автор: kokolinna

Глава XXIV

„ Ани, благодаря за всичко! Помогна ми много! Дано само аз да не съм те разочаровала, или наранила. Ако е така- извинявай, не е било нарочно. Но сега станахте трима- да, съдбата наистина взима,... но и връща.
Скоро ще бъдете и четирима- двама братя и цялото семейство заедно. Връщам се там, където всичко започна! Но ще дойда пак, само да намеря своя знак, за да тръгна по следата на миналото си. Няма да разочаровам моя малък любимец, целуни го от мен, но знаеш ли... Аз ще намеря шанс сама да си открадна целувка от него. Митето- верният и пръв помощник в моето сърце. Морето при вас отново ще ме доведе...“
С обич: Дани
Асиана сгъна листчето и го притисна с ръце. Отвори прозореца, затвори очи и тихо прошепна: „Давай, момиче!“
Слави беше седнал на една от полукръглите пейки, обърнат с лице към пропастта. Заровил бе пръсти в косата си. Гледаше право надолу. В момента не чуваше хорските дюдюдкания между полицаите и не виждаше цветовете на сирените, нито пък ги чуваше. Дневната светлина вече настъпваше, ала той виждаше само нея- там в пропастта- отпусната, безжизнена, изоставена от света и вече мъртва за него. Да, не я познаваше, но го болеше- много силно.
Андрей отиде и седна до него. Нищо не каза. Така си помълчаха двамата. Задружно. Че приказки кому е нужно? Сега? Само сложи ръка на рамото му и го стисна здраво за момент. Той самият ли беше прецедент? На него да се случи мъртвото момиче, или бе наказан за нехайството си и двучасовата липса на памет от онази нощ, зловещата ужасна нощ, когато загуби и нея, когато Дани изчезна.
- Момчета!- наруши мълчанието Орлин- Ще се върнете ли с мен в Смолян? Може би вече много искам от вас. Сигурно е така, да, но без вас оставам без никаква следа, а момичетата- без надежда и шанс за светлина?
- Само без тия психо щуротии, Страхилов!- отсече Андрей- Ще дойдем!
- Къде е колата?- изправи се Слави- Влизам там, вие когато искате идвайте!
- Андрей, аз не обвинявам никого, напротив!
- Знам, Орлине! Но той сега наказва себе си! Лично отговорен се чувства за онази нощ, а тя просто се пренесе в тази... Остави го сега! И това ще мине!
- Да тръгваме тогава! Криминалистите и лаборантите ще довършат! Хайде!- и тръгнаха към колата.
Снежана ги чакаше пред управлението. Личеше си, че е нетърпелива, защото леко потропваше с крак. Колата спря. Орлин слезе. Отиде при нея. Момчетата останаха вътре.
- Какво има, Страхилов?
- Обади ли се на родителите на Радост?
- Да и на Светланините също.
- Какъв парадокс!- поклати глава иронично Орлин.
- Какво имаш предвид?
- Ще плачат родителите на Радост, Снежана. В техните очи се провалихме. Нанесохме удар.
- Но тези на Светлана ще се радват! Защо това не отчиташ като факт?
- Именно!
- Какво искаш да кажеш, Орлине? Името ли има решаващо значение за това кой да живее и кой не, кой да оцелее и кой не?
- Не разбира се, но...
- Няма „но“!- отсече Снежана- Защо момчетата не слизат?
- Слави още не може да преодолее себе си и мислите си. И това, че той пое мъртвото ѝ тяло не му излиза от главата.
- Ако наистина беше виновен, Страхилов- сложи ръце на буквата „Ф“- щеше ли да се чувства така, а?
- Добре де, добре, права си! Едва ли щеше, аз сгреших като се усъмних! Доволна ли си?
- Всъщност... Да!
- Как е Светлана?
- Силно дехидратирана и все още в невъзможност дълго да е в съзнание, но ще се оправи.
- Била ли е...
- Да!
- Има ли възможност за ДНК- проба?
- След толкова време, вагинална проба... не! Извършил го е в началото явно, преди да я... окове. А и цялата беше омазана с онова отвратително смрадливо нещо. С оная китка, за която ти разправях.
- Явно и заради нея обаче, дивите животни не са я закачали.
- Сигурно. Боже, каква хуманност само от негова страна!- иронизира се сама Снежана- Ще ме оставиш ли да поговоря със Слави?
- Разбира се, а... къде са Ирина и Пламен?
- У нас!- ухили се Снежана.
- У вас? Абе, Александрова!
- Какво? И аз искам компания, докато ти ходиш напред-назад, а и трябва да я държим близо до нас.
- Права си, но...
- А и мисля, че трябва да я помоля да се срещне с нейната приятелка.
- Това ли се опитваше да ми кажеш вчера?
- Загатване за това е да, но има и още, но нека говоря със Слави и ще ти кажа!- той кимна.
Александрова пресече улицата и отиде до колата. Чукна на прозореца, от която страна беше Андрей, той отвори.
- Ще ми позволиш ли да говоря с него?
- Да, Снежана, заповядай!- размениха си многозначителни погледи и смениха местата си, защото той отиде при Орлин.
- Здрасти, Слави!- нищо не последва- Добре, аз ще говоря, ти мълчи!- той издиша малко по-звучно- Радост е хубаво момиче.
- Била е!- изръмжа той.
- Добре, била е! Прав си. А виновен ли си ти, че е „била“? Да не би ти да си я натикал там? Ти ли си я изнасилил, ти ли си я оковал като псе на скалата?
- Не! Не! Не!- крещеше той. Но можех да я спася! Знаеш ли- ден по-рано да бяхме видели тия твоите снимки, тя можеше да е жива.
- Нима?
- Да! Да! Да!- отново извика той и я погледна право в очите с пронизителен, изпълнен с незаслужена вина поглед, който въпреки напиращите сълзи, направо я срязваше на две в този момент- Да, детективке, защото не е издишала за последно отдавна. Планината на много ме е научила и това е едно от нещата, дето разбирам. Последен дъх си е поела преди не повече от ден и половина. Е, че за туй, не ми казвай нищо!
- И все пак- не ми отговори на въпроса- продължи равно и спокойно тя- Ти ли я заведе там? Ти ли я окачи на „висилото“?
- Не, не съм!
- Тогава- наежи се Снежана и го хвана за якето с две ръце- Спри!- толкова нахъсано впиваше гълъбовите си очи в неговите, че той започна да примигва- Спри и ми кажи, замисли се- има ли ти някой на тебе зъб?
- Какво?- леко се дръпна той.
- Чу ме! Има ли ти някой на тебе зъб?
- Ами не! От де да знам? Не се сещам!
- Ами замисли се! Едва ли е случайна липсата ти на спомени в онези два часа! Хубаво искам да си помислиш какво си ял, какво си пил и дали не си имал цицина на главата? Сега ще сляза. Искам от теб да се събереш и да доведеш нещата докрай! Чу ли ме?- той я погледна, тя му плесна шамар- Чу ли ме, хубаво ли ме чу?- той я гледаше все още невярващо?
- Чух те, де! Добре, не ме бий повече! Конкретно име ли искаш да ти кажа?
- Имаш ли такова?
- Врагове аз нямам- поне от моя гледна точка! Но категорично мога да кажа, че оня дето се пише приятел на Даничка- Радомир му е цялото име- него не харесвам изобщо! Никога не ми е харесвало как я гледа!
- Защо, съперник ли ти беше?- беше отворила вече вратата и прекарала единия си крак навън.
- За сърцето ѝ? Не!- категорично отвърна Слави.
- А той дали така мисли?
- Ами питай го!
- Ще го направя! А ти ще дойдеш с мен!
- Що?
- Щото така!- и излезе. Той също и отидоха при останалите.
- Снежана?- започна Андрей- Има ли как да говорим с Ирина?
- Ти или Вие?- попита го тя и го погледна отдолу-нагоре.
- Ние!-добави Слави.
- Има време, ще се видите! Сега първо ще влезем да ми разкажете всичко от начало... и тримата, като погледна косо Орлин- и после ще видим какво ще правим!
- Александрова, ти имаш нещо наум май, а?- каза Орлин.
- Може и да имам, Страхилов, може и да имам...
Разговорът продължи много дълго, защото навън започна да се стъмва. Тя слезе. Отиде до болницата. Бързо се ориентира- на същия етаж бяха настанили и нея преди време. Тихичко открехна вратата и надникна. Тя се беше обърнала на една страна. Влезе, затвори я след себе си и седна срещу нея. Постоя така известно време. След това отметна коса от лицето ѝ и опря длан на челото ѝ. Тя се събуди.
- Здравей, Светле!
- Кой?... Коя си ти?- набра сили да я попита, което сега беше трудно като се има предвид колко усилия положи само, за да се набере на възглавницата и да застане полу-седнала.
- Казвам се, Дани. И съм тук, за да ти помогна!- усмихна се тя.
- Познавам ли те?
- Само задочно! За съжаление по общите зловещи и мътни обстоятелства, които доведоха и теб тук!
- Значи и ти си... Очите ѝ се напълниха.
- И аз...
- Двете дълго си поговориха, поплакаха и помълчаха заедно. Часовете на нощта отлитаха, но спокойствието малко по малко се завръщаше.
- Очите му...
- Да, Светле, кажи ми за тях!- ококори се Даника.
- Тези подли, изпълнени със злоба... очи...
Няколко часа сън, четиримата се качиха в колата и се отправиха към Буйново. Всеки имаше собствен устрем сега, но целта бе една. Пътят мина почти мълчаливо. Само ароматът на кафе, подбуждаше изблици на възклицания от гласни букви. Слави изглеждаше малко по-добре. Видимо по-спокоен и с една идея по-добър вид- това показваше лицето му сега. Момчетата ги заведоха ги право в къщата на Радо.
- За сега двамата стойте тук!- каза Снежана.
- Ако има нужда... продължи Орлин...
- Ако стане нужно!- коригира го тя.
- И така да е! Тогава ще ви извикаме. Сега чакайте тук!- предвидливо паркираха колата, така че да не е много видима от прозорците. Двамата отидоха и почукаха на вратата.
- Полиция, Смолян! Моля, отворете!- извика Орлин. Отговор не последва, той повтори, но като се заслушаха и двамата, се оказа че и стъпки не чуват. Тоест в момента май нямаше никой.
- Искаш ли дааа...
- Ах ти, Александрова!- дяволито я погледна той и ѝ кимна- Влизай!
Вратата не им оказа голяма съпротива. Даже почти не си личеше, че някой я е напъвал, за да влезе насилствено. Огледаха се. Поразровиха се и в листите на бюрото до прозореца, като Снежана се постара да ги подреди в предишния им вид. Беше прашно, което означаваше, че по-отдавна няма никой.
- Нещо не е както трябва тук!- тихо каза Орлин.
- Твърде подредено ми изглежда, така да знаеш!
- Като за младеж- наистина, права си! Но пък имам спомен, че бяха казали добър студент е бил, даже отличен!
- Това нищо не означава, нищо не показва!
- Така е, Снежана, но може би обяснява изключително подреденият му дом?!
-И все пак... Знаеш ли, що не вземем да звъннем във Варна, да накараме личен състав да си размърдат задниците, като се поразровят и изпратят студентското досие на Радомир. Какво ще кажеш?
- Пак ли имаш предчувствие?
- Абе... по-скоро неприятно усещане.
- Ама ти не си го виждала!- както си вървеше върху чергата, Орлин нещо се замота и се спъна.
- Страхилов, танците навън!- каза Снежана и започна да се смее- И да- не съм го виждала, но нещо ми подсказва, че той има много общо със случилото се. Не знам как, но има... И ще го разбера!
- Както си суркам краката, само чергите мотам, за друго не ставам!
- Амиии? Това трябва да го проверим!- намигна му тя.
- Къде е тоя?- Слави стоеше на вратата.
- Ами... явно не е тук!- каза Снежана- Но очевидно и ти не си в колата!
- Май никой не знае къде е, а?- допълни Андрей.
- Вие двамата, май не можете да мирувате, а?- продължи Александрова.
- Андрооо, Андро- така като гледам, никой нищо не знае май!- цъкаше Слави като оглеждаше детайлно всичко- Абе, Орлине, к‘во е т‘ва?
- Кое, Слави?
- Я надигни тая черга!
- Аз се спънах в нея!
- Сигурен ли си, че в нея се спъна? Я мръдни, мръдни!- Слави отиде там и с един замах оголи дъските под краката си. Я виж ти какво имаме тук!- иронично се ухили той. Имаше метална халка, която очевидно отваряше капака под нея- Май тука си се спънал, а?
- Ти да видиш! Браво бе, алпинистче! Как го забеляза?
- Едва ли си толкова недъгав, за да сматалосаш цяла черга изпъната от праг го праг!
- Приемаш Радо като враг? Така ми се струва!- закачи го Орлин. Слави го погледна- дълго и дълбоко.
- Не е враг... За сега! Но не ме кефи! Устройва ли те това, полицай? Ще влизаме, или ще се изпитваме като ученички?
- Нямаме заповед, Страхилов!- каза Снежана, прочиствайки си предупредително гърлото си.
- И к‘во ся? Няма да влезете ли?
- Нямаме право!- му отвърна тя.
- Андрейка, давай брат! Те като не могат, ние можем!- той не се поколеба и отиде при него.
- Слави, недей!
- Лепнете ми го после, ако щете! Оправдайте се с мене, бе! Ама да свършим работата викам аз, нали?- и ги погледна иронично-предизвикателно.
- Давайте, момчета! И аз влизам с вас! Ти стой тук, Александрова!- тя го изгледа остро- Е нали някой трябва да има тука, ако имаме и други неканени гости, не че ние сме де, но...?- тя махна небрежно с ръка и изпуфтя.
Слязоха. Каквото горе беше, всичко долу бе на обратно. Все едно двама коренно различни човека живееха тук. Миреше странно- на влага, гнило и плесен. Направо си беше зловеща обстановка. Орлин извади фенера и започнаха да оглеждат по-внимателно. Стъкленици и петрита имаше страшно много тук, повече и от лаборатория. А в тях- всякакви гнусотии- поне на Орлин и Андрей така им изглеждаха. Слави не им се впечатли особено. Имаше и порцеланови хавани струпани в един край- кой измит, кой не съвсем. В няколко петрита имаше зъби- на змийски приличаха, и кожа влечугоподобна също. Части от растения в различни бурканчета, животински нокти, абе... страхотия. Потискащо си беше. И стресиращо мрачно. Зла умисъл- на това миришеше и всички тук бяха на това мнение. Дъските под краката им скърцаха. Това ги караше да се обръщат един към друг доста често. Някакви прорасляци висяха и от тавана. Усещаха се неприятно като паяжина. В един от моментите на рязка смяна на местата, някой извика.
- Орлине, спри!- извика Андрей- Освети още веднъж тука! Какво е това?
- Я виж тиии!- отвърна той- Това ми прилича на...
- Жертвеник!- довърши Слави.
- Щях да кажа на олтар, но...
- Все тая! Виж снимката в дървената купа! Виж чия е, полицай!
- Нейна е!- отвърна слисан Страхилов.
- Нейна е, я! А кажи ми с‘я- не е ли изрод тоя, а? Кажи на черното бяло! Хайде, де! Неее! Вече не! Тоя е замесен. И ако разбера, че той е...
- Ей, ей, ей, кротко, човече!- каза Андрей и отиде при него- Ще го хванат! Ще го хванем!
Слави!- започна Орлин- Не забравяй, че най-вероятно са били двама! И вие видяхте следите!
Тоя е единия, така да знаеш!- изсъска Слави- И вече... ми е враг!
- Едно нещо ще ти кажа!- Орлин го погледна право в очите- Виновен е! За какво- ще разберем! Но саморазправии, не искам! Ясно ли е?
- Щом не искаш, няма да има!
- Сигурен ли си, Слави? Защото юмрукът ти друго говори! Погледът няма да коментирам!
- Няма да има!- намеси се отново Андрей- Аз гарантирам това! Няма да има!
- Момчетааа, качете се горе!
- Какво има, Снежана?- провикна се Орлин.
- Качете се горе!- силно и натъртващо повтори тя!
- Андро, щракни набързо няколко снимки и да се махаме! Твоят телефон снима най-добре!
- Орлин излезе. Снежана стоеше отпред и говореше с някой. Беше възрастна жена. Той отиде при тях.
- Ето те и теб!- опита се да замаже нещата Снежана.
- Недей ме мене ла̀жи детѐ! Ония двамцата, мислиш не знам дѐка са ли? И они са с вас. Не ги крий! Аз и без да гледам, видим!
- Знаеш ли нещо, бабо Нада?
- Нѐ щем да знам, ама я̀! Всичко лошо видим! Тука сте заради ония, тихия. Дебне ви той, така да знаете! Много се пазете! И ти, Снежанке, па̀зи твойто дѐте!
- От него ли?- тя леко се психира.
- Ще се пробва него за тебе да вземе!
- Какво говориш, бабо?
- Ама и тя е тука... Тя ще го довърши! Който чужда душа се опита да прекърши, зле ще да свърши! А нейната... Земна е с неземна сила! И она сама не знае, в себе си колко е скрила!
- За Даничка ли говориш, бабо?- Слави също беше излязъл.
- Ще се хвърли върху тебе!- хвана го за яката и му заговори на ухо- Но ще ѝ простиш! От Дявола бяга, ала и ти него виниш! Ще се сблъскате! И нека поглед се изя̀сни! Те тогава Слънцето, не ще угасне! Той е като тебе, ала враг на душата ти е, враг е и на оня другия, дето ся дириш! Остави я! Тя ще ги доведе! С времето, ще разбере! Мидата не сваляй, защитата не разваляй! Бегай сега, че за днеска не мога да те повече гледам!- и го бутна. И си затръгва.
- Почакай, бабо!- извика Снежана.
- Нема да те чекам! Каквото имах казах! Другото само ще се покаже! А ти, момче!- обърна се към Андрей, който също беше излязъл- Сърцето си пази, металът у него много боли!- и си тръгна.
- И таз добра!- каза леко уплашен Андрей- Ааа, не, аз викам да си тръгваме!
-Тръгваме, тръгваме!- каза Орлин- Ще го пуснем за издирване тоя Радомир! Снежанааа?- тя се беше загледала в бабата и не откъсваше поглед от нея. Това, което ѝ каза, я уплаши... наистина. Знаеше, че тази жена не лъже. Нещата, които казваше, никога не бяха ала- бала... Орлин я завлече в колата.
Тръгнаха. Тя мълча доста дълго време. Да не ги попита какво са намерили- значи много се е разстроила от думите преди малко. Бръкна в джоба си и извади телефона си.
- Здравей, Тонииии! Как си, мамо? На разходка с татко? Браво на момчето! Аааа- с деловодителката на татко! Добре, миличък! Ще се видим скоро! И аз те обичам, чао!
- Добре ли си, Снежана?- попита Андрей!
- Да, да, добре съм! Думите ѝ малко ме разтревожиха.
- Спомни си какво ми каза и на мен!
- Дааа, но...
- Няма страшно, нищо няма да му се случи на твоя герой!
- Чул те, Господ, Андрей! Чул те, Господ...
Колата спря пред управлението. Всички влязоха. Тя отиде да си пусне едно чайче на машината, за да се поуспокои. Опря глава на стената и издиша тежко. Отдавна не се бе чувствала така... От както мъжът ѝ не я бе... предал. Така, де, поне доверието ѝ.
- Може ли да видим снимките пак?- попита Андрей!
- Да, разбира се, елате!- каза тя и тръгнаха по коридора. Отключи вратата. И когато я отвори... Тя стоеше там и ги разглеждаше!
Седнала на ръба на бюрото. Поклащаше крак свободно и рееше мислите си върху таблото. Снежана изтърва ключовете и тя се обърна.
- Здравей, Снежана!
- Даника?- почти изкрещя Орлин на прага, когато тъкмо влизаше! Момчетата бяха слисани. Това тя ли беше? Дани- тяхната приятелка... и колега? Слави се разтрепери. Очите му се напълниха. Андрей го стисна силно за ръката, макар и сам сега да го използваше за опора. Не я бяха виждали вече... колко? Месец? Може би и повече? Сега, сякаш друго момиче седеше там, срещу тях. Огряна от прозореца, русата ѝ коса, рязко почерняваше надолу. Белегът през средата на лицето, накара Слави да стисне юмруци и да проскърца със зъби. Сърцето му щеше да излезе.
- Пак ви изненадах, а? Ваши колеги ли са?- това вече тотално ги довърши. Да, знаеха, че паметта ѝ е малко поизбягала- бяха предупредени, но това ги сряза като нож. Как трябваше да реагират сега?- Както и да е? Искам да ви кажа нещо! Разгледах снимките!- всички бяха безмълвни и ошашавени, дори Орлин- Разпознавам местата от тях и знам точно кое момиче къде е! Но- имам условие! При търсенето на всяка една от тях, аз ще бъда с вас. Трябвам ви. Не ми пука особено дали ме искате или не? Аз ще бъда с вас!- и скочи от бюрото- Някакви въпроси?...

Глава XXV

Всички я гледаха с полуотворена уста. Отново появила се беше като гръм от ясно небе, отново посадила объркани чувства във всяко едно сърце, което в момента стоеше пред нея. Погледите им бяха забити в нея, а тя се срещаше с всеки по отделно. Някои познаваше, с други сега се запознаваше... Когато срещна този на Слави, Даника рязко се изправи. Пръстите ѝ потрепериха като просвирване на пиано- задавено и плахо. Пристъпа напред към него, но някак неуверено. Той настръхна инстинктивно и отстъпи назад. Колкото повече доближаваше очите му, толкова повече вените и жилите ѝ се изпъваха. А нейните се напълниха с гняв, но и със страх. Тя разпозна тези очи- същите, които пронизваха главата ѝ, в онези странни моменти. Тя застана толкова близо до него, че вече усещаше дъха ѝ, но... някак си пареше и вледеняваше едновременно. От някъде из под дрехите си, тя извади нещо остро. Студената пот, която полепваше по дланите ѝ, добре изигра ролята на смазка, така че да го обърне удобно в ръцете си. Светлината в момента блуждаеше и играеше със сенките пред премрежения ѝ поглед... Замахна към него.
- Ти беше, нали?- изкрещя Дани- Ти беше този, който се осмели да ми посегне?!- очите ѝ се напълниха, говореше през зъби. Даже плюеше, защото трудно се контролираше- като освирепяло куче на каишка, чиято паст зее с мешана пяна от кръв и слюнка.
- Даничка, какво говориш? Това съм аз, Слави!- панически отговори той.
- Така ли било? Ти ли си? А кой си всъщност?- и замахна. Беше ножица, но Орлин я видя и хвана ръката ѝ. Боже, колко сила имаше тази ръка. Голяма съпротива му оказа.
- Дани, опомни се!- добави Андрей!
- А ти кой си? Негов помощник, приятел, какво си?
- Дани, спри се!- намеси се и Орлин- Те наистина са твои приятели! И двамата!
- Не! Не! Не... отново изкрещя тя- Очите никога не лъжат!
- Даника, успокой се!- включи се и Снежана. Тя започна да се гърчи в ръцете на Орлин. Сега освирепялата приличаше на безпомощно животинче. Забиваше пети в пода и продължаваше да крещи. Снежана бръкна в чантата си. Извади електрошок и пусна по тялото ѝ ток. Дани за миг отново се сгърчи и после се отпусна в безсъзнание.
- Какво правиш, бе, Александрова? Какво беше това?- изкрещя Орлин, но и момчетата я обградиха.
- Не ме съди! Трябваше да се направи нещо! Какво ще правим сега, в болница ли ще я заведем?
-Не, ще я оставя да легне в моя кабинет! Иначе може пак да избяга... Нали, Александрова?- с назидание и ирония добави той.
- Отивай!- каза тя- А, вие, къде? Само да сте мръднали! Видяхте какво стана, нали?- Андрей дръпна Слави назад. В този момент това момче претърпя най-големия психически срив до сега. Загуби ума и дума. Сълзите просто капеха, клепачите дори не се затваряха. Това, което чу от нейните уста, това в което тя го обвини... Направо го сряза, съдра го на две.
- Слави, недей така!- започна Снежана- Момче, моля те върни мисълта си и чистия си ум!- той се обърна към нея. Изгледа я кухо, изгледа я празно. Сега умът се бе отделил от тялото му. Тя му удари шамар... отново. Но той далеч не свърши същата работа като преди. Даже нищо не свърши. Сякаш енергията му се загуби или привърши- Слушай ме сега! Чуй ме много внимателно! Исках да се уверя първо на сто процента преди да ти го кажа, но по всяка вероятност ти не си единствен... Аррр... хвана коленете си с ръце- Не си единствено... дете! Имаш...
- Какво каза, Александрова?- Орлин се беше върнал, тя изпъшка и се изправи.
- Това, което се опитах да кажа и на теб няколко пъти вече... Слави има близнак... брат-близнак!
- Как така?
- Страхилов, помниш ли онази жена? Която дойде при мен с една доста странна молба и поиска нещо?
- Имам спомен, да!- фиксира я с поглед и сниши тон- Сигурна ли си, че искаш да водим този разговор тук?
- Вече няма значение! Аз така или иначе му казах!
- Това до някъде обяснява реакцията ѝ.
- Не само я обяснява, ами дава още един отговор. Били са двама- Радо и... Човекът „Х“. Ами, ако това е той? Ами ако това е вторият в двойката?
- Нещо не ми се връзва пак!- каза Орлин.
- Ще ти обясня теорията си, но нека първо да помогнем на момчетата, нали? Слави?
- Така ли се казвам аз, Снежана? Това ли е името ми всъщност?- с леден тон и жест от ръце на човек изгубил всичко за един миг. Така прозвуча сега той.
- Слави, недей, моля те!- отвърна му тя с тъга в гласа.
- Ела, братле! Ела малко на въздух. Тук се изчерпа!- довърши тихо Андрей и го побутна, за да го подкани.
- Снежана?... Какво беше всичко това?- скръсти ръце Орлин и я погледна косо.
- И аз се почувствах безпомощна. Наложи се да му кажа! Орлине, той се срина!
- Трябваше ли наистина точно сега да му го кажеш?
- Не! Може би... не! Но трябваше да го кажа на теб... по-рано и... Сега вече ще го направя!- пое си дълбоко въздух- И така, вече ти споменах за онази жена.
- Такаа?
- Казва се Янина, ако си забравил- да ти припомня.
- Добре, продължавай!- Снежана говореше малко като засрамена в момента.
- Случаят ѝ наистина ме заинтригува и аз се разрових на дълбоко. Е, до където ми позволиха държавните архиви. Но човекът, който наистина ми помогна, беше Ирина.
- Как така?
- Запознават се с Янина, около година или две- тук не съм сигурна много- след бягството на Ирина, там в същото село, където се е криела и тя. С течение на времето, те се сближават и Янина ѝ доверява тайната си- какво всъщност я е довело в онази нощ там...
- Все още не разбирам!- вече по-меко продължи Орлин.
- Това, което свързва съдбите им е един мъж- злощастният чичо на Ирина, оказал се и баща на децата на Янина. Тя забременява с близнаци, но не го разбира до момента на раждането, а дори и тогава успяват да я заблудят, но все пак... съмнението е посадено и остава в нея. Покълва и прораства до все по-силната вяра за съществуването на двете ѝ деца. И вече стъпила на краката си, тя иска да ги намери! И знаеш ли? Имам снимка! Искаш ли да я видиш? Успях да се сдобия с нея с голяма доза късмет. Направена е преди единадесет години. Погледни я!- и му я подаде.
- Но това е... Слави!
- Дали? Дали наистина е той?- тя започна да го обикаля- Загледай се, Орлине! Хубаво погледни очите!
- Все още нищо не виждам!
- Лявото око!- натърти Снежана- Погледни външният край на лявото око!
- Има бенка!
- А! И когато видиш Слави след малко, загледай се дали има същата! Защото тези очи, които Дани е гледала в онази зловеща нощ, са същите тези, които ти гледаш на снимката сега!... Но това не са очите на Слави!
- А чии са?
- Знаеш ли, има поверие, суеверие или както там искаш го наречи, според което съдбата белязва убийците- сълза в крайчеца на окото- тук е естествена. При изпечените или достатъчно превъртели такива изроди, обикновено е татуирана. И знаеш ли защо?
- Не знам, но искам да ми кажеш кой е на снимката!
- Защото не могат да плачат! И по свой извратен начин, така „жалеят“- направи кавички с пръстите си- убийците за собствените си жертви!
- Снежана, не се отплесвай!
- Добре!... Снимката е правена в дома за сираци тук- в Смолян, малко преди въпросният младеж да избяга от там.
- Слави също е сирак!
- Да, но къде е захвърлен? Спомняш ли си?
- Не!
- В Благоевград! Тази снимка ме подпали когато го разбрах.
- Тогава... кой гледам на снимката?
- Там са го кръстили... Явор!
Дани лежеше видимо спокойна на канапето. Но в главата ѝ вилнееше буря. Страшна. Вятърът гонеше преследвачите ѝ и ту ги караше да бягат срещу спомените ѝ, ту далече от тях... Мъгла, гора и дърво. И тя е завързана безпомощно за него. Срещу нея отново застанаха тези очи. Тя крещеше на сън, крещеше и на глас. Но този път чу нещо, нещо, което излезе от сянката, нещо което не бе чувала до сега в страховитите си спомени- един дрезгав глас- от гърло с прорезна рана „Ще бъдеш грозна за всички!“- това повтаряше той в главата ѝ сега.
Отвори очи. Боляха я. Изправи се в седнало положение, защото усети, че ако се изправи рязко, може и да падне. Толкова силно ѝ се виеше свят сега. Постоя така десетина минути. Изправи се полека. Чашата вода, която стоеше на бюрото, ѝ се услади. Тя върна живеца и свежестта в нея. Отиде до прозореца и се загледа. На пейката отсреща. Там седяха онези двете момчета, които бяха срещу нея преди малко. Единият беше навел глава и я скрил в ръцете си. Другият топло по приятелки, бе сложил ръка на рамото му. Дожаля ѝ. Преди малко направи опит да му пробие гърлото, но сега я болеше от това. Странно защо, нали очите му ѝ проговориха... И все пак- тези не я гледаха така, както онези в главата ѝ. Спомни си и думите на Светлана, спомни си какво ѝ разказа тя, което силно я накара да се замисли. Изтича към вратата и за миг отново се спря...
- Братле, моля те недей! Ела на себе си! Бъди отново моят приятел! Върни ми човекът, когото познавам!
- Андрей!- не го бе наричал така, от как се бяха запознали- Тя ме мисли за чудовище! Аз съм изродът в очите ѝ! Аз съм раната в душата ѝ и черното петно в съзнанието ѝ.
- Недей така, Слави! Не чу ли какво ти каза Снежана?
- Че имам близнак? Да бе! Как не?
- А защо не? Ти не познаваш родителите си! Ти си изоставен от тях. Ами, ако е така и кошмарът на нашата Дани, е именно той? Близнаците си приличат и вероятно тя ти посегна точно заради това! Не разбираш ли? В теб тя вижда него!
- А как мога да бъда сигурен в това, Андро? А? Как?- разкрещя се Слави. Очите му се насълзиха. Скръсти ръце на тила си- Извинявай, братле. Не си ти човекът, на който трябва да говоря така. Но кажи ми- да се доверя ли на всичко това? Да по-лесно е, защото лесно ме оневинява в нейните очи, но истина ли е?
- А защо да не е? Поговори със Снежана!
- Добреее!
-Не, не, не! Не така! Сериозно ти приказвам! Поговори с нея! Може би наистина има какво да разбереш?
- А до тогава? До като го разбера? Как ще гледам Даника? Тя как ще гледа на мен? С погнуса? Не, брат, не бих го понесъл!
- Ами тогава не се гледайте! Но имай смелостта да останеш! Не бягай! Само така ще стигнеш до истината! Само така ще си върнеш Дани!
- Давай да се качваме горе!
Орлин отиде при Ямурлийски.
- Данаиле, искам да ми направиш една услуга!... Амм... Добре ли си?- той беше скръстил ръце на бюрото и положил глава върху тях.
- Кажи, шефе! Какво има?- беше плакал.
- Не, наистина те питам, добре ли си? Защото...
- Не съм... Не съм, Страхилов, но работата ми помага да не мисля за това!
- Какво има, бе, човек?- Орлин клекна до него, за да не слушат останалите.
- Жена ми, Орлине... Умира!
- Как така, бе човек, Лидка? Сериозно ли?- беше потресен. Данаил нищо не му бе казвал до сега... Той поклати глава и очите му отново се напълниха.
- Рак!... Знаела е, че е болна, но го е скрила от мен, заради детето. Когато е разбрала, че е бременна, е решила, че детето ще живее- не тя!
- Братле?- сложи ръка на рамената му- Съжалявам, наистина... Аз...
- И какво от това? Ха... Казвай какво има, хайде!
- Само не се предавай, нали? Чу ли ме? Ей, момче!- хвана го за яката на ризата- Чу ли ме наистина... Не се предавай!... Нали?- той кимна- Искам... да провериш нещо!
- Добре!
- Намери телефона на медицинския университет във Варна. Свържи се с „Учебен отдел“ и поискай досието на Радомир.
- Ама, Страхилов? Те нали са се запознали там където тя е учила? Тя не беше ли завършила нещо историческо? Древни езици и култури? Не беше ли това.
- Така е, но ботаника и история- връзват ли ти се на едно място?
- Що? В днешно време почти всичко можеш да учиш навсякъде!
- Прав си, Ямурлийски, но все пак. Тук случаят ми мирише на друго.
- На гнило?
- Направо на мърша! Направи това, което ти казах и разбери какво ще излезе. Имам усещането, че зайчето ще изскочи от някъде!
- Явно от някъде там?
- Ами... ще чакам да ми кажеш... Нали?- вдигна палец- Знам, че ти си човека!
- Имаме ли фамилия на тоя Радомир?
- Не... за съжаление, но да се надяваме, че нехарактерното първо такова, ще ти свърши работа. Имай малко вяра, де! Все и нас трябва да ни провърви някога! Не е ли така?
- Така е, шефе! Ти си оптимист!
- Реалист с оптимистични наклонности!- каза Орлин, намигна му и затвори вратата.
След това отиде в кабинета си. Тя стоеше до прозореца. За да не я стресне, затвори малко по-шумно след себе си. Чувстваше се странно около нея. И не можеше да си обясни защо...
- Добре ли си?- попита той.
- Да, вече съм по-добре! Благодаря! А те? Те как са?
- Интересен въпрос, за човек, който им се нахвърли.
- Трудно ми беше да се запозная с тази жена!- обърна се Даника и го погледна право в очите- И знаеш ли? Страх ме е от нея! Ужасява ме! Тов ново мое лице, това ново мое „Аз“... Не съм сигурна, че го искам.
- Това е инстинкт! Предпазна реакция, нормално е!
- Дали? Да се нахвърлиш върху човек с идеята да го убиеш?... Е нормално? Едва ли?
- Интересно, че виниш себе си!
- Какво имаш предвид?
- Да разбирам ли, че сега не си сигурна, в това което каза?
- Не съм! Не съм сигурна в нищо в себе си, в нищо, което спомените ми показват. До тук пъзелът само се къса или прави резки завои в лабиринтообразни движения.
- А очите? Онези очи, за които говориш?- тихо каза Орлин- В тях сигурна ли си?- доближи се до нея.
- Да! В тях, да! Но вече има и глас, а гласът не е същия!
- Не е същия?- любопитно попита той.
- Очите никога не лъжат, но след това, което видях, не съм сигурна, че принадлежат на човека, когото обвиних и в съзнанието си го убих, за щастие ти ме спря да не направя нещо глупаво и наяве. Но те не ме гледаха по същия начин. Те бяха топли, нежни... докато аз не предизвиках изненада и страх в тях... И мъка. Но гневът го нямаше, нямаше ярост. „Без вина виновен“- така ме погледна този човек.
- А спомни ли си името му?
- Не, но с лека ръка го хвърлям в затвора с постъпката си, а не трябва!
- Името му е Слави!
- Слави?
- Точно така!
- Каза за някакъв глас? Можеш ли да ми кажеш повече?- тя отиде отново до дивана и седна, Орлин седна до нея.
- Прозвуча в главата ми като мечи рев. Одрано гърло, сякаш кървящо, така в главата ми звучи, но не излезе от устата на онези очи.
- Така ли? Става интересно.
- Интересно?
- А, ммм, имам предвид, че това може да е нова следа!- набързо изстреля Орлин, като разбра, че предната му реакция не е много уместна.
- Искам да говоря отново с тях, с момчетата.
- Защо? Моля те, искам да говоря с всички ви. Нека и те да дойдат. Има нещо, което всички искам да чуете!
- Сигурна ли си?
- Сигурна съм!
- Добре, ще те извикам, когато ги събера!- Дани кимна. На излизане, той се провикна:
- Герой си, знаеш, нали?- усмихна се той и я затвори.
Орлин отиде при Снежана. Поговори с нея, или по-скоро поспориха доста дълго време и упорито при това. След половин часова борба, Снежана склони. Събраха се отново, а Орлин доведе Дани. Тя отиде първо при Слави. Без да го погледне. Не можеше. Опитваше се, но не можеше. Той инстинктивно се отдръпна- не знаеше какво да очаква.
- Съжалявам!- промълви тя, без да има силата дори да вдигне главата си- Не е честно това, което направих! И не трябваше! Съжалявам, наистина... С... Слави- като че ли чак сега си пое въздух- така прозвуча.
- Даничка, аз... такова!- той беше като застрелян.
- Искам да разбера коя е Даничка, наистина, повярвай ми! Но на тази Даника ѝ трябва време. Нямам право да го искам, но моля те... Дай ѝ го!- нямаше отговор. В този момент му бе невъзможен такъв.
- Даника, добре ли си?- попита Орлин.
- Да, нека продължа! Сега към всички!- обърна се косо, така че да вижда само Орлин и Снежана- Светлана е вече в състояние да ви помогне!
- От къде знаеш за нея?- попита Снежана.
- Бях при нея, поговорихме си.
- Но как?- недоумяваше тя.
- Не е важно сега! Изслушайте ме, моля! Нападателят ѝ е бил един човек... Един единствен- на нея и на всички останали момичета. За мое огромно съжаление, Радост нямаше късмет. И повярвайте- когато духът ѝ се предаде, изпитах болка непозната за мен, както никога до сега... Но сега съм тук и тая също толкова огромната надежда, да намерим останалите и те да са живи!
- Защо казваш един нападател!
- Защото е един! И очите му не са зелени!- Слави се ококори, а Дани стисна силно очите си и наведе глава- Кафеви са! Ще го потвърди и Светлана. И ако е рекъл Господ- и останалите.
- А ти защооо?- неубедително се вмъкна отново Снежана.
- Защото гласът, който звучи в главата ми, не принадлежи на зелените очи. Имала съм „късмета“, гласът да има помощник. И вярвате или не- принуденият е този, чиито очи помня, а кафевите очи принадлежат на гласа в главата ми и всъщност инициаторът на всичко това.
- Значи искаш да кажеш, чеее...
- Точно така, Орлине! „Мечият рев“ е този, изтезавал момичетата! Търсете него!
- А зелените очи?
- Хммм- тъжно изпъшка Дани- Грешните са вече тук! Другите сами ще намерят „Гласът“!
- Този глас, за който говориш... възможно ли е да е преправен с машина?- включи се отново Снежана.
- Най-вероятно е така!- довърши Орлин- Сега обаче трябва да разберем къде са момичетата. Нека първо открием тях! Животът им зависи от бързината ни! Нали? Съгласни ли сте? Нека нещата да вървят успоредно!
- Добре, давай Дани!- каза Снежана и отстъпи място, за да с видят снимките. Тя се доближи.
- Така, първо отиваме при водопадите- „Каньонът на водопадите“! Там е Мария. И тя чака най-дълго до сега, изключвам Радост.
- Чакай, чакай!- учуди се Орлин- Знаеш и коя къде е?
- Знам!- не откъсваше поглед от снимките- Да продължавам ли?
- Да, разбира се, моля те!- отвърна той.
- Никол- Орлин прехапа устни- е на връх „Снежанка“!- и посочи рисунката на вретеното- Иглика е на „Чаирските езера“- посочи кръговете със стрелка надолу- И съвсем близо до нея, е Александра- на „Орлово око“- посочи купчината камъни със стърчащото нещо- А Паулина- тя е при речните перли в пещерата.
- „Ягодинската“!- допълни Андрей!
- Точно така!
- Значи можем да се разделим на екипи!- каза Орлин- Аз ще тръгна към Пампорово и връх „Снежанка“. Дани, идваш с мен!
- Не!- отсече тя- Мария ще има по-голяма нужда от мен! Аз отивам на водопадите!
- Добре тогава... Слави, ти ще дойдеш с мен, а Снежана и...
- Андрей!- изплю изведнъж Дани и го погледна. Всички замълчаха. Той се стъписа- Аз... май ще ви изчакам отвън... аммм... Обсъдете го, вземете решение!- и изхвърча през вратата. Всички бяха слисани. Не знаеха какво да кажат или как да реагират сега.
- Но от къде знаеш всичко това? От къде си толкова сигурна?- отново с недоверие попита Снежана.
- Знам! Просто... знам. Явно имам връзка с тях, не мога да ти кажа защо.
- А от къде идва убедеността, сигурността ти?
- Не знам!- тросна се Дани, защото може би вече се изнерви- Може би ти ще ми кажеш!
- Момичетааа!- намеси се Орлин, но преди да имат шанс дори да се позамислят една друга, се разнесе вик.
- Страхилоооов! Страхилоов!- в стаята влетя Ямурлийски.
- Кажи, Данаиле, какво има?
- Радомир... Умрял е!
- Какво?- извикаха и Слави, и Андрей, и Орлин- всички чуваха. И тези в коридора също.
- Искам да кажа- много отдавна е умрял, а тоя който търсите, му е взел самоличността.
- Моля те, поясни!- каза Снежана.
- Обадих се както ми каза! Свързаха ме- изпратиха и досието. Оказва се, че Радомир... истинският, изчезва преди шест години- отличен ученик, рязко прекъсва и напуска университета, странно, нали?- всички мигаха на парцали- При тях обаче не са шест!
- Как така не са?- каза Орлин.
- След мистериозното прекъсване, той отново се появява година и половина по-късно. Жив и здрав, леко променен, кажи-речи същият... Да, ама не! Но кой ли обръща внимание на зубър? Не щеш ли обаче зубърът някак си изведнъж става готин и търсен... пич.
- И разбра всичко това от „Учебен отдел“?- все пак се включи се пак Страхилов.
-Не разбира се! Рових се и по медии и вестници. Свързах се и с родителите на истинският Радомир. Но този, който се представя за него, успява да докара жената до лудница. А и как? Тя твърди, че това не е синът ѝ, но някак си никой не обръща внимание. Бащата явно също не е бил настоятелен и жената претърпява психически срив. Разрових се и за събития и около времето на изчезването. Не щеш ли- по същото време имаме удавен младеж- оплетен в стоманено въже на тетраподите на буната. Интересен начин сам да се убиеш, нали? Писали са го самоубийство...
- Браво на колегите!- иронично каза Снежана.
- За всичките зловещинии, които изговори, изглеждаш доста щастлив, Ямурлийски! Малко е плашещо!- тези думи бяха провокирани, може би и заради разговора им по-рано.
- Е, как, началник? Виж какво всъщност излезе?
- Имаме ли фамилия?
- Тошев!... Радомир Тошев!
- Да, Данаиле, едно зайче изскочи!...