автор: zinka

На юг е север, а на запад – изток.
Посоки във които няма смисъл,
със себе си ако не си на чисто,
и с думите, които си записал.

Денят без сън в зори е кръгла нула,
А слънчевия кръг – огромен, огнен.
В горещо пладне черни дуди бруля,
и сокът им попива като спомен.

Когато на дървото му олекне
и почернее бялото одеяло,
ще дойде някой и ще ме упрекне,
и друг ще мине, и ще ме похвали.

А аз ще нарисувам кръст с посоки,
които в края си ще се допират.
Ще се получи сфера. В нея – облак.
И Слънце в центъра му ще пулсира.

Така ще имам всичко: свят-икона –
и топло в мен, и сянка, и водица...
и ще сънувам цяла нощ как роня
сълзи като мастило от черница.

А утрото когато ме погали,
ще изпера одеялото – да блесне.
Упрекналият ме – ще ме похвали.
А другият... едва ли ще се весне.

Ще се всели душа ми чевръста
в четирите посоки, път поела...
А аз след нея дълго ще се кръстя,
глава пред невъзможното привела.