автор: kokolinna

Глава XXVI

Създалата се ситуация предизвика голяма суматоха и поводи за много въпроси, които нямаше как да бъдат зададени наведнъж. За това малко по малко всички се разотидоха за поне кратка пауза на психиката и ума.
Цялата информация, струпала се за веднъж от Даника и Данаил, успя да поразбърка редиците и настроенията. Войниците в главите им трябваше да проведат нова строева подготовка, а емоциите по възможност, да отстъпят място на разума.
Дани успя да задържи Орлин, като леко го дръпна за ръкава и му кимна. Искаше да поговори само с него.
- Какво има, Даника?
- Не знам. Ти ми кажи! Сега, след като разбра за Никол, нещата по-различни ли са за теб?
- Ти знаеш, че тя е моя...
- Братовчедка? Да! И сега искам да ти кажа нещо, което е само за твоите уши. Спомних си гласът- да! И казах за него на всички. Но си спомних и още нещо, което не знам от кого е било изречено.
- Което касае... нея?- Дани кимна- Моля те, кажи ми! Не ме жали!
- Думите звучаха по следния подобен начин „И братовчедката на полицайчето се дърпаше доста... Дърпаше се като теб!“ Така вързах две и две. Едва ли ти помагам много, но искам да знаеш, че Никол е борбено момиче, искам да знаеш, че е жива! И не ми се сърди, че желанието ми е да отида при Мария. Тя наистина има нужда от помощ.
- Ами, ако само ти си способна да ги намериш?... Така де, далеч по-бързо от нас?
- Вие намерихте другите две, нали?
- Но все пак... Радост... Можеше...
- И с мен, тя пак нямаше шанс. Никой не трябва да се обвинява за това.
- Кажи го на Слави! Защото той се чувства лично отговорен за нея.
- Трябва да се насиля, да се опитам да си го спомня, но как? Памет на сила не се връща!
- Знае, знае тя кога да се завръща. Как си спомни името на Андрей?
- Кой е Андрей?- изненада се Даника.
- Как така? Та ти каза името му преди малко? Той е другото момче, той е твой приятел- също като Слави!
- Явно съм казала само име, без реално да си спомням човека зад него.
- И това ще стане... с времето. А до тогава- страх ли ще те бъдеш в присъствието на Слави?
- По-скоро ще се чувствам неловко, да- определено ще ми бъде доста неловко и неудобно.
- Именно! За това сега ще отидем при Никол с него. Но Андрей ще бъде с теб!
-Добре! Може пък той да успее да ми помогне, или аз да успея да си го спомня. Уплаших достатъчно и двамата днес. Ще понесат ли още моето присъствие.
- Какво говориш, Дани? Такава всеотдайност аз никога не бях виждал до сега, такава жертвоготовност, човещина и доброта! Всичко биха направили за теб, всичко! И невъзможното дори! Сам се убедих в това. А аз съм човек, който трудно се доверява...
- Но и човек, който вярно преценява!- усмихна се тя. Това го стопли- Благодаря, Орлине! Благодаря ти за всичко!- и излезе от стаята...
- Ех, Дани... Защо си толкова...
- Толкова?- Снежана се беше вмъкнала вътре- Толкова каква?
- Александрова, не така де! Да стъпваш по терлички е добро полицейско качество, но да подслушваш...
- Да подслушвам? Та ти си говориш сам на глас!- направо впери погледа си в него и като че ли започна да копае навътре с надеждата, че ще изрови нещо- Много си труден на емоции ти, много...
- Давай да разпределяме хората и час по-скоро да спасим момичетата!
- Не е ли очевидно? Аз, Дани и Андрей и ти, Слави и Данаил? Не е сложно.
- Нищо не е просто, Снежана, нищо... Но да- тъй да бъде. Ще държим постоянна връзка, нали?
- Тъй вярно, Страхилов!- ухили се тя и направи нещо като козируване с два пръста.
- Не ме гъбаркай, Александрова! Хайде, събирай екипите! Ако имаме успех и всичко се развие благополучно, може пък да си поискаме и помощ отвън.
- Кой знае, Орлине, кой знае...
Ноемврийският аромат вече бе наситил въздуха. Изпълнил го бе с влага, липса на слънце и осезаем хлад- силно наситен есенен аромат, но цветният шарен килим вече отстъпваше на калта от дъждовете и сивият воал, който обгръщаше оголените клони на дърветата.
Всички се качиха по колите. Двете групи водачи потеглиха в противоположни посоки. Едните към гората, другите към върха. Сега оставаше само едно- да попълнят четвъртото място в автомобила...
Даника стоеше отпред, Снежана караше, Андрей се разполагаше със задните седалки. Средата го устройваше идеално, защото можеше да я наблюдава. Още не можеше да прецени, дали неговата приятелка беше момичето, което сега гонеше с поглед бялата линия на пътя и едва примигваше.
- Защо каза одеве, че Мария има по-голяма нужда от теб?- наруши мълчанието Снежана, а и обичаше да си я провокира.
- Защото не ѝ остава много. Желанието да се бори вече силно отстъпва на отчаянието, безверието и безразличието. А и физическото ѝ състояние никак не е добро...
- А това от къде го знаеш?- отново попита детективът.
- И да се опитам да ти обясня- нито ще ми повярваш, нито ще ме разбереш! Приеми, че просто знам... и толкоз!- по лицето на Андрей прибягна лека усмивка, защото току-що, той долови нещо наистина познато- онзи инат беше там и сега се показа, а на Александрова ѝ се наложи да понастъпи егото си, за да не се захапят наново, а и... знаеше, че има право.
Пътят с кола до там не беше дълъг. Вървенето обаче, което им предстоеше, никак не беше малко. Свряха колата набързо встрани от пътя, колкото да не пречи и тръгнаха нагоре по разкаляната и доста хлъзгава горска пътечка. Водата се чуваше от самото начало, но за да видиш първия водоскок, трябваше да си повървиш.
- Равните обувки ще ти пречат, Снежана!- каза Дани. Нямаш сцепление с калта.
- Аз ще ѝ помагам където е нужно!- отвърна Андрей, Снежана разшири очи и повдигна глава, но не се обърна за да го погледне, Дани не реагира.
- Добре, тръгваме уверено и с по-бързо темпо тогава!
-Дани!- отново се включи Андрей с лека уплаха в гласа, че за първи път ѝ проговаря, след болезнената и кунфузна ситуация, а за ответната реакция не бе сигурен- Знаеш ли къде точно в каньона на гората е момичето?- тя се обърна и го погледна.
- Знам!- и се усмихна. Тръгна напред.
Вярно бърза крачка, широка имаше, но тя сякаш спря да стъпва на земята. Приличаше на сърна в подскоците и придвижването си и на абсолютна тигрица в устрема и непоколебимостта си напред по пътя. При все, че Андрей беше мъж и неин колега, добре сложен при това и доста атлетичен, гърба ѝ виждаше само в продължение на минута. След това тя се изгуби от погледа и на двамата.
- Какво ли е станало с моята Дани?... тихичко каза той, което не бе достатъчно, за да убегне от острия слух на Снежана.
- Не се отчайвай!- сложи ръка на рамото му, той се почувства странно- преживяла е доста, страдала е много и никой не е наясно точно колко. Но трябва да ти кажа, че за такава травма, тя доста бързо се връща към себе си, макар и толкова болезнено. Ужасяващи гледки видяхте и вие двамата, ударът и по вас не бе малък.
-Кажи ми, Снежана, Слави наистина ли има близнак?- погледна я силно навътре с предизвикателство.
- Никога не бих си позволила да излъжа за такова нещо. Дълго време ми трябваше да го разбера, но повярвай ми- и капчица съмнение да имах, нямаше да си позволя да му го кажа. Ето, погледни- тя бе взела снимката със себе си- Това той ли е?- той я взе и я огледа внимателно.
- Не! Това е добро негово копие... много добро бих казал, но бенката при Слави е на друго място.
- Браво, нищо не ти убягва, младежо!
- Кой знае колко по-млад от теб не съм! И да- наблягам на детайлите.
- Добре... Добре... вдигна ръце Снежана.
Клонките и листата сякаш сами правеха път на краката ѝ. Сякаш всяка пречка сама се отдръпваше пред нея. Стигна до най-високия водопад и се спря. Затвори очи и се заслуша. Елиминира сблъсъка на водата в камъка, на шумящите от вятъра листа и горски звуци. В главата ѝ сега бе тихо, плашещо... тихо. Това наостри още повече сетивата ѝ. Но... Глух тътен накара очите под клепачите ѝ да се раздвижат. Наведе се и опря ръце в земята. Вибрацията усети и там, а с нея вече имаше и посока. Изстреля се бързо натам. Стигна до един по-голям камък, който имаше вид на срязан на две, а кухата му част, се бе потрупала с листа. Тя седна отгоре му.
- Мария?- извика Дани- Марияааа?- нещо промърда като че ли, тя се изправи- Марияааа?- засили височината на гласа си.
- Азссс- проскърца някой и една ръка се плъзна из под листата на кухата страна на камъка. Дани я отрови набързо и я притегли към себе си. Беше натикана вътре като плод в утробата на майка.
- Шшшш, спокойно! Вече всичко ще бъде наред- Краката на това момиче бяха в окаяно състояние- дълбоки некротизирали рани, причинени от още по-дълбоки разрези- отвратителна миризма на гной, гангрена и разпадаща се плът.
- Той... Той...
- Спокойнооо, недей, събирай сили сега!- Даника преви коленете ѝ, приближи ги плътно до тялото ѝ и я обхвана с ръцете си. Като че ли някаква песен се понесе около това мрачно място. Усили се, глухият ритъм на сърцето на ранената девойка- също. Конски тропот ехтеше в земята и сякаш раздираше тъмнината... около тях. Не далеч от тях имаше и туристи, но никой не им обърна внимание, което беше странно. Сякаш невидима пелена разделяше погледите им от тях.
- Имаше... Тук... Беше... Някой... Виках... Никой не ме чу...
- Сега вече ще има кой да те слуша, Мария, сега вече ще има- В този момент дотичаха Андрей и Снежана. А това, което видяха направо ги порази...
Слави стоеше до Орлин. Данаил беше отзад. Доста си помълчаха в началото на пътя. Много неудобство в неизказаното мълчание имаше сега. А и как иначе. Никой не беше наясно сега, дали това което изрече, не би било стъпка накриво... Пампорово наближаваше, кулата на връх Снежанка- също. „Как може да си сигурна, че е тук? И че е кулата, а не пещерата?“- все още се питаше Орлин, но когато тя се изправи пред него, в съзнанието му изникна „драсканицата“ на така нареченото „вретено“. Сега вече и той бе сигурен за мястото.
- Хайде, момчета!- провикна се Орлин, вече слизайки.
- А дали не я е провесил на самата кула?- иронично и горчиво каза Слави- Или отново я е завързал на скала около нея?
- Нима никой нямаше да я види, ако беше на кулата?- вмъкна Ямурлийски.
- Знам ли?- вдигна рамене Слави- Извратеното му съзнание и съвършени действия, явно могат да скрият всичко навсякъде.
- Ти си с най-голям опит тук сред нас!- застана пред него Орлин- Ти водиш, Слави- ние слушаме!
- Но нали ти е брад‘чедка? Така де- братовчедка? Рода ти е?
- Точно заради това! Емоцията е грешен водач! Не трябва да прехвърля здравия разум.
- А моят?... Здрав ли е моят сега,... полицай?- погледна го с мъка и отчаяние.
- На теб разчитам, Слави!- твърдо по мъжки му отговори Орлин.
- Давайте да огледаме! Да не се вайкаме много!- каза Данаил и тръгнаха.
- Ще тръгнем от високо към ниско!- каза Слави. Първо отиваме най-отгоре на Панорамата, след това на долното ниво. Аз имам грижата да погледна между двете части- междинката.
- Но там са само антени!- каза Ямурлийски- Нали е телевизионна кула?
- Точно заради това!- достатъчно луд за връзване е тоя!- изплю яда си през зъби Слави.
След като Страхилов разясни на служителите каква е ситуацията, с молба да не вдигат много шум, направиха така, че е единият асансьор го писаха извън строя с табела „не работи“ и той бе на разположение само за тях. Естествено това породи недоволство, но пък къде не се случва нещо да се развали.
Качиха се в панорамното кафе. От там бързо излязоха на терасата. Слави направи три мигновени кръга, като заби спирачки само на едно място, в което се загледа и без много много да се церемони, свали въжетата от рамото си, овърза се и метна магнитния клин нагоре.
- Ей, момче, къде хукна, бре?- извика Данаил.
- Слави, какво правиш?- повтори Орлин подир него.
- Откривам си гледка!- ехидно отвърна той.
- Ще си счупиш главата, не го правиш нарочно, нали?- извика Страхилов.
- И така да е, полицай, пука ли ти?
- Разбира се, че ми пука, бе човек! Какви са тия приказки?
- ‘Айде сега! Първо брад‘чедката, после мене мисли!- и се изстреля нагоре, а те двамата заградиха място около себе си, което естествено предизвика вниманието на хорските погледи, но полицейските значки възпряха въпросите... поне за момента. Изминаха петнадесет минути. И както хукна, така и тупна обратно при тях. Със скок се приземи и на двата си крака и застана отново пред тях.
- Нека погледнем и долното ниво, ама според мене тя е в подножието на кулата- рида „Буковата планина“.
- Какво те кара да мислиш така?- попита Орлин.
-Елате с мене и ще ви покажа!- и слязоха на долното ниво. Слави бързо се ориентира кой прозорец да си отвори, че даже се и хвана за него и седна на перваза.
- Ама ти наистина си търсиш белята май, а?- пусна като забележка с лек укор Данаил.
- Цял живот, полицай, цял живот... отговори Слави- Ела, Орлине, виж- нали не те е бъз от високо?
- Не! Като тебе не мога, но... не.
- Вършиш работа. Виж, погледни нататък!- и го накара да проследи посоката на пръста му- Виждаш ли боровия кръг? Брой от тука- четвъртия. Не смяташ ли, че в клоните на короната му се е „заплел“ някой?- тук Орлин го изгледа с възхита. Явно опитът си каза думата- знаеше на къде да гледа това момче. Нямаше значение мотивацията му сега- той го видя от двеста метрова кула, погледът му явно знаеше къде да търси.
- Давайте бързо да слизаме и да отиваме натам!
Слязоха от кулата, излязоха от там и асансьорът отново заработи. Стрелнаха се на бегом към мястото, за кола и не помислиха. Още петнадесет-двадесет минути... Стигнаха. Наистина там имаше човек. Наистина там имаше жена. Завързана във възможно най-високата част на бора с разкъсана бяла, окаляна риза и наметка, приличаща чувал от аба, поразкъсана за място на глава и рамене. А главата ѝ висеше надолу. Краката ѝ обаче бяха забили пети в клоните с най-голяма възможност за това и присвити в коленете. Ръцете бяха разпънати да два "„иглени ръкава“.
- Никол!- изкрещя Орлин- Никооол!- косите леко помръднаха, после се повдигна и вратът, брадичката и носа се показаха, а после и очите. И когато успяха да фиксират гласа, тлеещият плам в тях, направо избухна в пожар.
- Ори! Ори, ти ли си?
- Да, Николче, не мърдай! Сега идвам!
- И да искам- не мога!- в смехоплач отвърна тя. Като закована съм тук.
- Ори?- закачи го Слави.
- Шшшт, тихо сега! Идвам, Никол!
- Недей, нека аз!- каза Слави. Бързо ще я сваля, не бой се. Вярваш ли ми?- и го погледна.
- Вярвам ти!- също толкова уверено му отвърна Орлин.
Слави нарами въжето и се покатери нагоре.
- Защо не се върза, бре?- извика Ямурлийски.
- Въжето е за нея, не за мене!- извика Слави.
- Ники? Николче? Сега при теб се качва Слави! Той ще ти помогне да слезеш!- извика ѝ Орлин.
Слави бързо премяташе клоните през ръцете и под краката си. Един бор едва ли представляваше трудност за него. Когато започна да се изравнява с тялото ѝ обаче, нещо го жегна силно. Дожаля му, може би заради гледката и за миг пробягна мускулна тръпка на слабост през тялото му, но той се овладя, пое дълбоко въздух и продължи. Толкова нежна и толкова много ранена. Дълбоки рани със следи от засъхнала кръв, която въпреки калта, все още си личеше между и по краката ѝ. Под ризата му се стори, че видя прорез върху корема, може би не дълбок, за да е жива, но плътта бе зашита като с телбод. Изравни се с погледа ѝ и въпреки, че главата бе наведена... Същите очи като на братовчед си, със загадка, че може би са се усмихвали някога, със същата доза дивотия в тях, която може би бе и причината Никол да е жива. Следите от борба си личаха. Не се бе оставила и за миг. Това го възхити.
- Никол?- тихо прошепна той, тя се извъртя- наистина с голямо усилие. Нацепените от студа рани по лицето ѝ, не скриваха красотата и нежността ѝ- Името ми е Слави. Сега ще ти помогна като първо ще те прикрепя към мен, като използвам въжето, след това ще срежа това на ръцете ти, нали?- тя се опита да се усмихне, но беше трудно явно сега. Той направи това, което ѝ каза- Сега спокойно отпусни ръцете си на мен, върху раменете ми, точно така, браво момиче! Силна си! Сега ще сляза едно ниво надолу и полека ще издърпам краката ти. И бавничко ще слезем и двамата, нали?
- Ще слезем... да!- тихо и с големи усилия му отвърна тя. Но след десетина минути, вече бяха долу. Орлин беше извикал линейка. Слави я пренесе в ръцете му.
- Всичко свърши, Никол! Вече си при мен, Ники! Няма страшно!- никой отдавна не бе виждал инспектор Срахилов в такова състояние- абсолютно човешко умиление и безмерна благодарност.
- Благодаря ти, Слави, наистина!- тук и той се размекна.
Орлин кимна на Ямурлийски да съобщи на другия екип, че са я намерили, те им отвърнаха със същото. А когато я качи на линейката, се обади на леля си и със сълзи в гласа и тук-таме в очите ѝ каза да отиде в болницата, и че ще се видят там.

Даника бе прегърнала Мария като свое дете. Листата хвърчаха вихрено около тях. Стори им се дори, че земята се тресе. Как може тялото ѝ толкова рани и болка да понесе. Ранената умираща спасява. Как? Какво се криеше в нея...
Вятърът утихна. Даника изпъшка и се отпусна назад, сякаш остана без сили. Андрей отиде да помогне да изправи Мария и я пренесе в ръцете на Снежана. Линейка вече пътуваше към тях, но все пак трябваше да слязат долу. Снежана му кимна, че бавничко и полека, ще тръгнат с Мария, която можеше да стъпва, макар и бавно по земята. Той отиде и клекна до Даника.
- Добре ли си?
- Да, добре съм!- и изтърси косата си. Сякаш още един черен слой падна от нея.
- Сигурна ли си?
- Да, Андро, не се притеснявай!
- Как ме нарече?- сепна се той.
- Андро!- погледна го с усмивка тя- Не се плаши. Знам кой си. Спомените ме връхлитат като приливи. Отлив за почивка няма. Сега вече и тази Даника знае кой си- сълзите потекоха- И двете поднасяме своите най-искрени и големи извинения и... съжалявам за всичко, което ти причиних и което чу от моята уста! Нараних и теб и... него.
- Ссс... Слави?
-Съжалявам, но още не си го спомням. Но вече мога да кажа, че очите... онзи змийски поглед, който разцепва главата ми и сега... не му принадлежат и никога не са били негови! Нито те... Нито гласът, прикрепен към тях!
- Можеш ли да се изправиш?- попита той.
- Мога, разбира се!- и се изправи рязко, но залитна. Той я подпря на себе си- Добре съм!
- Знам!- усмихна се той- Сега вече знам това! Инатът принадлежи на тази Даника, която познавам от много, много отдавна...
Върнаха се в управлението... без Орлин. Отдавна дневната светлина бе отстъпила място на нощта, но въпреки това тази нощ градското осветление светеше по-ярко отвсякога... Дори неговата сянка не успя съвсем да се скрие зад ъгъла.
Орлин бе отишъл в болницата. Сега и леля му със сигурност имаше нужда от него. Слави и Андрей се събраха и се дръпнаха да си поговорят. Първият умишлено застана с гръб към нея. Дани се почувства неловко и тръгна към тях... трябваше да говори с него, но...
- Даниии! Даника?- тя се обърна. На входната врата стоеше Ирина. Бе хванала за ръка едно малко момче.
- Тони?- изуми се със смесени чувства Снежана и се затича към тях..

Глава XXVII

Взорът му надхвърляше умишлено свалената рамка на тъмните очила. Гледаше ги много съсредоточено и не изпускаше нищо от очи- особено нея. Надменният му хищнически поглед я поглъщаше, а в ума си мислено я прегръщаше- притегляше, стискаше, притежаваше я... във филма, който се разиграваше в главата му сега. Тя бе главна героиня, ала той нямаше късмета да бъде главният герой. И това разбиваше съзнанието му като див порой... Хвърли догарящия фас на асфала и така го затри с крак, сякаш се опитваше да го закопае в него- ей така от инат и безсилие. Но определено бе готов да предприеме нещо. Трудно душичката му можеше да се стърпи бездействаща още дълго време.
Когато вече светлината на лампата му се стори твърде ярка, рязко изви гръб и притегли сянката си в посока на парка. Но този път не остана незабелязан. На отсрещната улица, зад ъгъла на кметството, някой го наблюдаваше. Примигване скрито зад качулка, след това и погледът се скри из под нея. И тръгна след него...
- Дани се почувства неловко. Познаваше тази жена. Но тя така извика името ѝ, че тръпките плъзнали по ръката ѝ, сега бавно, но сигурно обхващаха цялото ѝ тяло. Защо?
- Аз... Ааамиии... Здравейте!- ни в клин, ни в ръкав запелтечи тя.
-Тони, миличък, защо си тук?- несъзнателно в този момент Снежана пое инициативата и свали малко напрежението от Даника и центъра на внимание в разговора пое самата тя.
- Ама, мамо?- ококори два топли лешника малкият- Не се ли радваш да ме видиш?
- Как изобщо можеш да си го помислиш, момчето ми?- и го прегърна толкова силно, че даже го разгащи- Просто... ме изненада. А как дойде всъщност?
- Тати ме докара.
- А как се запозна с тази мила дама, която те доведе сега при мен?
- Ами тати знае къде живееш тука и когато не те намери, ме остави на леличката и така- чистосърдечно си каза малкият- Ама тя е много добра и ме доведе веднага.
- Такава е тя, Тони, така е!- усмихна се тя, погледна нагоре и тихичко промърмори: „Колко типично, господин съдия? Коя съм аз, че да ми се обадиш и да ми даваш обяснения?“
- Благодаря ти, Ирина, наистина!- каза Снежана и кимна в знак на признателност. Името накара Даника да се стресне за втори път. „Ирина“? Защо ми звучи толкова познато и все пак толкова... далечно?“- помисли си тя.
- Няма за какво, Снежана! Ти бе толкова добра към мен и Пламен. Отвори дома си за двама непознати!- „Сега пък Пламен!? Какво става тук?“- все по-силно заблъска сърцето ѝ, но Александрова го забеляза и...
- Тони, дай ми ръка и ела с мен!- и го хвана- Ирина, може ли да дойдеш с мен да поговорим за малко насаме? Искам да те помоля нещо.
- Ямурлийски?!- провикна се Снежана- Закарай моля те Дани в болницата!- и му смигна многозначително, Даника зяпна.
- Да, шефе!- отиде той до нея-Хайде, Дани!- наложи му се леко да я подръпне. Едва тогава я изкара от унеса ѝ и тя замига на парцали.
- Защо отиваме там?- попита тя.
- Не искаш ли да видиш момичетата?
- Искам как да не искам! Особено Никол.
- Ами добре тогава, да тръгваме!- взе якето си, побутна я през кръста, за да тръгне, тъй като тя пак се бе зазяпала на обратно и излязоха.
Снежана ги накара да влязат в кабинета ѝ и затвори вратата. Отвори шкафчето, където държеше дрехите си и извади детска играчка на полицейска кола. Даде я на Тони. Малкият направо се пръсна от кеф и веднага влезе под бюрото на майка си и започна да преследва своите въображаеми престъпници с новата си кола. Ирина се попритесни и побърза да попита.
- Какво има? С моята Дани ли става нещо? Защо я прати да ходи в болницата?
- Не, спокойно. На нея нищо ѝ няма!- каза Снежана и я хвана за рамото- Но тя има на кого да помогне там, а повярвай ми- това пък помага на нея, а с времето ще помогне и на теб.
- Значи всичко е наред?
- Като за нея... да!- отговорът беше достатъчно ясен, за да накара Ирина според сегашното положение да се успокои- Мога ли да те помоля за една услуга?- дойде на темата Александрова.
- Разбира се, кажи?- без колебание отвърна Ирина.
- Може ли да се върнеш в дома си и да доведеш Янина със себе си тук при нас?
- Това пък защо?
- Защото ще я запозная със сина ѝ!- Ирина покри устата си с ръце от изненадващия и неочаквано внезапен отговор.
- Какво говориш? Как така?
- Време е животът да възнагради тази жена по някакъв начин и какво по-добро начало от това?
- А сигурна ли си в думите си, в това, което ми говориш?
- Напълно! Толкова сигурна, че мога да потвърдя собствените ѝ съмнения за близнаци, нооо... тук разбра, че каза малко повече от нужното, но бе твърде късно да си прибере думите обратно.
- Какво „но“? Моля те, кажи ми! Не смяташ ли, че имам право да знам с оглед на ччч... човека, който ни свързва в миналото?
- Добрее, добре... Наистина съмненията ѝ излязоха основателни. Янина има близнаци. По между си обаче те не се познават и до скоро единият и не предполагаше за съществуването на другия, а за него вероятно все още е така, но... Вторият е... Уффф... Престъпник е!- най-сетне изригна Снежана.
- Престъпник? Чакай малко!- тук тонът на Ирина се смени- И този престъпник има ли нещо общо с... моята Дани?- инстинктът никога не лъже една майка, а така и така вече се беше изтървала, Снежана реши да довърши.
- Да! Има! Но и аз не мога да ти кажа повече от това, защото още не знам всъщност какво ще да е то!
- Сигурна ли си?... Че не знаеш?- тук все едно невидима кука се закачи в гърлото ѝ. Как се лъже една майка?
- Хкрръъм!- прочисти си гърлото Снежана- Сигурна съм!
- Добре! Защото отивам при Янина. Още утре ще бъда при нея и я взимам с мен. Ще ти я доведа! Ще те помоля обаче и аз за нещо!- с абсолютна твърдост в гласа каза Ирина.
- И какво е то?... Кажи?!
- Искам да присъствам на разговора ви!
- Но, ако тя пожелае да...
- Не ме интересува!- леко повиши тон и Снежана знаеше, че в момента има абсолютното право да говори така- Ти знаеш как!- и тръгна към вратата. Почти излязла, Ирина извърна глава към нея.
- И все пак!- опита с тона на властта, с която разполагаше полицайката, но и той не помогна, Ирина я отсвири.
- Слави е неин син, нали?- отговор не беше нужен... затвори вратата и силата ѝ се стопи. Свлече се по протежението на перваза и се отпусна на земята. Какво ѝ се въртеше в главата сега? Леките удари в стената не помагаха особено... След десетина- петнайсет минути се посъбра, съвзе и изправи, а още толкова по-късно, вече беше и в автобуса.
- Майко мила, каква я свърших? Прав е Орлин... Ама и аз съм една... Уффф! Аррр!- и тропна с юмрук на бюрото, пропускайки факта, че малкият все още е там отдолу и си играе...
- Мамо, бе! Колата ми подскочи чак. Що тръшкаш така с ръка по чина?
- По бюрото, Тони, по бюрото... Съжалявам- тихичко каза тя по-скоро на себе си и отиде до прозореца „Изтървам си емоциите, а тук и сега не е място за това! К‘во правиш, бе Снежана. Та ти си полицай!“- хокаше се дълго време тя на ум, защото сега си припомни и нейните думи- и погледна сина си с много обич, но и страх...
Ямурлийски не бързаше. Караше някак си отнесено и това не ѝ убягна от погледа. Даже направиха няколко дължини по двете централни и минаха покрай центъра и църквата два пъти.
- Какво има?- попита го тя.
- Какво?- леко подскочи на седалката той.
- Умислен си. И в погледа ти има тъга... Защо?- той я погледна и се замисли преди да отговори, но погледът ѝ му даде нужната смелост.
- Жена ми, Дани... Лидия е много болна.
- Какво ѝ е?- нежно и с мъка в гласа продължи тя, но все така настоятелно.
- Бременна е!
- Но това е чудесно!- побърза да възкликне тя.
- Но е и с последен стадий на рак!- тук гласът му се разтрепери и той се разплака- Тя го скри от мен само защото това дете бе толкова дълго чакано. Тя е знаела, Дани!- трясна с ръка по волана- Знаела и е избрала да не ми каже, за да не ми мине случайно през акъла, аз да избера и предпочета нейния живот, пред този на детето!- тук вече няколко пъти изкара яда си на кормилото, дори клаксонът го отнесе.
- Съжалявам... Наистина!- почти изхлипа тя.
- И аз, Дани... И аз...
- Но... Не се отчайвай! Погледни!- и тя посочи пътя напред- Тя рисува с много шарени бои, но защо ги крие в копринените си мъгли?
- Какво говориш? Не знам! За есента ли ме питаш? Не те разбирам, Дани, наистина!
- За да може всеки ден да надникваш зад завесата, защото знаеш, че цветовете са си все там! Защото надежда винаги има... Макар и повечето пъти да е невидима и неотразима...
- Кой те е създал такава, Дани, кой?- погледна я толкова искрено, чисто и покровителски... не очакваше отговор, а и не беше наистина нужен сега.
Стигнаха до болницата. Той я остави и се прибра. Тя отиде на информация да попита за Мария и Никол. Един от лекарите минаваше покрай нея, когато я чу да пита за Мария.
- Извинявайте! Вие ли я намерихте?
- Да... Защо?- малко неразбиращо попита Дани- Има ли нещо? Какво ѝ е?
- Ами... там е работата. Нищо ѝ няма вече... физически. Буквално обелихме като картоф следите от рани, които бяха останали по тялото ѝ като картинки. Ала те говориха сами по себе си за ужаса, който ѝ е бил причинен... и изведнъж..?- докторът се поотнесе и забрави, че говори с някой.
- Какво ѝ направихте? Кажете? И как? Как го направихте?
- Ами... аз... такова... Ами не знам! Знаете ли, ще се качвам, че тя ме чака!- и буквално избяга от него.
- Странна работа... Много странна!- поклати глава доктора, гледайки я внимателно, докато се скрие от погледа му и продължи дежурството си...
След случката Даника побягна по коридора и заизкачва стълбите. Дъх не можеше да си поеме, но не беше от безсилие, имайки предвид физиката ѝ. По две, по три ги взимаше наведнъж. Сякаш бягаше от нещо или някой. И тъкмо прекрачваше последното стъпало на четвъртия етаж, когато главата я сряза. „Ако няма да бъдеш красива само за мен, то тогава няма да бъдеш красива за никого!“ Последва едно безтегловно падане- такова бе в главата ѝ, но и тялото се изтъркули обратно надолу по стълбите и се запря преди следващите за нейн късмет. Тя остана присвита и леко трепереща. Един от четирите белега около сърцето изчезна- твърде болезнено и зловещо. А гласът и дъхът му я държаха в плен следващия половин час.
Някой я побутна по рамото. Тя се поразмърда. Студената пот, която обливаше тялото ѝ, я караше да потреперва.
- Ей, момиче, как си? Добре ли си? Хайде, точно така, подпри се на мен, ще те изправя!- главата още ѝ се въртеше, но успя да я извърти нагоре. Тя разпозна този човек.
- Бояне? Ти ли си това?
- До колкото знам... така ми викат!
- Асиана... задъха се тя от вълнение... Тя те очаква!
- Това е чудесно, но коя е Асиана?- още една тежка греда сякаш се стовари на главата ѝ. Загуби звуците около себе си за момент, по-дълъг момент... и все пак.
- Как, как успя да дойдеш до тук?
- Може да съм кьорав, но не съм сакат! Следвам те плътно и навсякъде, още от как...
- От както?... От както какво?
- Ето стигнахме!- опита се да избегне въпроса той- Петият етаж, нали- четвърта стая?
- Моля те, не бягай от въпросите ми! Бояне?
- За сега толкоз!- каза отдалечавайки се той- Стига бърза, недей! И без това сама се гониш по-бързо, отколкото се настигаш!- и изчезна.
- Ах, ах, ааах! Защо бе, Бояне? Кой изтри паметта ти?- изправи се пред вратата на въпросната стая и се засили да почука, но се поколеба- Какво правя? Защо го правя?
- О, Дани, здравей!- Орлин отвори вратата, тя даже леко залитна напред, той я подпря.
- Аз тъкмо се канех дааа... Как е тя?
- Добре е, слава на Господ. Леля остана при нея, но ако искаш да я видиш, ще я помоля даа...
- Не, не! Ще вляза малко по-късно. Ти как си?
- Благодарение на теб?- усмихна се той- В пъти по-добре! Как дойде до тук?
- Твоят приятел и колега Данаил ме докара.
- Ооо, чудесно!
- Ти знаеш ли за жена му?
- Зная, да!- с тъга отвърна той- Онзи ден ми каза и направо онемях. Лидка е толкова нежен и лъчезарен човек. Та аз съм им кум. Не го заслужават!
- Никой не заслужава подобно нещо!- в този момент вратата се отвори и една жена на видима възраст колкото Ирина се показа от там. Беше леко подпухнала- очевидно плакала, но с изпълнен с благодарност и обич поглед.
- Лельо? Това е Даника! Това е момичето, за което... даже и не успя да довърши думите си Орлин, когато тя се хвърли на врата ѝ.
- Той ми разказа какво си направила! Ти си моето чудо, момиче! Знаеш ли? Върна дъщеря ми! Върна братовчедка му!- очите на Дани се напълниха.
- Но, моля Ви! Аз нищо не съм...
- Всичко, момиче! Всичко най-скъпо на мен ти ми върна, на скърбяща майка детето ѝ се завърна, а надежда всякаква бях изгубила, знаеш ли?
- Мога ли да я видя?
- Разбира се, дете! Как да не може! Ори, момчето ми, хайде! Помогни на леля си да намери кафе-автомата и да си вземе един топъл чай!- и се скриха зад ъгъла. Орлин я гледаше през цялото време...
Дани влезе на пръсти и затвори вратата. Никол се беше завъртяла на една страна е сега беше с гръб към нея. Тихичко пристъпи и със ситни крачици се озова пред нея. Тя спеше. Даника докосна с пръсти китката ѝ. Пулсът ѝ още прескачаше бясно. А и как иначе? Главата ѝ далеч не се бе освободила от бремето на спомените, които я преследваха. Бе невидима за света повече от два месеца.
- Той е бил, нали?- прошепна Дани- Той ти причини всичко това! На теб и на другите шест. И знаеш ли?... Аз съм виновна за това. Но... всеки камък има своето дъно. И той ще намери собственото си скоро. Постоя до нея около петнайсет минути.
Дани се запъти към вратата да излезе, когато нов разрез донесе неистова болка в главата ѝ. Опита се да се подпре на стената, но отново се свлече на земята. Събори с ръката си таблата от шкафа в опит да се задържи и посудата от алпака ярко закънтя в пода, сякаш да усили още повече сблъсъците в главата ѝ. Сгърчи се. Започна да се премята като диво животно. Докосването, въжето, отровата, студеното острие във врящата плът. Тя в ръцете му и той надвесен над нея... И тя отново пропада.
Красък събуди Никол и върна Дани в съзнание. Първата се надигна в леглото си, а втората отметна коси назад, за да разбере къде се намира.
- Дани?- с лека несигурност в гласа попита Никол.
- Здра... Здравей, Никол!- най-сетне успя да се изправи тя, а кръвта започна да слиза обратно по местата си и тя започна малко по малко да възвръща и цвета на лицето си и ритъма на сърцето си.
- Какво стана? Добре ли си?
- Ами аз дойдох да те видя, а ти видя мен в това жалко състояние!- опита се да се засмее, но не бе много успешно.
- Знаеш ли? За първи път те виждам, но гласът ти от онази нощ... не престана да ми повтаря „Дръж се, Никол! Само се дръж!“ Даже имаше една такава, в която... Боже, знам че звучи налудничаво, но даже ми се стори, че те видях пред мен! Очите ти, лицето, белег... Ах, извинявай!
- Недей, Никол! Няма за какво. Думите, които излизат от устата ти, са лек в момента за душата ми. Силна жена си ти... И борбена!
- Но благодарение на теб, Дани... Жива! Знаеш ли? Братовчед ми не престана да те споменава, където имаше възможност, а повярвай ми... честичко беше!- засмя се Никол. Тоя човек толкова трудно се впечатлява, а ти направо си му взела акъла, така да знаеш!- Даника се изчерви... Никол погледна към присвитите си колене, косата ѝ се свлече надолу, но тя я отметна назад, сякаш придобила сили за въпроса си- Дани, кое беше момчето, което ме свали от дървото?
- Ами... не знам, Никол!
- Колко съм глупава! Ти не беше там. И въпреки това, сякаш присъстваше.
- Не мога да бъда сигурна, но знам кой отиде там. И този, който заслужава въпросът ти от тях тримата, се казва Слави. Него предполагам имаш предвид.
- Ако го видиш... ще му кажеш ли, че искам да го видя? Толкова отдаденост и себеотрицание имаше в погледа му- Даника изпита вина в тези думи... За да му благодаря?- поколеба се в казаното отново тя.
- Разбира се, Никол! Почивай сега!- и Дани тръгна към вратата- И само още нещо!- обърна се с леко притеснение в погледа- Думите „Братовчедката на полицайчето...“, говорят ли ти нещо.
- Да!- отсече Никол с онзи бяс в гласа и очите или може би хъс за борба- Принадлежат му!
Даника излезе от стаята и слезе обратно на регистратурата. Там беше и Орлин. Явно беше изпратил леля си, защото беше сам. Може би бе успял да накара жената да се прибере и да се опита да поспи.
- Изглеждаш уморена!- каза тихо той и с леко нервни, дори спънати движения сложи кичурът коса зад ухото ѝ. Същот отлкова бързо върна ръката си обратно.
- Така се и чувствам!- усмихна се тя и не демонстрира по никакъв начин действията му.
- Никол също е била- пое си въздух- била...
- Знам! Така е, да! Тя е силно момиче, Орлине, ще се оправи! Не се притеснявай!
- Физически да, но психически...
- Със сигурност!- твърдо и рязко отвърна Даника и го погледна силно навътре, сякаш виждаше какво се случва в него, което го изуми.
- Тя се опита да ми обясни, че те...
- Познава?- той се ококори- Да, има такова нещо!
- Но как? Ти самата преди време се изненада, когато ти казах, че има още седем.
- Ще ти прозвучи странно, но в нощта когато загубих... Радост, сякаш упях да чуя останалите момичета! Тогава аз започнах да чувам и виждам всяка една от тях. И знаеш ли? Странно е- да отделяш сблъсъка на емоциите- седем различни и всяка със своите мисли, оцветени в различни цветове в зависимот от силата на психиката им. За това те помолих да отида при Мария. Нейната вече я предаваше.
- Не беше редно и тогава да се съмнявам в думите и преценката ти.
- Та ти си и първи братовчед, кръвни роднини сте, нормално е!
- Да, но съм и полицай!
- И все пак- човек си!- усмихна се тя- Утре продължаваме, нали?... С другите?
- Аз съм пуснал хора по посочените места и в този момент, но за сега- без успех.
-Ще ги намерим!- хвана му ръцете тя. Само мислите на Алекс... така де, Александра ме притесняват и утре аз ще ида при нея, заедно със... Слави!- изпъшка името му тя- Да с него ще ида!- повтори го със сигурност.
- Както кажеш, Дани! Така или иначе, ти ни водиш от самото начало. Без теб вероятно...
- Стига, недей! Стига вече! Така е трябвало да стане! Утре ще намерим и останалите три. Андрей познава по-добре от мен Ягодинската пещера и ти ще отидеш с него и Снежана. Паулина е там. Влезте от истинското ѝ начало. Съселите ви чакат!- опита се да прозвучи като шега, но не много успешно- Другите две оставяш на мен, Слави и Данаил.
- Защо двете? Как така наведнъж?- зачуди се Орлин.
- Защото, ако се спуснеш от Орлово око встрани надолу по планината, ще стигнеш...
- Чаирските езера!- довърши сам той- Разбирам... Искаш ли да те върна обратно?
- Не, ще постоя още малко тук! Искам да видя и Мария!
- Добре, но все пак, когато решиш, аз ммм...
- Да, ще дойда при теб!- усмихна се топло тя, докато той се бори с руменината си.
Разделиха се и всеки пое по своя към своя край на коридора, а тя трябваше да слезе с два етажа по-надолу. А докато гледаше и назад, успя да се блъсне в някой.
- Ох, съжалявам!- каза Дани притеснено.
- Аз пък не!- чу се познат глас и тогава тя вдигна главата си. Остана приятно изненадана.
- Вие бяхте... Вие сте...
- Доктор Тихомиров!- подказа ѝ той- Детският хирург?
- Точно така! Вълшебникът.
- Ааа, тук не мога да се меря с теб! Пак си смутила колегите разбирам! Пак си им взела акъла.
- И сега да ме попиташ- нямам отговор!- почувства се неудобно тя.
- Знаеш ли?... Може би някой неща е редно да си останат неизказани, редно е да останат в тайна!- хвана я той приятелски по рамото- Хей, интересна прическа!
- Какво?- шашна се тя и инстинктивно опипа косата си.
- Срязана на половина- каза той- отгоре- слънчево пепелява, отдолу- черна като катранена смола.
- Не се бях поглеждала скоро!
- Защо? Все още ли имаш проблем с огледалото? С отражението си в него?
- Ако питаш за белега- не! Отдавна той не ме плаши. Но всеки път когато се погледна, отражението ми няма нищо общо с това от преди. А това все още ме плаши.
- Значи все още има какво да пребориш в себе си! Но- може би усети, че попрекали- Кой съм аз да ти го казвам, че и да ти давам акъл?
- Ти си ми приятел!- чистосърдечно изстреля Даника, а доктор Тихомиров определено не беше подготвен за този отговор.
- Радвам се да го чуя!
- Да не те задържам повече!- каза Дани- Все пак си дежурен!
- Даника... Името ми е Светлин!- и се отдалечи.
- Има защо, докторе!- кимна му тя в знак на благодарност и също се върна по пътя си.
- Даника?- отново извика той и изтича до нея- Мога ли да те помоля за нещо?
- Разбира се, ако мога да помогна...
- Има едно момиченце при мен... В главата има...
- Хайде, докторе, кажи ми! Кажи ми Светлине!- подкани го приятелски тя.
- Има тумур в мозъка!- изстреля той.
- Ужас!- закри с ръка устата си тя- Амм... Добре!- утре на работа ли си? Или в други ден?
- Утре- не, на следващия.
- Добре, ще дойда!- стисна му ръката- Можеш да разчиташ на мен!
- Благодаря ти... Дани!- и този път наистина се разделиха.
- Хубав човек си ти, докторе!- тихичко прошепна тя. Отиде при Мария.
Отвори вратата. Тя спеше. Хвана столчето и го вдигна над земята, за да не вдига шум. Седна до нея. Погали я. Прокара ръка по тялото ѝ надолу. Усети нещо. Ръката ѝ отново се върна на корема ѝ. Пулсът ѝ се ускори. Препоти се няколко пъти. Не искаше, но знаеше, че е права. Даника го усещаше с цялото си същество сега. Дори изпита вина.
- Неговото дете расте в мен!- промърмори Мария, явно будна през цялото това време- Аз нося малък изрод в себе си!... Даника не издържа и избяга от стаята. Излезе навън, за да си поеме въздух. Много трудно ѝ беше сега. Наведе се и хвана с ръце коленете си. Гадеше ѝ се, но не можеше да повърне. А толкова ѝ се искаше да отърве и освободи тежестта сега...
- Дани?... Това ти ли си?- този път гласът не ѝ се стори познат.
- Познаваме ли се?- все още накъсано говореше тя, но се изправи.
- Не ме ли помниш?- попита той.
- По реакцията ти разбирам, че явно би следвало да те помня!- той подаде ръката си.
- Аз съм... Радо!