Сутринта на 26.12.2004 год. закусихме порядъчно и към десет часа двамата с баба тръгнахме към гробищата. Те бяха на един голям баир над селото. Баба доста се измори, но с почивки и приказки успя да ме заведе до гроба на моя прадядо Камен, чието име носех аз. Прадядо ми Камен починал от раните си през 1921 година, а в неговия гроб петдесет и три години по-късно погребали и прабаба ми Николина.
Тъй като за първи път влизах в гробище, всичко ми се виждаше интересно, но и страшно…Картината не беше добра: бурени, храсти и келяви дървета; пропаднали гробове, накривени надгробни камъни с нечетливи и изтрити от времето надписи, християнски кръстове и изчегъртани от злоба петолъчки. Гробът на моите прародители беше в зоната на старите гробища. По всичко личеше забравата, човешката немара, безразличието, незаинтерисоваността…Все пак нашият гроб беше с изправен камък, с четлив надпис с имената на прадядо и прабаба и с годините, когато са се родили и починали.
Времето беше слънчево, но студено, а теренът кален. С баба направихме няколко обичайни, според нея, за такива случаи неща: изскубахме едрите изсъхнали и измръзнали плевели, пооправихме гроба, запалихме свещи, прикадихме с тамян; преляхме вода и малко вино, оставихме, цветя, хляб и сладки до надгробния камък, прекръстихме се и си тръгнахме надолу по стръмното… На излизане от гробищата забелязах съборената каменна ограда и разграбената ритуална зала. С недомлъвки баба ми обясни, че преди петнайсет години тук имало ред и благоприличие, но демокрацията отприщила тъмните човешки слабости и сили и това гробище станало такова, каквото е сега положението и в цялата ни бедна и попиляна държава…Какви са били тия хора? Как са могли да откраднат камъните, тухлите и керемидите? Толкова ли са закъсали, че са откраднали чак крана на чешмата, от която хората си пиели вода, миели си ръцете и си пълнели шишетата за траурните и човешки ритуали…А от незатапената тръба течеше на поразия питейна вода, която носеше загуби най-вече на местното население…Как е възможно да има такива идиоти, които да изрежат всички метални решетки, парапетчета и вратички от гробовете (не откъде да е, а от гробовете!??) и да ги занесат на вторични суровини за пари?...Кой знае, може пък тези хора наистина да са нямали работа, нямали са и нямат пари, имали са и имат деца, имали са и имат нужда от хляб?...Не казвам от храна, от месо, от облекло, от топлина…Тю, бре, докъде сме я докарали?…
Докато стигнем до дома на дядо Кирил, вървяхме около тридесет и пет минути. През това време баба ми разказа някои интересни за мен неща. Стана ми ясно, че прабаба ми е овдовяла много рано; изгледала сама трите си деца, борила се с несгодите и починала на седемдесет и шест годишна възраст. Изпълнили желанието й - погребали я в гроба, при нейния мъж, моя прадядо Камен… Както сам видях, те двамата и сега продължаваха да живеят заедно, там…на оня свят…
Де да можех да се срещна и да разговарям с моя прадядо Камен!?...От къде е дошъл неговият наш род? Какъв е бил самият той? Защо е умрял толкоз рано? Не е ли имало тогава лекари, хирурзи? Защо не са го спасили?...
Върнахме се в дядо Кирилови. Те ни очакваха . Обядвахме. Всичко беше хубаво, но мене ме беше обхванала тъга…обърканост някаква…Нищо не е вечно, никой не е вечен…Колко ли години и дни ми е отредила природата…съдбата?...Никога досега не бях се замислял по този въпрос, но това мое посещение на гробищата пробуди у мен въпроси, които досега не бях си задавал…
Стана ми тъжно. Вечерта помолих баба да си легнем по-рано. Навън беше студено. Все пак беше зима. А в леглото, в топлата стая, прегърнал моята добричка баба, аз все питах и питах…Питах баба за моя прадядо Камен…Как е починал?... И защо толкоз рано?...
Баба ме зави с юргана и ми каза да спя спокойно, като ми обеща утре да ми разкаже за прадядо ми Камен, моя адаш…."Камене, все пак ти все още си непълнолетен. Не искам да претоварвам психиката ти, искам плавно, а не рязко, да опознаеш живота, който никак не е прост и лесен…Имай търпение мойто момче, всичко ще си дойде на мястото"…(С тези думи изглежда баба ме е приспала).