
- Ти издържа, Даника!- тя се стъписа- Орфеевата кръв е жива, жива в теб! И ако все още се съмняваш в това, погледни се!- тя инстинктивно посегна към лицето си- Неее! Не там и ти го знаеш!
- Кой си ти?- едва доловимо прошепна тя.
- Само мен ли не позна?
- Тракиец си, знам!
- Така е!
- Ами змията? Ти я удари!
Точно така продължавай, Даника! Вече се сещаш...
- „Зъм“ и „Удрос“... „Змия“ и „Удар“... Ти си лечителят!- ококори се тя! Ти си Зумудрос! Значи тя...
- Шшшш!- сложи той пръст на устата ѝ- Не сега!- другите се спогледаха- Е, всички сме тук! Можем да започваме!
- Какво да започваме?- попита Митето.
- Искаш да знаеш на къде отива водата? Нали, Димитър? Защо изчезва и къде се крие?- продължи тракиецът.
- Да, да, много искам!- зарадва се искрено той- Ще изпълним мечтата си, Дани!- тя го гушна.
- Съвсем скоро ще разберете и двамата!
- Но преди това... намеси се Стий... Ще трябва да разкриете загадката.
- Ела, Даника!- извика Барин и ѝ подаде ръка- Елате с мен!- и тръгнаха по тъмния коридор. Шпорите на ботушите му разпалваха камъка. А из под искрите се виждаха плитките от конска грива. Изведе ги пред една стръмна скала, а между нейния ръб и това, което се виждаше от другата страна, зееше пропаст.
- Трябва да преминете отсреща!- каза Славянката.
- И как ще стане това?- със страх попита Митето.
- С наша помощ!- каза Барин и клекна до него- Виж сега! Пътят, който сами ще съградите стои стаен в сърцата ви. Той е оплетен от хората, които са свързани с вас. И всяка вярна стъпка ще изгражда по едно стъпало пред вас. Само така ще стигнете до дървото отсреща! А първото стъпало, си ти!
- Аз?- изуми се той.
- Да, малък Димитър!
- Как така? Кой?
- Твоят баща! Първата стъпка е с твоят баща, Мите!
- Ти от къде знаеш за него?- Барин леко се усмихна.
- Помогнах му в момент, когато имаше нужда.
- Знаеш ли?- каза момченцето- Той беше изчезнал, но се върна при мен!- Дани се стъписа.
- Наистина ли, Мите? Кога?- попита тя.
- Съвсем скоро, преди три дни! И каза, че ти...
- Хайде, хайде! Няма цяла нощ да стоим тук заради вас!- отново се намеси Стий.
- Хайде, момчето ми!- каза Барин- Само прошепни името му!- той отиде с крачка напред до ръба, а гигантът сложи ръка на рамото му. Митко тихичко прошепна:
- Боян!- и наистина. Вода пропълзя от ръба на скалата и сякаш закачена за нея, си направи път и изля стъпало.
- Сега стъпете!- каза Зумудрос- Ти си, Даника! Следващата стъпка е любовта! Прошепни името ѝ. Тя го направи. И отговорът явно беше верен, защото се появи второ стъпало.
- Следва врагът ти, Бързонога!- продължи Барин- Той е до теб и те трови с дъха си. Тук Даника постоя на едно място, не се сещаше за нищо и определено се уплаши. Ръцете ѝ се изпотиха и разтрепериха.
- Само буквата му, Даника!- провикна се Барин, а Стий го лисна с воден шамар. Но и това не помогна. Даника се обърна с лице към малкия. Прошепна нещо... и полетя надолу в пропастта...
- Даниии! Нееее!- извика Митето и се втурна към нея. Изтегна максимално тялото си и сякаш заби пръстите на краката си в края на водното стъпало, но я хвана.
- Не мога да се справя, Мите!- разплака се тя. Не се сещам!
- Е, браво! Справи се с онзи нахален човек в пещерата и направо все едно си го нокаутира, помогнала си на баща ми, а тук се предаваш! Моля те, Дани!- Димитър я погледна право в очите-Недей!- и стисна още по-силно ръката ѝ.
- Тялото ти е белязано само с неговата буква!- гръмко разнесе гласа си Зумудрос!
- Буквата не зная, ала тялото ми е цяла „Рана“!- изкрещя Даника. И този път воден лъч върза краката ѝ и я върна на моста при момченцето. Митко я прегърна.
- Сега ще ти помогна със себе си, Даника!- извика Барин, който беше „погалил“ Стий с конския косъм и тя не припари дори, за да го пипне повече!- Дарът ти... Бързонога...четвъртото беше лесно, нямаше нужда дори да го зове.
- Последното стъпало- продължи Зумудрос- Е на приятел! Много скъп и толкова искрен, че се отказа... заради приятел!- Дани подаде ръка на Митето и се засили напред, той се стресна.
- Давай, момчето ми, вече сме почти от другата страна! Вярвай ми, аз съм до теб! А той е и твой приятел, помисли си!- той разнесе погледа си в посоките, мислейки и... се ококори- Позна го, нали?- каза Дани и му намигна. Засилиха се и скочиха, а тя изкрещя името!... И водата ги понесе бързо напред. Издигна се, направи висока дъга, успокои се пред дървото и ги свали. А не бяха мокри. И капчица не бе потънала в тях.
В този момент тримата вестители изчезнаха. Дървото пред тях засвети ярко. Имаше пет клона. Понесе се мелодия на арфа, а с нея се понесе и глас:
- Думата, която построи ви моста, направи всички клони на Дървото достъпни пътеки за вас. Да, водата с която те са съградени, е пътят по който водата отдолу поема. Разделя се на пет и се слива в един. Неизвестната мистерия за всички хора по света, за вас вече не е тайна. Лъчът, в който се сливат ръкавите на реката, е на онзи, що е покровител на светлината, а името му краси и планината, която царството му е. За това реката „Дяволска“ се зове, домът ѝ също. Влезте в ствола на Дървото, изречете името му, и всеки ще се върне там, където е завършил, само... за да започне отново...
- Даника!- гласът сякаш влезе в главата ѝ- Снощи имаше битка между Тъмните* и Светлите*... Алпи.
- И кой победи? Спечелиха, загубиха, но... кои?- попита тя.
- Които победиш ти!- отвърна гласът.
- Как да го направя, аз съм тук сега?
-Твоето Безсъние свършва с нощта. Влез в ствола на Дървото, тракийска българска Славянке! Прошепни името му и ще се върнеш при „поробителя“ си!
Дани хвана Миетето за ръка. Изкачиха стъпалата. Той я погледна питащо: „Знаеш ли кой е това? Знаеш ли за кой говори гласа?“ Тя му се усмихна и кимна. Влязоха в стволовия водопад. Тя изви глава назад. Водата течеше на обратно- от краката към главата. И пареше. Сякаш изчистваше като с белина това, което не трябва да е там... по тях. Косата ѝ се позлати.
- Балис*!- прошепна Даника.
- Гордея се с теб, внучке моя!- каза гласът- Сега върни живота си, а с него и Светът... на който със сигурност принадлежиш!
- Спечелиха или загубиха? Тъмните или Светлите?- извика за последно тя.
- Отвори очи и ще разбереш!... Събуди се, Даника!...
Тя отвори очи. Отново беше тъмно. Но този път можеше да вижда... поне силуети. Столът, на който бе вързана, стоеше върху пръст- сравнително прясно отъпкана. Възелът беше здрав, невъзможно оплетен, а раменете ѝ силно извити назад. Наведе се напред, за да падне качулката върху главата ѝ. Болката беше позната. Срещу нея имаше малка дървена масичка, а на нея цветя... увехнали, изсъхнали, изоставени. Даника чу стъпките му и отново се облегна.
Той дойде срещу нея. Изпъна ръката си нагоре и метна нож. Той се заби в масичката. Когато стигна до нея, си го взе обратно и клекна срещу Даника. Повдигна брадичката ѝ с острието му.
- Добро утро... Принцесо моя!- ехиден и мазен глас се разля покрай ушите ѝ.
- Утро?- отвърна му тя саркастично.
- Дори под земята, където ти е мястото- да!
- С теб не се ли срещнахме... скоро?- попита Даника- В онази вечер ти ми подаде ръка?
- Нима?- закани гласа си той- Ръка, която ти отхвърли отново!- тук той изкрещя- Както и да е!- и отново сниши тон, прокара плоскостта на ножа по белега на лицето ѝ- Поспа си достатъчно, Принцесо моя! Дори за момент си помислих, че съм прекалил с дозата! Усети ли хладината на върха ѝ? На иглата?
- Каква е играта? Твоята?
- Играта?- подигравателно повтори той.
- Какво съм ти направила? Защо съм тук?
-Хммм!- той се изправи- Играта... Правилатааа... Ще си поиграят с главата ти? Може би още не знаеш коя си? И аз искам да разбера точно това? А междувременно... може би наистина ще се запознаем!
- Аз не те познавам!- отвърна провокативно тя- И не съм сигурна, че искам!
- Ще разбера съвсем скоро това! Все пак не мога да си позволя да подценя ума ти, макар и в мътната ти глава... Всъщност- как оживя?... Няма значение- и до там ще стигнем!... Приготвил съм ти нова игла... пълна с... това!- и хвърли в краката ѝ едно цвете.
Даника напрегна вените по лицето си. Извади гневът в очите си, а знаеше, че в този момент трябва да се успокои. Вдиша дълбоко. „Вече знам какъв си! Не знам още кой си!... Но знам коя съм аз!“- тези думи отекваха в главата ѝ...


*Балис- тракийски Бог на Светлината
*Тъмните и Светлите- Преди битка с врагове на Прабългарите, Алп Ба̀рин изправял един срещу друг Тъмните и Светлите Алпи. Победят ли първите- предстоящото сражение ще претърпи загуба. Победят ли вторите- битката е спечелена...