автор: kokolinna

Глава XXII

- Истина ли ми говорите, момчета?- повтори невярващо още Орлин.
- Явно е истина, Страхилов!- каза Снежана и го дръпна встрани, като му кимна леко към Ирина- Искам да говоря насаме с теб, когато това стане възможно! И нека е по-скоро, защото наистина е важно!
- Добре!- прошепна той.
- Здравейте, ммм- поколеба се за миг- Здравейте, момчета!- изчисти дрезгавината в гласа си Ирина.
- Здравейте, госпожо!- отвърна Андрей и се усмихна.
- Здрасти!- не остана назад и Слави, Андрей леко го сръга в ребрата.
- Ти трябва да си Слави!- все още тихичко говореше тя като се доближи до него. Погледна го право в очите- тези зелените, пъстро напръскани. Той потръпна- А ти сигурно си Андрей? Права ли съм.
- Да, госпожо!- потвърди той- А Вие сте?- тя погледна Снежана, сякаш чакаше да ѝ даде знак, а тя от своя страна кимна.
- Аз съм... Ирина!- сякаш на издихание каза тя.
- Данината мила майчица?- рязко и иронично реагира Слави.
- Точно така. Бързо се сети.
- Е, че как. Тия дет‘ оставят децата си... бързо се сещаме за тях, разказвала ми е Даничка!- пристъпа към нея, но Андрей го завърна.
- За да го казваш така язвително- този път и тя се наежи- сигурно си оставено дете. Аз не оставих моята Дани, защото исках. Оставих я, за да спася живота ѝ- нейният и този на баща ѝ! Но не ти се сърдя момче- цялото село такава си ме знае, цялото така и ме осъди- майка-нехранимайка, но така предпочетох, така пожелах, въпреки че знаех на какво се подлага и моят Мирослав, защото той е понесъл присъдата- тук гласът ѝ се разтрепери- А той ме пусна без да оставя резерви за себе си, а днес научавам, че и вече не е на този свят, което значи, че аз последно неговите очи видяла съм в оная гадна нощ, кога трябваше да избягам! Тъй че... сложи ръка на сърцето му- Аз- спря се и преглътна- Търся я отдавна. Ама съдбата явно си знае работата и ме доведе при вас, за да разбера трагедията, сполетяла моята Дани- сълзите тръгнаха бързо надолу. Тя толкова стискаше чантата си, че вече щеше да я деформира- Приятел си ѝ, разбирам и се радвам, че така бурно я защитаваш. Но нека да не е от мене, а? Не реагирай така, не с лошо!- постепенно той се дръпна още, а тя пристъпи и за миг сякаш стана по-висока от него, а силата на майчиния поглед, накара сърцето на Слави да се стопи, а топлината на ръката ѝ върху гърдите му, да вледени гърлото му и думите, що излязоха преди малко от там... Кръвта да нахлуе в главата му, а краката му безсилни да потреперят, дори за момент се подпря на рамото на Андрей- Защото не знаеш какво ме е принудило. И пак- недей с лошо!
- Ирина, елате с мен!- намеси се Снежана- Явно сега не е моментът.
- Не, моля Ви!- намеси се Андрей- Нека поговорим.
- Не сега!- отсече Орлин- Днес поведохте следа и сега тръгвате с мен. Вие двете за сега оставате тук!
- Къде тръгваме?
-Към тайнствените места на Родопа планина, които вие току-що разпознахте! Хайде, момчета! Имате възможност да ги превърнете и в чудо, ако сте прави! Александрова, тук разчитам на теб, нали?
- Да, Страхилов! Разбрахме се!
Ирина и Снежана излязоха, мъжете останаха сами. Тръгнаха по стълбите надолу. Александрова я изведе на въздух. Отидоха в парка и седнаха на една пейка.
- Прекалих ли, Снежана, кажете ми?
-Ако срещу мен не стоеше майката, бих казала- ДА! Но Вие- след всичко преживяно и видяно... НЕ- не Ви виня. Слави също ще разбере, може би след време, но ще разбере.
- Знаете ли, той ми напомня за някого.
- Интересно! „Защото на мен също“... Имам едно предложение за Вас. Желаете ли Вие и синът Ви да бъдете мои гости за няколко дни?
- Много щедро, ами Дани?
- Сигурна съм, че тя е добре и имам предчувствие къде е. Само трябва да се потвърди. Но не мога да Ви обещая, че тя ще пожелае да се върне и не зная, дали... Ви помни.
- И да не беше загубила спомените си, аз пак се съмнявам, че щеше да ме познае. Та тя беше само на три.
- Моля, постойте при мен! Наистина! И дайте на „Ти“, а?
- Така да бъде, Снежана! Нека поговоря и с Пламен и ще ти потвърдя, става ли?
- Разбира се! Няма проблем. Той знае ли за нея?
- Не! Все още смята, че е единствен и предпочитам, докато аз не я видя, и той да не разбере! Мога ли да разчитам?
- Нямаш нужда от позволение! Твое право е!

- Момчета, нещата се усложниха много и твърде дълбоки станаха. Ще ми се в предстоящото ни време заедно, да се постараем да се лишим от личните си емоции. Ще бъдем по-ефективни, вярвам. Съгласни ли сте? И Двамата?
- Можеш да разчиташ!- категоричен бе Андрей.
- Имаш дума!- допълни Слави.
- Тогава- към колата!...
И двамата се качиха отзад в колата. Това учуди полицая, но и не го накара да реагира. Тръгнаха. Бързо караше Орлин, не я жалеше. Може би разпален от новата надежда следата да се окаже вярна, а това отпускаше крака му на педала.
- Явно познаваш пътя, полицай?- каза Слави.
- Е, не е като да не съм го минавал стотина пъти. Вие за това ли и двамата седнахте отзад? Да не ви достраша?
- Нас?- продължи Слави- Абе човек, със скорост ли ще ни уплашиш? А и не ни върти твоите трикчета. Да речем, че беше седнал някой от нас отпред- к‘во щеше да кажеш тогава- че единият е с предимство пред другия и е тънък намек да се делим ли?
- Какъв психиатър се извъди ти, бре?- леко повиши тон Орлин- Дори не съм си го помислял това. Или сега си го изкарваш на мене, щото преди малко ти потрепериха гащите, а?
- К‘во каза? Ей ся скачам от колата и никъде няма да те заведа!- тук вече Андрей не издържа.
- Спрете се! И двамата! Стига, бе, стегнете се! Големи мъже сте, а и единият е с пагон- тук той натърти и погледна към приятеля си- Станалото станало! Искаме да помогнем на Дани, нали?- Слави изръмжа и се облегна на седалката обратно. Последва мълчание.
- Как се сетихте... за местата?- прокашля се Орлин.
- Работата, която обичаме, тук помогна. Когато трябва да се разбираме бързо, говорим по между си неща, които оприличаваме на локации, а знаме със стълби и мост между два близки камъка, след всичко, което казахте... не че нещо, ама вързахме две и две!- пое си дъх накрая Андрей.
- Начинът, по който сте ги сложили в кръгчето, по реда на изчезването ли е?-все още ядосан, но осезаемо по-спокоен поде Слави.
- Снежана ги нареди така, но да- в този ред са!- потвърди полицая.
- Имай предвид, че наближаваме „Вълчия скок“!- продължи Слави- Колата ти е четири по четири, но ти способен ли си да я качиш горе?
- Абе ще се пробвам да ти кажа!- вече със закачка каза Орлин.
- А момичетата?- вмъкна се Андрей.
- За тях какво?
- И те ли са в ред някакъв или вещите, които принадлежат на тях, или това не е много ясно?
- Наблюдателен си!- Орлин го погледна в предното огледало, Андрей не му остана длъжен- погледът му беше бистър, решителен и категоричен- Към всяка рисунка слага нещо от друго момиче и това е едно от нещата, които са много объркващи, сякаш разменя местата им.
- Или ги намества както той смята, че е редно?- провокативно върна Андрей.
- Може и да си прав. Кръвта не е тяхна, животинска е!
- Какво имате като техни вещи?- попита Слави.
- Къдрица, парче плат- вероятно от дреха, пясъчен часовник, очила, копче- тук ръката му трепна на волана, гласът също, ластик за коса и обеца.
- Значи всичко е свързано с местата, тъй да знаеш!- каза Слави.
- А само тези места ли разпознахте?
- За съжаление- да!- каза Андрей.
- Ааа според вас копчето подходящ предмет ли е за „Вълчия скок“?
- Не, не се връзва според мене!- каза Слави.
- Няма логика!- допълни Андрей, а Орлин отдъхна и хвана здраво кормилото отново- Ноо, защо ми се струва, че копчето е на човек, когото познаваш, полицай?
- Познавам я, Андрей! Първа братовчедка ми е!
- Съжалявам, полицай!- отвърна той.
- За какво съжаляваш, още нищо не е свършило?- почти уверено каза Орлин.
-Прав си!- каза Слави- И е време да слизаме! Ето го дървеното мостче- като посочи с ръка двайсетина метра напред-и излязоха от колата, а Слави му стисна ръката- Извинявай, Орлине, наистина! Ще я намерим тая твойта братовчедка жива и здрава! Няма да я отървем! Страх ли те е от високо?
- Не!- отвърна глухо Орлин, все още изненадан от абсолютно приятелската и топла реакция на Слави.
- Тогава нагоре! Давай! Ти пръв, ние след тебе!
Качиха се по стълбичките нагоре и гледката, която се откри, беше страхотна, мащабна и всеобхватна. Сега слънцето озаряваше позлатените гори, пътеките се виждаха с всяка подробност, защото днес мъглата му беше отстъпила място. Дори част от „Даволската пътека“ се виждаше- още едно красиво място за разходка с приключенски привкус. И реката се виждаше. Земята на тази местност също беше обвита в мистика, като планината на която принадлежеше. Вятърът, звуците и цветовете, които се кръстосваха пред погледа и слуха ти, караха вътрешното ти Аз да трепти.
Орлин извади бинокъл и започна да се оглежда. Къде всъщност можеше да е скрито момичето? Това място е открито все пак. Как е покрил следите ѝ този човек толкова дълго време. И играе ли си с тях, или е решил да ги зареже? И на какво залага с провокативната си география- себе си или възможностите на полицията, или способностите на жертвите да опитат да избягат от природния капан?
- Абе, момчета, що му викате „скок“ на това място? За туристите го наричаме „Вълчи камък“?
- Легенди много, Орлине!- отвърна Андрей.
- Знаеш ли някоя и вярваш ли ѝ?- включи се Слави.
- Зад всяка легенда се крие история действителна, която от уста на уста, придобива чудатите невъзможности на героя заложен в нея, но той си знае. А капчица истина винаги има.
- Ами айде да слезем тогава- продължи Слави- и се загледай между рампата и дървения мост.
- Продължение на скали с различни дължини са.
- А за един вълк трудно ли ще е да скочи от едната до другата?- провокира го Андрей- просто премахни от съзнанието си за момент човешките творения!
- Едва ли!- отвърна полицаят.
- А знаеш ли що пък тоя тука камък с дървеното продължение, така точно именуван е- и що това животно му е дало името?- рекна Слави.
- Защото животните усещат когато предстои бедствие, а в случая вълците се събират тук и вият, когато усетят, че ще има земетресение.
- Браво, полицай! Знаеш значи.
- Чакай малко!- скочи като ужилен Андрей и започна нервно да тъпче на едно място и да шари с поглед между единия и другия- Ами ако вият и за нещо друго?
- К‘во имаш предвид, братле?
- Сещаш ли се когато бяхме тука, оная гадна първа нощ, в която разбрахме за Дани? И тука дойдохме, нали?
- Да, и Вълчо ни сгащи.
- А ако не е бил тук заради нас? А ние сме били притурката и последствието? Тогава чух глас. Стори ми се, че някой вика- и то женски глас. Тогава не обърнах внимание, но...
- Къде го чу?- врътна се Орлин и застана пред него.
-Елате, елате след мен и двамата!- и те го последваха. Минаха покрай дървеното мостче и се заизкачваха нагоре по баира.
- Внимавай да се не оплетеш в Клековете, че нямаш изкарване от там, полицай!- предупреди го Слави. Растат по-високо попринцип, ама и тука са се пръкнали.
- Давай, давай не ме мисли!
- А коя точно от всичките ще търсим, след като не знаем, коя къде е скрита?- пита Андрей.
- Ами почваме да викаме имената подред!
- Спри, Орлине!- тука ни засече Вълчо- Има ли някой тука?- извика Слави, а ехото се понесе отвъд.
Никол?... Александра?... Мария?... Светлана?... Иглика?...Радост?... Паулина?- извика наред имената Орлин и ги зареди в повторение. Включиха се и другите двама. Повече от петнайсет минути викаха, когато...
- Радост?... Александра?... Светлана?...
- Спри, Орлине, тихо!- извика рязко Андрей- Стори ми се, че чух нещо и то реагира вече трети път на едно от имената- полицаят го погледна едновременно с надежда, тиха радост и отчаяние, може би в очакване да каже... Светлана?- извика Андрей- Светлана, къде си? Тук сме, за да ти помогнем!
- По... Тук съм!... Помооощ!... Елате!- вече всички го чуха. Тя беше жива и беше много близо до тях. Личеше, че сили не са ѝ останали, но техните гласове може би вляха такива за един последен вопъл.
- Светлана?- изкрещя Орлин- Къде си?
- Камък- отново се чу гласът ѝ- Отдолу.
- Андро, ела!- тупна го Слави през гърдите и се втурна назад- Ела, оня камък, виждаш ли го? Орлине, залагам си главата, че тя е под него!
- Какво искаш, казвай? С какво да помагам? Въже ли ти трябва?
- Може и да нямаме време за въже!- продължи Слави- Фащаме се един за друг и се плъзваме надолу, за да я изтеглим.
- Давай!- каза Орлин още преди Слави да е свършил.
- Андро е най-лек, аз след него, ти по мене!- така направиха.
Андрей се провеси целия през скалата. Беше и най-високият от тримата, което беше още едно предимство, защото и ръцете му бяха дълги. Видя момичето. Светлана не изглеждаше никак добре, а той разбра, че и ръцете му не са достатъчно дълги, за да я достигне. Беше завързана с въже през раменете с вдигнати нагоре към скалата длани. Жилите на тези безсилни ръце бяха силно прокървили. И след толкова време да не я нападне животно? Как е възможно? Но тогава му замириса на нещо гадно.
- Хей, дръж се! Тук сме, за теб, Светле! Ехооо?- тя повдигна с усилие главата си, мускулите на врата ѝ я предаваха- Светлана, погледни ме!- трудно беше, но го направи- Името ми е Андрей. Трябва да освободим ръцете ти!
- Кра... Кра... Нямаше сили с глас да довърши, но се опита да ритне с крак, за да забележи Андрей, че и двата крака са вързани в глезените.
- Момчета, положението е следното. Трябва да срежа въжетата, но трябва да се спусна и по-надолу, за да достигна това на краката ѝ!
- Нож имаш ли?- извика Орлин.
- Имам нож, но... Слави, свали си колана и ми го дай!
- Не!- извика Орлин- Той трябва да те държи, ти висиш целия, момче! Аз ще ти дам моя- кожен е и е здрав! Слави, пускам те съвсем за малко с едната ръка.
- Споко, имам контра аз допълнителна!- върна бързо той. Страхилов беше наистина бърз. Прехвърли колана през рамото на Слави, за да може Андрей да се протегне и да го вземе. Той го метна на врата си и извади ножа.
- Светле, вярваш ли ми?
- Да!- почти безмълвно върна тя, а и след толкова време нямаше много в какво да се усъмнява, нито пък енергия да го прави.
- Братле, пусни ме до коленете!- този път дължината му стигна. Сряза въжето на краката ѝ, а те се строполиха безконтролно и се провесиха през скалата. Тялото ѝ се изпъна. Светлана може би изкрещя, но произлезе нещо като глухо скимтене- Спокойно! Хайде, Светле!- хвана я през кръста и я изтегли обратно назад, за да среже и въжето на ръцете. За да не се строполят по същия начин, той я хвана за едната- Сега ме сграбчи, метни ръце през врата ми!
- Не мо... Аз не мога!
- Колкото можеш, колкото сила имаш, а ти имаш, момиче! Давай, Светле, не се предавай!- това му помогна да я обърне към него. Стегна я през кръста с колана на Орлин- Сега ще те дръпна, Светле!
Момчета, дърпайте! Бавно и леко!- извика Андрей. И когато тя се приближи достатъчно до него, докато я дърпаше чрез колана, сега вече можеше да я прехвърли над себе си и да изтеглят и двамата.
- Слави, Орлине, още малко!- И не сле дълго, Светлана беше на твърда земя- първото спасено момиче.
- Дъпнете я на сянка, момчета- каза все още с треперещ глас Орлин и веднага набра 112, за да извика линейка- Хайде да я свалим до поляната, защото линейката няма да стигне по-далеч!
- Първо вода да ѝ дадем да пийне малко! Дай манерката, Слави!
- Аз ще я взема! И двамата се пънахте достатъчно! Ето ти ключовете!- и ги метна към Слави- двамата отпред, аз с нея отзад!- Взе я в ръцете си и я понесе към колата. Другите двама го последваха- Ще се оправиш, Светле! Герой си ти, така да знаеш! Всичко свърши! Не се напрягай, вече си в добри ръце!- Стигнаха колата, сложи я да легне на задната седалка и само повдигна краката, за да седне накрая, а колко рани имаше по тях и по тялото нагоре. Дрехите ѝ бяха сменили цетва си и сега носиха този на засъхнала кръв, урина и онова миризливо нещо... Слязоха до поляната. И линейката тъкмо дойде.
- Какво имаме тук?- попита фелдшерът от линейката.
- Двадесет и две годишна, жертва на отвличане, силно дехидратирана е! Има и съмнения за изнасилване!- каза набързо полицаят.
- Съмнения, а?- погледна го недвусмислено момчето от линейката.
- Тръгвайте, момчета! Дълго се е мъчила!
Линейката изхвърча с първата спасена жертва. Сирените се чуваха дълго след като тя се скри от полезрението им. Орлин си пое дълбоко въздух и звучно издиша. Наведе се и хвана коленете си, защото сърцето си нямаше как.
- Добре ли си, полицай?- попита Слави.
- Да, да, добре съм, а вие?
- И ние! Радваме се, че спасихме това момиче. Може би тя ще каже какво се е случило и с останалите?- каза Андрей.
- Още дълго няма да може, Андрей! Трябва известно време, за да се възстанови, а другите момичета може и да нямат толкова. Сам я видя. Доста са я тормозили.
- Видях го в очите ѝ, полицай! Знаеш ли- беше се предала. Тези очи бяха загубили вяра, че някой ще дойде и ще протегне ръка. Тези очи се бяха зачеркнали от съществуванието на света. Но когато протегнах ръката си и тя осъзна, че това е опора, на която може да се хване, те се запалиха отново, без да имат физическата сила дори да намигнат. Странно усещане е това. Не бях изпитвал такова нещо до сега!
- Но е хубаво, нали, Андрей?- усмихна се Орлин- Чувството е хубаво.
- Така е, полицай, спор няма.
- Виждаш ли, Орлине, нея намерихме- и бра‘чедката ще намерим!
- Чул те Господ, Слави!
- Слуша той, слуша! Глух да е само за оня дано, дето е свършил всичко това!
- Ще се пробваме ли за двоен удар?- подхвърли Страхилов.
- Иска ли питане?- върна на момента Слави.
- Мръква се!- добави Андрей- Отиваме на сумрак, само това ме притеснява!
- Давай тогава набързо да минем през пещерната колиба, да си взема оборудването и да тръгваме! И без т‘ва „Момчиловата крепост“ е в обратна посока.
- Съгласен съм!- каза Орлин, Андрей кимна.
- Пътят е много тесен, Орлине! Сто и осемдесет градусови завои в изкачване. Разминаването дори с колело е почти невъзможно. И трябва да разберем дали няма да има хора вечерта. Ако прожектират нещо в „амфитеатъра“?
- Стигнахме до тук, постигнхме успех, нека доведем нещата докъдето и колкото можем до край!
- Тъй да бъде!- и се качиха в колата.
- Само да не се разочароваш!- каза Андрей.
- От какво?
- Братовчедка ти и там не е!
- Която и да е, жива само да е!- и тръгнаха...
Снежана посрещна Пламен и майка му. Приеха покана та ѝ, а и едва ли тя имаше против компанията им, по-скоро обратното- търсеше си причина и начин да не е сама.
- Чувствайте се като у дома си! Вярно, квартира и за мен е за сега, но по-натам...
- Благодаря ти, Снежана!- започна Ирина- За всичко!
- Още нищо не съм направила!
- Напротив!- и кимна.
- Младежо, банята е по коридора в ляво, а стаята ти- срещу нея!
- Супер!- отвърна той- Мерси много!- и се насочи натам да остави багажа.
- Не мога да се сдържа да не попитам- поде Ирина- къде смяташ, че е отишла моята Дани?
- На морето!- лека усмивка прибягна по лицето на Ирина.
- Във Варна казваш...
- Ще ходим там ли?- изскочи Пламен зад ъгъла.
- Може и да идем!- отвърна майка му.
- Освежете се, настанете се и да сядаме на масата. Отдавна не съм готвила, а много обичам и вие двамата сте прекрасен повод да го направя отново.
- Ухае приятно!- каза Ирина- Усещам Клин.
- Права си, той е само началото.
- Надушвам и самардала?...
- Е, не така, не задоволявай любопитството на Павката от самото начало!- после се доближи до ухото ѝ- Ама обича, нали?
- Едното със сигурност му е любимо!
- Чудесно!- и Снежана отиде до кухнята. Мобилният ѝ звънна.
- Кажи, Орлине?
- Александрова... Намерихме я!

Глава XXIII

Асиана прекара тежко нощта. И трудно. Главата ѝ не можеше да побере всичко случило се до тук- изведнъж и сега, от случайно запознанство, зародила се връзка, оказала се силна с този човек по обстоятелства незнайни и какво? Тя знае за нейния любим, знае, че е жив! И пожелава да говори с брат му. Как така? Коя е тя? И какво се е случило с нея? Ами с него? За да провокира такива изблици, мисли и думи, истината ли ми говори това момиче?- мислеше си тя. Не, трябва да ги срещна, но как? Той не иска да ме чуе.
Така стоя до прозореца цялата нощ. „Ами, ако...“ Издържа до седем сутринта и влезе при Даника. Събуди я. Не беше много гостоприемно, но и тя я шокира по начин, по който предизвика не само безсънието ѝ, но и създала се възможност да дава обяснения на сина си и може би още по-лошото- надежди, които може би щяха да се окажат кухи и болезнени, ако това, което Дани ѝ каза, се окажеше невярно, въпреки че... сърцето ѝ подсказваше обратното. Може би за това реши да му даде път.
- Дани, съгласна съм, но ако само ти говориш с Асен!
- Как така?- изненадана и все още сънена попита тя.
- Давам ти телефона си и ще му се обадиш! Поне ще ти вдигне като види номера... надявам се и може би когато те чуе, няма да затвори. Ако се съгласи да се видите, ще взема и Митето с нас, че отдавна ме врънка да го види. Но... ще стоим настрана, докато си приключите разговора. В зависимост от неговата реакция ще преценя дали ще се появим и дали въобще да споменавам нещо на малкия! Съгласна ли си?
- Така е честно спрямо теб! Няма от какво да се отказвам, държа на думата си и искам да ти покажа, че не те лъжа. Трябва да накарам Боян да дойде при мен по някакъв начин, за да се върне при теб и сина ти! Асиана, когато ти го казах снощи, не беше с цел да те нараня. И на мен не ми е лесно, но когато видях снимката, и втората, и после пак- честно не се въздържах, а да се върне баща при семейството си- какво по-хубаво от това? А аз се оказва, че мога и да помогна? Прости ми за всичко, като ми позволиш!- и хвана ръцете ѝ- Дай ми телефона си, Асиана! Всъщност, как ти викат на галено?
Ани... или Ася!- вече по-спокойно върна тя. Даника взе телефона и набра номера. Изминаха три сигнала свободно...
- Здравейте! Името ми е Даника и искам да поговоря с Вас, моля не затваряйте... Какво? Да, даа, Асиана е добре! Да, и Митко е добре. Това, което ще Ви кажа е важно, стряскащо и много вярно. Вълнението ще е голямо, дръжте се!... Защото брат Ви, Асене е жив!- последва мъртво мълчание- Дани погледана телефона, но линията беше отворена- Боян е жив. Искате да се срещнем? Чудесно! Къде да се срещнем, казвате? Последната буна, преди Евксиноград?
- Знам го къде е!- прошепна Асиана.
- Добре! Кога? В седем? Седем тази вечер? Добре, така да бъде! Ще Ви чакам там!...
- Дано това, което ми говориш, да е истина момиче. Сърцето ми няма да понесе оня ужас втори път, но да се страхувам от непознатото, няма да стане! Но този глас, твоят глас... Трябваше да затворя, но защо ти вярвам? Свързана си с пещерата? Обаждаш се сега и то от нейния телефон. Името ти ми е познато само от телевизията, коя си ти? Какво има у теб, макар и през телефонна линия разстояние? Или моето съзнание... се е „бъгнало“? Е, съвсем скоро ще разбера! Само не ме подвеждай! Не ме подвеждай, Даника!- промълви тихо той и разтвори завесите на стаята...
Снежана и гостите ѝ седнаха на масата. Всичко беше толкова вкусно. Пататникът се услади на младежа повече от Родопския клин, но говеждото печено, поръсено със Самардала, го накара направо да си оближе пръстите.
- Къде го събра всичко, бе синко?
- Абе гладен бях, бе, майко! А и е вкусно!
-Само така, Павка! Сега ти се е паднало, хапвай! Така се расте силен!- зарадва се Снежана- Десерт, или първо биричка, или винце?
- Имаш ли червено?- попита Пламен, Ирина го изгледа остро.
- Абе, момче?
- Така де, ако имаш!- прокашля се той.
- Остави го момчето, спокойно де, какво толкова? Имам!- и му намигна- Мои гости сте, ще ядем и ще пием тази вечер! А и има повод?
- Какъв?- плахо попита Ирина.
- Орлин и момчетата са намерили Светлана- едно от изчезналите момичета!
- Сериозно? Добре ли е, жива ли е?- попита Ирина, като наклони глава към сина си и намигна на Снежана, да не споменава за Даника, въпреки че Пламен и тя се бяха виждали вече и инспекторката беше наясно с това, но дали?...
- Жива е! Физически- ще се оправи, но психически ще бъде по-трудно. Но пък ще помогне с показанията си с нещичко поне за другите момичета, когато е готова разбира се.
- И други ли има?- учуди се Пламен- Е, к‘ъв е тоя уруд, бе? Колко са? Какво им причинява?
- Седем!- отвърна Снежана- Ужасни неща, не ти трябва да знаеш. Обича да изтезава, да наказва и от там насетне, колкото физиката издържи... Всъщност точно толкова, колкото психиката позволи!
- Е*ати!- възкликна отново той.
- Пламене!- извика майка му.
- Извинявайте! Онова момиче, да не е от тях?
- Кое момиче?- почти скочи Ирина от стола.
- Това, което ми помогна в болницата! Д...Д... Даника- Да, така се казваше. Беше много мила и нежна и въпреки, че се опитваше да крие белезите си, беше красива.
- Не! Не е от тях!- намеси се Снежана, което разбира се не беше съвсем вярно, но друго не можеше да си позволи сега точно в този момент.
- Мила, казваш...
- Да, майко, тя ми помогна, тя излекува раните ми като... като с магия!- тук погледът на Александрова рязко се спря върху момчето, той от своя страна си спомни погледа на Орлин от онази вечер в болницата, а Ирина беше на път да се разплаче- Майко, какво ти е?
- А, нищо- влезе ми нещо в окото.
- Има и нарязан лук в кухнята, който ми дойде в излишък. И от него може да е!?- допълни на място Снежана.
- Не си ми казвал нищо за нея.
- А? Ами пропуснал съм- присети се и за пръст върху уста в знак на мълчание на Орлин, но беше вече изплюл камъчето... Ммм след всичката тая какафония покрай мене! Теб уплаших, тях вкарах в излишни писания и бумащини.
- И ти мислиш за другите около себе си. Приличаш на сина ми.
- Имаш син?- попита Ирина.
- Имам! Доста по-малък е от теб, но и той е тъй грижовен!
- Къде е той?- попита Пламен- Ще се радвам да се запознаем!- тя се прокашля.
- При баща си е!... В София.
- Оу, извинявай!
- Няма нищо, Павка. Случват се в живота такива работи- И така темата и опасното за момента любопитство на Пламен, бе завоалирано и насочено към Снежана...

- Значи се съгласи? Съгласи се да се видите?
- Да, Ани, Асен се съгласи!
- Чудесно! Ще кажа на Митето, че ще види чичо си! Не, още не... Както казах ще почакаме!
- Ти решаваш, но аз трябва да направя това. Ти ми помогна, сега е мой ред!
Денят премина доста приятно. Митко беше първа смяна на училище, изчакаха го да се прибере и след обяд и кратка почивка, излязоха навън. Имаше време до срещата. Денят беше слънчев и Ася остави Дани и синът ѝ да се позабавляват на плажа. Понапръскаха се с вода, понамокриха се, но какво пък- топъл октомврийски слънчев ден.
Той стоеше в кафето до алеята и наблюдаваше. Не изпускаше нито едно движение, мимика или реакция. Сякаш дебнеше... като хищник плячката си. Изучаваше всяко потрепване на тялото, всеки жест. Искаше му се да е по-близо, но сега не беше моментът... Още... само още малко търпение...
Седем наближаваше. Асиана и Митето отидоха да се поразходят, а Дани седна на един камък, близо до буната и зачака. Косата ѝ свободно се развяваше от вятъра, ноздрите ѝ се пълнеха с аромата на морските изпарения. Все повече златееше тази коса, въпреки черния си цвят. По стълбичките иззад дърветата слезе някой. Тя беше убедена, че това е човекът, когото чака. И не сгреши... Сложил ръце в джобовете, навел глава надолу в търсене на отговор... в пясъка? Но...
- Даника?- неуверено започна той.
- Аз съм! А Вие стеее...?
- Асен съм, Асен съм аз- да!- все пак се подсигури, да не би да сбърка по случайност човека, а не трябваше, защото наистина беше важно.
- Здравейте!- стисна му ръката- Наистина се радвам, че се съгласихте да се видим. Важно е и няма и капчица лъжа в това, което ще Ви кажа.
- А Вие как сте свързана с пещерата, с него... с всичко това? Не разбирам?
- Ами... Оказва се, била съм екскурзовод там.
- Била?
- Ами все още не си спомням, но и до там ще стигна. Асиана и Димитър са били на една от беседите ми и съответно заедно с мен в пещерата. Но след това, което ми се е случило... ми се случи- за сега знам само последствията за съжаление- и се посочи цялата- загубих спомените си. Но когато видях... Светлана- почти извика Даника и даже се задави.
- Светлана? Коя е Светлана?- попита невдяващо Асен.
- Какво?
- Коя е тя? Сега извика името ѝ.
-Няма значение!- смотолеви набързо тя, като се опитваше да възобнови дишането си но това, което почувства беше странно и страшно, и... успокоително- Когато видях малкия Митко върнах спомените си за него на мига- какво сме си говорели там, какво го е заинтригувало, любопитството му, преплетено със сладката по детски срамежливост... Него просто си го спомних!
- Това е наистина трогателно, но какво общо има с това Боян? Все още не разбирам?
- След станалото с мен се появи един човек, който се превърна в моя сянка... Бяла сянка. Не мога да го обясня съвсем, но сякаш ме пазеше. Сякаш знаеше... знае какво ще направя и подготвяше всичко за моите намерения. И всичко само от разстояние. Как разбрах, че е той? В палтото си намерих бележка. Тя ме доведе тук във Варна, при Асиана и детето. Въпреки, че имам усещането, че...
- Какво, какво има? Кажи ми, моля те?
- Че не ги помни... издишайки каза тя.
- Ами бележката?
- Не зная, може би нещо го тегли насам, но не съм сигурна, че го осъзнава, защото до този момент, той просто води мен, сякаш иска да намеря себе си, старото си Аз. Но в това не съм сигурна, но скоро ще го разбера!
- А как разбра, че е... той?
-Когато видях няколко снимки в апартамента на мъжа ѝ, всъщност разбрах и коя е моята сянка. Защо и от кого ме пази не зная! Но това което мога да ти кажа със сигурност е, че брат ти е жив! Жив е, но е сляп!
- Сляп?- извика Асен и прехапа устни.
- За съжаление- да! Но искам да те попитам- какво свързва теб и него с пещерата? Това и на мен ще помогне.
- Той е палеоботаник, аз съм палеозоолог, т.е. и двамата сме палеонтолози. Когато посети за първи път тази пещера, той намери нещо. Намери растение, по-скоро негова вкаменелост, но то го заинтригува изключително, защото ако се окажеше вярна находка и още повече свойствата и способностите му бяха потвърдени и присъдени, щеше да стане и откривател на лекарство, което щеше да промени значително протичането на две болести- видимо по нищо приличащи си, а именно ракови образувания и СПИН!
- Но това е страхотно!
- До тук... Да! Обаче се върнахме- и двамата. Аз за да му помагам. Ама не съм много по пещерите. Нещо не ме харесват, както и да е. Влязохме трима души- ние двамата и водач. Той разпозна своята вкаменелост на неподходящото място- последната видима част на реката. Вързахме го и го държахме с другото момче, когато... Нещо над главата му проблясна за миг. Приличаше на...
- Тризъбец?- стрелна Дани.
- Какво? Точно така. Но отне вниманието ми. Аз изтървах въжето- Асен наводни очите си- водачът също го изпусна, може би защото не очакваше и в този момент брат ми тоя свят напусна... сълзите потекоха.
- До сега, Асене, до сега! Жив е той, жив е брат ти! И ще ти го доведа, обещавам!- и го прегърна- Но тук и сега има двама души, които отдавна искат да те видят. Ей там са те- на кея!- и му посочи жената и момченцето до нея- Мисля, че заслужават твоето присъствие в живота си! Не ги наказвай повече, смятайки, че ги пазиш! То просто няма от какво! Иди Асене, иди при тях, аз ти обещавам, че скоро ще доведа брат ти!
- Коя си ти, Даника?
- Вестителката от „Дяволската дупка“... за сега!- стана и тръгна към Ани и Митето и кимна с глава да си разменят местата. Когато се доближиха една до друга:
- Ани, утре се връщам обратно!
- Къде?
- Там където всичко започна...

- Вече е тъмно, братле!
- Да, Андро, ама... Орлине, дай ми телефона си!- той му го хвърли- Имам познат там, който може да помогне. Ще го помоля да остави прожекторите да светят и ако има представление, да го отмени.
- Ще го направи ли?- попита Орлин.
- Когато разбере каква е хавата- Слави го погледна- няма и да си помисли дори да откаже.
- Добре, действай!
Десет минаваше. Нощния студ падаше. Но адреналинът ги жареше и потеше. Октомврийското небе вече затваряше тъй яркия звезден свод. Знаеха всички какъв е облогът и само преди няколко- има няма два часа- в една седма го спечелиха... или пък две осми? Зарът беше хвърлен, но как щеше да се обърне или къде щеше да падне, или пък щеше да застане на калъч?
- Идвал ли си тука, Орлине?
- Да, Андрей! Ама само веднъж и то много отдавна.
- Имаш ли спомен за мястото?
- Не съвсем!
- Пич, т‘ва е проблем!- каза Слави- Тоя отвес и тия камъни... Спор няма- красиво е, ама е страшно и стръмно! Юнашка крепост е, хайдушка! Места за скатавки много и твоя човек явно е наясно с това!
- Така е, но вие двамцата познавате това място! Аз гледам и помагам- вие водите!
- Тъй да бъде! Завоите почти свършиха. Село Градът те приветства! Ще те екипираме и тебе. Ти ще си котвата, аз ще се пускам по скалите тоя път. Отвесът е голям, а Андро вече вися. А и няма само той да обира овациите я! Нали тъй?- и му намигна.
- Кое те задържа толкова здраво на земята днес, дори когато те пуснах?
- Това, полицай!- каза Слави и показа обувката си. От нея се стрелна нещо като ножче с шпоричка отдолу.
- Братле, наистина си пълен с изненади! Това и аз не го бях виждал!- и Андрей го шляпна зад врата- Давайте да тръгваме. Време няма, а и не е за осъмване!
Мястото наистина беше много красиво. Камъните блестяха- лъскави гладки и остри. И с помощта на прожекторите, които наистина светеха, можеше да се види почти всичко. Тая нощ беше кротка, нямаше вятър, само кукувичи вой. Странна смеска между гора, гола скала и зидан камък. В приветливата част имаше дървени мостчета и стълби. Но всички бяха наясно, че е твърде видимо и достъпно, за да я търсят там. Коя обаче? Все пак оставаха шест. Спуснаха се надолу и стигнаха стоманеното въже.
- Тъй!- започна Андрей- Над нас са сцената и „амфитеатъра“. Качваме ли се да гледаме под пейките, или слизаме надолу?- спогледаха се.
- Надолу!- в едногласен хор извикаха и тримата. Прегрупираха се в колона по един, Слави беше пръв.
- Александра?... Иглика?... Никол?... Радост?... Мария?... Паулина?... започна да ги реди Орлин, Андрей го последва. Отговорът без глас остана или те глухи станаха, ала ни вопъл, ни стон. Ни хрипка, ни хлипка. Нямаше ответен звук в тъмнината, само тишината. И така почти три часа. Влязоха в часовете на новия ден. Стрелките преваляха към два сутринта.
- Връщаме ли се, полицай?- попита Слави.
- Връщаме се!- разочарован каза Орлин- Утре пак, на светло може и да се получи нещо. В тоя момент Слави се подхлъзна и се изхлузи под мостчето. Но предвидливостта му го спаси и сега. Беше се закачил към стоманеното въже и сега висеше от него. Нямаше да му е трудно и сам да се набере, но му помогнаха все пак.
- Ах, тиии, куче такова!- каза Адрей- Ти луд ли си, бре? Къде бе брат, къде хукна? Видя нещо, или?
- Андрооо! Не се базикай!- от задния му джоб падна малкото фенерче и полетя надолу. Удари се в няколко остри върха на скалата и светна... освети ръката...
- Абе, ей, момче! Виж там, Орлине! Виж и ти, бре беладжийо!- извика Андрей.
- Какво става? Какво видя?- попита Орлин.
- Дай ми големия фенер, полицай! Виж! Ей там!- насочи светлината.
- Т‘ва е ръка!- възкликна Слави.
- Сигурно е в безсъзнание!- каза Орлин.
- И що се качих въобще? Правилно си се бях изхлузил надолу?!- иронично каза Слави, докато вече се спускаше.
- Я не се гевези!- върна му Страхилов.
- Ей, глезльо!- ухили му се Андрей- По-леко с дамата!
Сръчен в ръцете и краката, пъргав по скалата, Слави бързо се ориентира и я намери, но... Усмивката му замръзна. Полуголо тяло със засъхнала кръв и посинели рани, останало без дъх и дрехи съдрани. Клепачите бяха скрили очите на половина. Той я побутна реакция нямаше. Сложи ръка пред устните и носа ѝ. Конците на клетата „кукла“ се бяха скъсали. Очите му се напълниха. Сърцето му се одра за втори път в рамките на няма и ден, нищо че вече беше в следващия. Беше красиво момиче, личеше ѝ, дори сега- вълниста някога коса, може би подържана такава, сега спластена, окървавена и дърпана. Мускулеста беше, атлетична и по всичко си личеше, че се е борила до край, защото пръстите ѝ бяха останали без нокътни плочки.
- Издърпайте ни!- едвам извика Слави. Достатъчно беше, извадиха ги! Слави я положи на гредите на мостчето и се обърна с гръб. Андрей отиде при него. Орлин извади телефона и отвори снимките.
Това е...

- Радост!- изкрещя Даника и се събуди обляна в студена пот. Сърцето ѝ препускаше извън ритъм. Имаше усещането, че се задушава. Сякаш щеше да експлодира от вътре навън. Гълъбовите очи бяха останали без блясък, зениците без плам. Това бяха сега очите на Радост, а тя ги виждаше пред себе си. Онова чувство от предния ден, чувство странно и страшно, и... този път болезнено...
Толкова хубави неща се бяха случили предния ден, а сега в първите часове на новия... Асен премахна границата между себе си и Асиана и малкия. Усмели се отново да отиде и да бъде с тях. Сега вече знаеше, че ще види и брат си и тя, Дани му помогна за това. Въздържали се бяха да кажат на малкия за Боян... за сега.
Белегът, срязващ тялото ѝ от върха на рамото до под ключицата отдолу, изчезна, скри се за миг, миг постоянен. Аритмичната сърцева линия се изправи. Даника замръзна. Гледаше в една точка, без звук да издаде, без да мига, без да диша. Все едно беше в ступор. Държа я сигурно около десетина минути. След това се изстреля от леглото, надраска набързо нещо на един лист, метна новите дрехи на гърба си- тези, които Ани ѝ даде и излезе навън... Побягна, побягна с все сила. Бързината в краката ѝ беше нечовешка. Сумракът избледняваше, когато се насочи към водата.
Наби пети в мокрия пясък и се заслуша в този гларуски крясък. Болеше я. Коя е Радост не знаеше, но бяха свързани- и с нея, и със Светлана. Как и защо? С какво и с кого? Защо сега? Как така? Пристъпа напред във водата. Тя бе спокойна в контраст с нея и това, което се бореше там в телесната кухина. Влезе навътре- до кръста, над раменете... Накрая водата мина над главата ѝ. И тук Даника се почувства безтегловна, нищожна и безполезна. Но сърцето ѝ се успокои. Намери верният път и точния ритъм. Гледаше през лунния лъч пресякъл водата. Тялото ѝ леко се издигна и хоризонтира във водата, но все още с лице надолу. Краката бяха леко присвити и кръстосани в глезените, а ръцете- тя разпери ръцете си. В този момент отново видя онези очи срещу себе си, онези бели зъби, онази злобна усмивка. Тялото ѝ започна да се гърчи така, сякаш се бореше с някого във водата- риташе надолу и се опитваше да премахне неговите лапи. Той сякаш я тикаше към дъното и отново протягаше ръцете си към нея, и тъкмо щеше да я грабне... И изкрещя... тъй зверски и болезнено, че макар и погълнат от мехурчетата, викът излезе и над повърхността. Сърцето ѝ сякаш за миг се разпори и отвори... и се понесе отпусната над водата...
Изстреля глава навън и косата си назад. Беше готова да се бори. Силата се върна в тялото ѝ. Излезе обратно на брега. Поизтърси се, позабърса се и се облече. Извърна още веднъж глава към морето и.... къде сълзи, къде солени капки, прекара шепа през тях и тръгна напред. „За тебе идвам, теб ще хвана, ще изстискам твоята злоба със своята рана! Бягай! Бягай... Защото идвам за теб!“... Побягна отново. Толкова бързо, че забрави да гледа напред и се блъсна в някой.
- Ей, добре ли си?- попита непознатият.
- Да, даа! Добре съм! Извинявам се, не гледах където трябваше. Аз Ви бутнах и Ви съборих.
- Няма проблем, не се притеснявай! Аз съм, Радо!- подаде ръката си. Тя също подаде своята.
- Аз съм... Избута го пак леко през рамото и побягна отново. Изчезна с бързината си.
- Хммм... Не ме ли?... Дали ме?... Той остана загледан дълго след това.

- Дано си се порадвала на своята младост, Радост!- тихо прошепна Орлин.
- Грехота е такава нежна красота- хлипаше Слави, който още не можеше да се успокои- Животът е гадост, Радост! Гадно за теб е приключил! А дано горе някой бързо Райската порта да ти е отключил,... момиче! Ах ти, гадино мръсна! Копеле, нещастно... Ако бяхме по-бързи... прехапа юмрук. Толкова смачкан се чувстваше сега, толкова свързан с неуспеха, чувстваше се така сякаш я е познавал.
- Тя е първата, Слави, първата, която обявиха за изчезнала. Не си виновен за нищо, момче! Недей!
- Първата???
- Да, Слави! Първата в кръга, с вещ изпратена от друго момиче, първа си бе избрал нея и тя най-дълго е била тук! За това, не се вини!
- Да, полицай, но преди ден, ден и половина все още е дишала и се е борила, и...
- Не се наказвай! Ей, това не е Дани!
-А тя къде е, полицай, а? Тя къде е?- стана и тръгна напред. Орлин кимна на Андрей да го последва, а той започна да върти телефоните и да вдига хората на крак, а Радост потъна в нощта на тоя мрак...
В пет сутринта автобусът потегли от автогарата. Даника гледаше тъжно през прозореца оранжевият блок, който надничаше зад гърба ѝ...