автор: liulina

В бяло сияние те посрещам,
за да ми сложиш знак,
ходиш върху локвите отсреща,
май ще закъснееш пак …
Чаках те, в сто години самота
и безброй нюанса преброих на бялото,
в ефирната му и сияйна красота,
не се помества тялото,
там ражда се душа,
от какавида …
Думите нанизвам на бяло копие,
хартиените лодки имат надписи,
а ти от локвите ли пиеш,
жаден си за кални сълзи?
Стените са прозрачна тишина
и тя сама се оцветява,
в радостна следа или във тягостна вина,
тръгва си или остава…
Те птиците падат на земята объркани,
краката им сочат небето,
дните треперят като побъркани,
а дама пика ме пронизва в сърцето …
Ти се катериш, сива сянка върху бялото,
следа от лято те настига,
рисувам си контурите на тялото,
обаче само страст да ни разкрие не достига!