автор: osi4kata

Мамо, здравей!
Днес реших да ти пиша,
че отдавна не съм, извини ме за това.
Помниш (вярвам) как трупам тревоги излишни,
затова съм разсеяна. И преди, и сега.
Първо ти ми кажи как са с тебе нещата...
Оня свят по-красив ли е? По щастлив и смирен ли?
Дали срещна роднини, дали срещна приятели
и дали пазиш място в дома си за мене?
От сърце се надявам, че се чувстваш отлично
и не страдаш, че тръгна набързо за там.
Час по-рано ти казах - "Обичам те!" ,
ти отвърна - "Знам, миличка, знам...".
Помня погледа, цялата мъдрост
на света беше сбрана в една непокорна сълза,
сякаш знаеше, мамо, че след малко ще тръгнеш,
Не очаквах, прости ми, че аз не разбрах...

Мила мамо, добре съм, на земята е криза -
рухва маркет, отпадат права. Карантина.
Хора гинат, сломени от някакъв вирус,
уж познат, но мутирал и няма ваксина.
Не летят самолети и кораби вече не плават,
и кина, и театри затвориха тежко врати,
а народа, уплашен до смърт, по балкони припява,
ръкопляска на доктори и медицински сестри.
По площадите призрачни - гълъби ходят
и по навик се сбират пред кафета и пъбове,
те се чудят що стресна напористите хора,
и защо се затвориха, без да са съдени.
Аз съм гълъб сега, аз прелитам над тъжните улици,
отделих мисълта си от своето тяло,
красотата на този свят пак ще грейне разбулена,
тя е вечна, наистина. Ето виждам я цялата.
Мамо, мамо, недей се тревожи за мене.
Ще се справя и пак ще изплувам отгоре -
над зловещи прогнози за световни проблеми,
над жестоката драма, сътворена за хората.
Ти ме чакай, ще дойда, ала още е рано.
Трето внуче е вече напът
и му трябвам. Това е, обичам те, мамо!
Ще се видим веднага след Страшния съд!