автор: kokolinna

Глава XX

- Кога го разбрахте, момчета?
- Е сега от там идваме, де!- изнервено отговори Слави.
- Значи все пак не сте изчакали позвъняване от наша страна?
- Не, не сме!- отвърна категорично Андрей.
- Всъщност е все тая като се замисля, защото положението така или иначе завря.
- Какво имаш предвид, инспекторке?
- Скоро и двамата ще разберете, Слави... Никой ли не я е виждал от снощи?
- Ами явно не- каза Андрей.
- Сега ще влезете в кабинета ми и ще ме изчакате там... и двамата! И този път- без възражения и действия на собствен ход, ясна ли съм?- Александрова дори леко повиши тон.
- Както кажеш, детективке. Ама не се бави много де...
Снежана изпроводи двете момчета до кабинета и този път може би за по-сигурно ги заключи там. Отиде отново да налее вода, все пак предишната в момента все още украсяваше панталона ѝ. Върна се при Орлин.
- Айде бе, Снежана, тая вода сега ли я копаеш да я търсиш?- започна леко изнервен Страхилов.
- Не започвай и ти. Скоро сам ще разбереш колко дълбок е кладенецът, който изкопах... спокойно!
- Добре де, добре! Дай да помогнем на жената сега!
Орлин я беше сложил да легне на диванчето. Снежана отиде и напръска лицето ѝс вода. Жената изпъшка, но започна да идва на себе си.
- Дани... Даника- прошепна тя с първите възможни сили в гласа си.
- Добре ли сте? Хей, Нина, как сте?- настойчиво попита Орлин.
- Вече по-добре, но- опита се да се надигне, за да се изправи, но те я полежиха отново.
- Не, не, за никъде не бързаме сега!- каза Снежана като държеше ръката си на рамото ѝ.
- Какво се случи? Защо се разстроихте толкова?- попита Орлин.
- Тези очи- толкова черни и дълбоки, това лице- нежно, макар и обезобразено, но усмивката я нямаше... А името ѝ... Ах, това име...
- Защо, говори ли Ви нещо, познавате ли я?- продължи да пита той.
-Дали я познавам... Оххх- извърна инстинктивно поглед нагоре, сякаш да поиска помощ- Господин инспектор, Даника е моя дъщеря!- и тук Орлин направо седна на земята, както беше клекнал до нея.
- Но как така?... Ваша дъщеря?- включи се Снежана.
- Когато я видях там на стената- очите наистина ме привлякоха, но дали заради дългите години или липсата на надежда, не обърнах внимание на ударите на сърцето си, ала то реагира... И когато вече казахте името ѝ... Силата му не стигна, за да ме задържи от шамара, който получих и ледената вода, която ме ощави в този момент.
Орлин направо я изпиваше с поглед в този същият момент. Беше се втренчил в нея и изучаваше всяка частица от лицето ѝ. И бележките от непознатия помощник, бързо се подредиха една по една в главата му. Нима пъзелът започваше да се разплита? Нима тя бе човекът, който той трябваше да намери? Тя ли бе човекът, който щеше да даде началото на края. И колко далеч бе той всъщност. Последна изчезнала, първа намерена... Ами останалите седем?...
- Простете, но името Ви не е Нина, нали?- изведнъж промълви той.
- За да ме питате, значи знаете, че не е... И още повече, знаете истинското име на клетницата застанала пред Вас сега.
- Да, Ирина, сега вече знам... Ирина от Пирина... Трудно ми беше да повярвам, че ще Ви намеря, а Вие сама дойдохте при мен.
- А Пламен?- вмъкна се отново Снежана- Неин брат е, нали?
- Точно така! Брат, за който тя не знае и сестра, която той не подозира, че дори съществува и че е точно тази, която му е помогнала и го е спасила, нали инспекторе?
- Вярно е! Явно съдбата си знае работата, защото Даника се почувства странно привлечена от него и му е помогнала без да се замисли.
- Онова там вътре е проговорило значи...
- Но има една лека неточност, в това което казахте...
- Какво имате предвид, инспекторе?
- Даника е разбрала, че има брат и майка, която всъщност я обича и сигурно е имала причина да изчезне така. Това е една от причините за нейния емоционален срив. За съжаление обаче когато решава, че ще Ви потърси и се съвзема от всичко това... се случва другото... много по-ужасното... И колелото отново се завърта, защото сега, Даника не помни нищо, не помни никой!- Ирина го гледаше с отворена уста.
- Какво ѝ се е случило всъщност, господин полицай?
- Ще Ви кажа, Ирина, но първо ми обещайте, че ще бъдете силна, защото това, което ще чуете е страшно и предвид сегашното Ви състояние, категорично не желая да бъда причина да влезете в болница.
- Това, което съм изтърпяла до момента в живота си, полицай Страхилов и което не ме е съборило въпреки всичко, уверявам Ви... и Вашите думи ще понесе, което колкото и да е, със сигурност ще са по-меки от картината в главата ми в момента.
- Така да бъде... Но нека се върнем малко по назад... Кое накара Ирина да се превърне в Нина и да смени родната почва под краката си, която толкова обича?
- Едно чудовище... В детските ми тогава очи, ала и сега в сърцето ми то е такова. Родната казвате, която толкова обичам?
- Не е ли така?
- Обичам я и още как- тя върна живота ми, но не е родна.
- Как така?
- Родена съм на гръцка земя. Майка ми е българка... беше, а баща ми е грък.
- Той ли е чудовището?- Ирина го пресече студено с поглед.
- Искате да разберете? Моля, оставете ме да продължа!
- Извинявам се... Моля...
- Татко имаше брат, зъл човек и психически не на мястото си. Тогава бях на седем. В едно лято- двамата строяха вила край морето, аз си играех на пясъка. Нещо обаче ме накара да се обърна тогава. Мама я нямаше. Но видях как тези черни ръце, избутаха баща ми от височината на третия етаж и как тялото му падна върху белите огромни камъни, донесени от реката, за да бъдат превърнати в здрав ограден зид. Как главата му се изви неестествено, когато вратът му се счупи и кръвта му обагри завинаги тези бели камъни в паметта ми. И как когато погледнах нагоре, злият му дяволски поглед се заби в мен... и тази усмивка злокобна... Като мраморни ножове зъбите в устата му сякаш се протегнаха за мен в този момент, а проблясъците в очите му... Както и да е- никой не ми повярва тогава. Всичко приключи като нещастен случай. Дори мама не ми повярва, докато и нейният живот не се почерни като започна да „изпуска“лапите си върху мен и върху нея. Ала и друго искаше той и когато мама най-сетне разбра, направи всичко възможно да ме измъкне. И в един дъждовен априлски ден- вече бях на осем, отидохме на спирката, качи ме на автобуса и повече не я видях... Леля ми- сестра ѝ се качи при мен малко преди границата, сами знаете, че село Буйново не е никак далеч от нея. Скрихме се около столицата. Годините минаваха, там завърших и там срещнах Мирослав- бащата на децата ми- Орлин и Снежана се спогледаха- С него разбрах какво е да бъдеш щастлив и че всеки го заслужава, защото до тогава смятах, че за мен то не е отредено. Заживяхме в това селце. И как наистина обикнах тази земя. И с цяло сърце я наричам „роден край“! Казахте Ирина от Пирина... така ме нарече една жена от селото.
- Баба Нада?- подхвърли Снежана.
- Точно така... Даника се роди. С Мирослав бяхме толкова щастливи, докато в една злощастна нощ всичко се преобърна. Дани беше на три. Именно тая жена- сега вече баба Нада, защото тогава не беше баба, уверявам ви- тя ми каза да избягам. Наговори ми неща, които ме наплашиха. Не ѝ повярвах, но когато тя сложи ръка на корема ми и каза, че има дете, което трябва да опазя и да скрия, за да спася и другото, се замислих. Когато се прибрах, нейните думи се потвърдиха. Чудовището се беше появило отново. Погуби майка ми, а после и леля ми. Мирослав не знаеше за миналото ми, но ако исках да спася децата ни, трябваше да му кажа. Сърцето му е безгранично добро и голямо. Разбра ме и без да се замисли, ме пусна, макар и да знаеше какви ще бъдат хорските злословия и как ще израсте моята Дани с тях. Разбра, че ще става и баща за втори път и въпреки всичко това, безграничната му любов и цената която трябваше да заплати, за да спаси мен и децата, го накара да ме пусне.
- Ирина, трябва да знаете нещо- започна плахо Орлин.
- Оставете ме да довърша, моля Ви. Седем години по-късно разбрах, че чудовището вече го няма. Може би съдбата отново се намеси като ми прати тази жена, която приятел ми стана, въпреки нелекото си минало. От нея разбрах, че е мъртъв. Това ме мотивира да тръгна да диря моята Дани и Мирослав. Вече можех да събера семейството си цяло, но уви. Миро оказа се я беше скрил много добре. Бе заличил адреса в селото. И като миньор в Пернишко, той ѝ бе осигурил живот в столицата. И как от там питам аз, това се случва с нея?- Орлин се прокашля.
- Позволете моля, аз да довърша историята, до колкото мога. Даника обича морето, нали?
- Да, от къде знаете?
- Десет години след тези събития, двамата с баща ѝ отново се връщат и заживяват там, в същото селце. Любовта на Даника към планината и в частност пещерите...
- Или по-точно една конкретно?- вмъкна Ирина.
- Именно. И тази страст заедно с любовта към морето, я изпращат да учи във Варна, за да завърши история, палеонтология, тайните на древните народи и се връща отново при любимата си пещера. Става екскурзовод, при това най-добрият доколкото разбрахме. Хората са питали за нея и са я търсели- Снежана гледаше с доста голям интерес Орлин в този момент. Тя разбира за Вас и брат си, от Мирослав... А това, което ѝ се е случило...Орлин ѝ разказа за трагичния инцидент, като разбира се си спести доста от зловещите подробности, а сълзите на Ирина просто пресъхнаха в един момент.
- Как е възможно такова зверство? Кой би бил способен на подобно нещо?
- И ме питате Вие, предвид всичко, което ми казахте?
- Иронично, нали? Може би чудовището се е преродило. А Мирослав? Къде е той, как е?- тук ситуацията стана неловка.
- Ирина- започна Снежана- Опитахме се...
- Какво не ми казвате? Давайте направо!
- Не успя да понесе случилото се с Даника!- каза Орлин.
- Ирина, Мирослав почина!- довърши Снежана. Последва петминутна мъртва тишина.
- Заведете ме при нея! Искам да отида при Даника!
- Почакайте!- каза Орлин- Много Ви се насъбра изведнъж- Пламен, Даника, сега и Мирослав. Госпожо, светът като че ли се срути отгоре Ви! Нека мине малко време!
- Не ми е нужно време! Искам да видя детето си!- и се изправи, а Снежана нервно се прокашля.
- И тук вероятно ще срещнем проблем!- каза именно тя.
- Какво имаш предвид?- попита Орлин изненадан.
- Избягала е!- изсухли Александрова.
- Избягала е от болницата?- повтори Орлин- Как така? От кого разбра?
- От Слави и Андрей.
- Отишли са до болницата, нали?
- Да, Орлине, но...
- Почакайте- намеси се Ирина- кои са Слави и Андрей?
- Най-добрите ѝ приятели!- каза Снежана.
- И тях искам да видя!
- По-кротко! Едно по едно!- по-високо вече каза Орлин и сви в юмрук едната си ръка.
- Къде са те, Александрова?
- В кабинета ми.
- Изчакайте ме тук, тогава! След малко идвам!
- Ей, ето ти ключовете!- и му ги хвърли- Няма да ми разбиваш вратата я!
- Ти си ги заключила? Брей, страшна си ти, бе Александрова!- и излезе.
През това време момчетата се чудеха какво да правят и зяпаха по стените. На една от тях видяха кръга от рисунки и снимки, който Снежана бе наредила. Приближиха се до тях.
- Андрейка, тоя голям изрод ще да е, бе!
- Така е, Слави!- Виж всичките тия, как да ги нарека?
- Ти си по-умния, ще го измислиш!
- Да бе, по-умния!
- Е, по-интелигентно от мене приказваш!
- Увертюри!- изстреля Андрей.
- Ето, виждаш ли? Кога аз такова нещо ще кажа?
- Абе ти можеш, ама не искаш! Пазиш си имиджа на „лошото момче“.
- Ще те свитна ей, така да знаеш! К‘во лошо момче, бре?
- Такова бе, съблазнително, готино...
- Абе ти сваляш ли ме, бе?
- Глупак!- сбута го Андрей- Не съм минал на другия бряг!
- Я, почакай!- изведнъж смени тона Слави- Брат, виж т‘ва! Загледай се!- и му посочи- Не ти ли прилича на...
- "Вълчият скок"?
- Мхм... Ами тук? Това не трябва ли да е "Момчиловата крепост"? Я чакай... Ами, ако това са местата, където са другите момичета?- в този момент влезе Орлин.
- Снежана издърпа един стол и седна срещу вече също седналата Ирина.
- Добре ли сте?
- До колкото е възможно- да! Тези момчета, за които споменахте, наистина ли са ѝ приятели, или ги подозирате?
- Уверявам те, че са! Благодарение на тях знаем всичко това сега, а и не че нещо- като майка на майка- единият, не- и двамата са влюбени в нея и са готови на всичко за това.
- А не се ли ревнуват, или не знаят за себе си?
- О, напротив! Единият отстъпва пред другия, като приятел на приятел, защото знае, че Даника е споделила чувствата си с него.
- Със Слави, нали?
- Майката никога не греши!- усмихна се Снежана.
- Сякаш влиза по в нейния характер, не зная, хрумна ми...
- Кажете моля, от къде разбрахте за смъртта на преследвача си?
- Когато се преселих в това пиринско селце, животът ме запозна с Янина- Снежана се ококори на името- И тя бягаше от себе си. А години по-късно разбрах, че тя има дете, има син... Или пък две?
- Как така?
- Смята, че е родила близнаци, но единият ѝ е откраднат, а другият е оставила, предвид положението си. Била е...
- Проститутка?
- От къде знаете?
- Наречете го предчувствие... И?
- Бащата на децата, на детето... оффф и аз не знам вече е същият този, който аз наричам чудовище! Странно, но имам усещането, че познавате Янина.
- Познавам я!
- Как? От къде?
- Тя ме помоли да намеря сина ѝ!
Орлин вкара ключовете в ключалката. Отвори вратата. Андрей и Слави се обърнаха едновременно.
- Момчета, явно не сте се стърпяли?- каза Орлин.
- Не сме, прав си! Ама и нашата Даничка не е.
- И ти си прав, Слави! Въпросът е къде е отишла? Какво сте зяпнали там, в стената на плача?
- Май намерихме начин сълзите да секнат!- каза интригуващо Андрей.
- Какво имаш предвид?
- Господин полицай, аз и Слави разпознаваме две от местата на тия вашите рисунки.
- Какво? Наистина?- невярващо се облещи Орлин.
- Наистина! Т‘ва тука е "Вълчият скок"- и посочи счупеният пясъчен часовник- а т‘ва- посочи знаменцето със стъпалата- е "Момчиловата крепост" – уверено каза Слави.
- Момчета, вие двамата видяхте пътя, който токова отчаяно търсим. Съзнавате ли, че може би сега другите имат шанс? Вие намерихте верния път!
- Какъв път?- Снежана стоеше на вратата, заедно с Ирина и не се въздържа да не отговори.
- Пътят към седемте изгубени души...

Глава XXI

Бариерата се вдигна и автобусът влезе в автогарата. Тя чакаше първа на вратата по средата. Чупеше пръсти, трескаво въртеше главата си, чак свят ѝ се виеше, но може би така сякаш укротяваше ударите на сърцето си. Вратата се отвори и Даника като че ли взе стъпалата на един път и скочи. Изправи се. Не ѝ беше нужно да се огледа, защото онези мили очи, които гласът по-рано сутринта сам нарисува по телефона, вече я гледаха с очакване. Дани пристъпа напред.
- Асиана?
- Здравей, Даника? Знаеш ли колко се радвам да те видя? Как се зарадвах само когато се обади. А и Митето- чака те с огромно нетърпение!- и я прегърна- силно и топло.
- Само... Само да не го уплаша.
- Недей така, Дани. Добро момче е. Обяснила съм му ситуацията така, както би следвало като за девет годишно дете. А и сам е достатъчно прозорлив, за да... когато го видиш сама ще разбереш. Едно ще ти кажа- очите никога не лъжат!
- Сърцето също!- прошепна Дани- За първи път то се стопли така, от както паметта ми все още е студена и сива. За първи път от случилото се насам, реагира без резерви.
- Хайде, да тръгваме! Близко сме- на има-няма пет минути пеш. Но какво говоря, планинарке- теб това изобщо не те плаши.
- Планинарке?
- Имам много да ти разказвам. И всичко, което разбрах за теб от онази наша единствена среща тогава- всичко ще ти кажа, пък дано помогна.
- Със сигурност...
- Кажи как мина пътя? Съобщиха за половин часово закъснение? Всичко наред ли е?
- Имахме малко премеждия. Ще ти разкажа, но всичко е наред!- и тръгнаха напред.
- Ей, Дивачке?- извика някой зад тях. Беше шофьорът... онзи интересен човек, Дани се обърна- Благодаря!- и кимна с усмивка.
- Явно си направила впечатление?- питащо отбеляза Асиана.
- Не съм и предполагала подобно нещо, но... да! И знаеш ли- беше хубаво. Наистина се почувствах добре!
- Сега ще ми разкажеш! Хайде!... А и този човек ми се струва познат.
- Има логика, защото сте били заедно изглежда, когато аз съм ви... развеждала?
- Точно така, онзи нахален грубиянин, който те предизвикваше непрекъснато.
- Така ли? Хм... Сега беше мил- усмихна се Дани.
- А случи се какво всъщност, защото не звучи като него?
- Ами май му спасих живота...
- И сега може би за първи път е почувствал, че има за какво да ти е благодарен. Ето стигнахме- този ярко оранжев блок е нашият. Ще го запомниш!
- Със сигурност!
Качиха се по стълбите и така до петия етаж. Блокът нямаше асансьор, но това не беше проблем и за двете. Това, което ускори пулсът на Дани обаче, беше едно девет годишно момченце, чието лице сега щеше да я посрещне зад входната врата. Тя се препоти, дланите ѝ изтръпнаха, защото още когато чу името, като че ли то ѝ донесе спомен, който я жегна по такъв начин, че я провокира да се усмихне. Ключът влезе в ключалката. Завъртя се. Колкото пъти превъртя патронът, толкова пъти тя примигна, без да си поеме въздух. Вратата се отвори... И той беше там.
- Мите!- сподавено извика Даника и се затича към него.
- Ти наистина дойде при мен, Дани!- и я гушна с все сила- Ти наистина не ме излъга!- това детско гласче я накара да се разтрепери, а на майка му да се напълнят очите- Мамо, мамо, видя ли? Моята Дани не ме подведе!
- Да, Митенце, и сега тя е при теб!
- Тризъбецът, Мите, помниш ли го?- попита Дани, като бършеше очите си, а това накара Асиана да се ококори, но нищо не каза.
- Естествено, даже съм подготвил книги, да те питам някой работи! Нали може?
- Разбира се, мой малък герой! Ти можеш всичко да ме питаш!
- Видя ли, мамо, Дани си ме спомня?- това прозвъня в главата на пещерното момиче като оглушително кънтене на камбана, защото наистина неговите очи, тези топли два лешника, събудиха у нея споменът за тях. Явно той бе толкова силен и специален, че тя не усети никаква уплаха от това какво би се случило от близостта си с него. Това малко момче, това специално гласче, накара душата ѝ да вибрира така, че за първи път тя да почувства колко дива и жива може да е. И може би за първи път повярва безрезервно, че тя наистина е Даника...
- Знаеш ли? Теб никога не бих могла да те забравя!
- Хайде, Мите, помогни ми да сложим масата и остави Дани да си почине малко. Яденето е готово, а ти, Дани ако искаш да се поосвежиш, банята е в дъното на коридора, вдясно- тя кимна и инстинктивно се насочи натам. Но когато стигна, вратата в самият му край, я съблазни повече, може би заради светлината, която все още струеше от прозорчето.
Любопитството ѝ надделя и тя влезе. Оказа се, че това е стаята на малкия Димитър. Колко топлина и уют имаше тук? Цветовете и неговите рисунки окачени по стените някак си успяваха да удължат деня. На рафта на библиотеката, тя видя една снимка и се доближи. Мъжът на нея ѝ се стори познат, а малкият го беше прегърнал. Може би този човек беше...
- Това е татко!- извика зад нея детето. Тя подскочи- Извинявай, Дани, не исках да те стресна.
- Аз трябва да ти се извиня, че влязох тук без твое позволение!
- Нямаш грижи! Може! И тъй като обърка вратата, сега ще ти отворя правилната!- и я заведе в банята.
Дани бавно затвори вратата. Подпря ръце на мивката и изпъшка, сякаш свали нещо от себе си в този момент. Изправи глава и се погледна в огледалото. Доближи се още, за да гледа отражението си от близо- очи в очи, сигурно за да види по-добре „другата в мен“. Наистина в момента, в който го видя, тя си спомни всичко за това момче, абсолютно всичко. Но как? Защо? На вратата се почука:
- Дани, оставям ти дрехи, да се преоблечеш!
- Добре, Асиана, благодаря!
Събра косата си, върза я колкото можа, смъкна дрехата от себе си и си тегли една вода... И осъзна, че тя познава човекът от снимката в детската стая от преди малко. Виждала го е- няколко пъти. Все някак близо до нея. Но само толкова. Прелиташе като сянка- за част от секундата, но достатъчна за да го зърне, а този човек я следваше от самото начало... от новото начало. И все пак имаше нещо различно с това на снимката, но все още не можеше да си обясни какво е то. Облече се- Асиана ѝ бе подготвила дълъг панталон и тениска. Късите ръкави не скриваха нарязаните ръце. Отиде при тях на вечеря- не пожела дълъг ръкав...
Ухаеше хубаво, съвсем скоро извадено от фурната- топло и съблазняващо апетита... просто защото ухаеше на уют.. Дани стоеше с отпуснати на краката ръце и наблюдаваше домакините си, а малкият хапваше машинално и въобще не примигваше сякаш, за да не я изгуби от погледа си.
- Хапвай, Дани, не се стеснявай!- поде Асиана.
- Не мога да опиша колко съм благодарна и на двама ви сега. Доверихте ми се, а оказва се- поправете ме, ако греша, но не се познаваме от дълго време- а вие ме приехте като стар приятел. Не знаете как стоплихте душата ми, как поуспокоихте сърцето ми, а ти Мите, върна и първите спомени в главата ми. Магьосник си ти , малкия, явно много добър при това.
- Не съм, Дани, ама май мислим еднакво, щото ти ми показа как да бъда внимателен и какво всъщност трябва да гледам, когато виждам ново място, ама май и за нов човек се отнася. В пещерата видях много, а тризъбецът още не ми излиза от главата.
- Явно трябва да го видиш пак и този път, може би ти да ме разведеш?
- Сериозно ли? Мамо, може ли наистина?
- Всичко може, Мите, всичко... с времето си.
Вечерята мина и тримата се оттеглиха на раздумка в хола. Асиана ѝ разказа за онзи невероятен ден и нейната вълшебна приказка в пещерата като екскурзовод и как всички били очаровани от нея.
- А колко различна изглеждам сега?- попита Даника.
- Не си никак различна, Дани!- усмихна се Асиана- Един променен цвят на коса и няколко белега, могат да те скрият от света, за тези, които не те познават, но който истински те е погледнал, не би забравил тези очи. Остава май само ти да повярваш сама на себе си, нали?
- Не ме разбирай погрешно, но в момента равенството не е честно, като се има предвид, че всички знаят за мен повече и още по-лошото е, че и да ме излъже някой, аз не бих могла да разбера сега.
- Ще разбереш, Дани! Когато освободиш ума си, повярвай ми... ще разбереш!
Малкият донесе книгите, за които беше споменал по-рано, сгуши се до Даника и започна да задава въпросите си един по един. Отнесоха се толкова, че полунощ минаваше, когато от една от книгите изпадна една снимка.
- Уффф!- възмути се Митко.
- Аз ще я вдигна, Мите!- наведе се Дани- Това е баща ти, нали?
- Да и последната снимка, която имам, от както изчезна.
- Изчезна?- учуди се Дани.
- Преди вече повече от пет години!- намеси се Асиана.
- Какво се е случило? Така де, ако не е твърде неудобно?
- Беше палелоо... палило... па...аррр!- ядоса се малкия.
- Палеонтолог?
- Да, Дани, ама аз нали съм тъп и още не мога да се науча да го казвам!- и скръсти ядосан ръце.
- Как можеш да говориш така, приятелю! Аз тъпи приятели нямам и тъпи хора в тази стая няма, ти виждаш ли, а? Асиана, а ти?- тя се усмихна- Оплете ти се езика- голям праз! Ей!- и го погъделичка. Не му трябваше много, за да му мине сръднята- Асиана ѝ намигна.
- Добре де... И той като тебе харесваше тая пещера. Няколко пъти ходи там. Смяташе, че е открил нещо. Ама... последният път не се върна- тъжно въздъхна Митко- Малък бях, ама всичко помня!
От тогава ни вест, ни кост!- довърши тихо Асиана- Сякаш потъна в земята. Почти осем месеца го търсиха и... нищо. Остана там, остана сам.
- Как се казва баща ти, Мите?
- Боян!- твърдо и гордо отвърна малкия- А от как татко го няма и чичо не иска да идва. Ама аз си мисля, че още го е страх.
- От какво, Мите?
- От пещерата, Дани! От твоята пещера! Нищо че дума не е казвал... майка му го погледна- Аз май трябва да си лягам, ама утре ще те видя, нали?
- Е как бе, Мите? Кой ще ме заведе до морето?
- Добрее!- извъртя се както беше на дивана и я гушна иззад гърба- Лека... А? Ама, Дани ти имаш много яка тутайровка!- тя се ококори.
- Татуировка!- поправи го майка му, макар че тя изобщо не я чу.
- Какво? Каква татуировка?
- Красива, като цветето, което скрих в джоба ти!
- Какво цвете? Мите, за какво ми говориш, разкажи ми, моля те!
- Не ти казах, щото каза, че има глоба, когато се караше с ония гадняр!- майка му свъси вежди- Добре де, с неприятния господин. Както и да е- ти така му каза, ама докато се карахте, аз скъсах от него – не можах да се въздържа, защото исках да ти подаря нещо. А ти каза, че то е много специално цвете. И аз го сложих в джоба ти, когато ме прегърна, за да не разбереш, но... мислех че ще се сетиш, че е от мен!- и се озъби- Исках да имаш нещо от мен, което да те пази, докато се видим пак.
- Чакай, чакай, чакай! За... Асиана кимна- За Родопски силивряк ли ми говориш?
- Дам!- каза доволен той- И за Безсмъртниче- тъй го нарече и ти! Много яко е нарисувано под лявото ти рамо- Даника инстинктивно се докосна и наистина усети нещо и за момент сякаш главата ѝ отскочи в стената, защото като далечно ехо, сякаш някой вика името ѝ от тунел, чу женски глас... на възрастна жена- Ей, Дани и медальон сякаш има вплетен в него, и... ммм, другото не мога да го разбера!- постепенно сниши интонацията малкия, защото забеляза, че Даника в момента ни приема, ни предава.
- Дани, добре ли си?- пораздруса я Асиана.
- Какво?- излезе от ступора Дани- А?
- Добре ли си?- повтори тя.
- Да, дааа! Отивам да си напръскам лицето с вода!- и изтича в банята. Съблече с кажи- речи едно движение блузата си и се обърна с гръб, за да я види и тя. Наистина имаше рисунка на тялото си, но... загледа се. Дори ѝ се стори, че тя се движи- Цветето черно-мастилено по средата, с усукващи се лиановидни клонки, със сребрист отблясък, които на моменти дори се губеха и се появяваха увити различно, дървен прът по средата и седем лъчево слънце отгоре му- Какво означава това сега? Всичко е толкова объркващо. Оххх, главата ми ще се пръсне. Нада!- почти извика Даника- Коя ли е тя? И защо името ѝ сега изплува в главата ми?
- Дани, добре ли си?- Асиана почука на вратата.
- Да, излизам след секунда!- отвърна тя. И наистина не мина много време и тя излезе и отиде обратно в хола.
- Как е положението?
- Асиана, искам да те попитам нещо!
- Разбира се, Дани!
- Коя е Нада?
- Не зная! Не познавам човек с такова име! Може би е от твоето село някоя жена. Сега изплува в главата ти?
- В момента, в който докоснах рисунката под рамото си. Знаеш ли имам чувството, че гласа на Митето събуди нещо в мен днес. Не зная какво е, но явно ми помага.
- Аз знам!- усмихна се Асиана- Нарича се обич- безрезервна при това. Той видя в теб нещо от приключенския дух на баща си, защото ти го привлече като магнит още в самото начало, дори преди да си проговорите за пръв път. Знаеш ли колко те наблюдаваше и как те слушаше в захлас още на входа?- очите на Дани се напълниха и може би, за да укроти вълнението върна малко лентата назад.
- Сигурна ли си?... Оф. Че не познаваш... Нада?... Извинявай, не ми обръщай внимание!- олюля се и седна отново на дивана.
- Спокойно, съвсем нормално е! Как се подрежда пъзел от милион части, за да оформи едва едно дърво, а може би милиардите да формират цяла картина?- Даника отново видя снимката на Боян- Приеми го така- Предишното отражение в огледалото или „Старото ти аз“, което се е пръснало на множество по-малки и по-големи парченца- спомените ти, се мъчи да се върне към себе си, защото трудно или почти не приема новото. Но парчетата режат, дори когато се върнат на правилното място- и боли. И един ден, когато то е цяло- когато се погледнеш, пукнатините все още ще са там...
- Искам да се срещна с Асен!- изведнъж каза тя.
- Но... как така?- почти шокирана попита Асиана.
- Не зная как, но съм сигурна, че този човек може да ми помогне.
- Но ти не го познаваш!
- Знам! Няма значение! Трябва да го видя!
- Но, Дани, той нас не иска да вижда?
- Може би ще поиска, когато разбере, че брат му е жив!- изстреля бързо тези думи от устата си и едва тогава разбра, какво означават те за Асиана.
- Даника, какво говориш?- разтрепери се Асиана.
- Така или иначе вече го казах. Мъжът ти е жив! Боян е жив, Асиана!- хвана я за раменете Даника.
- Как така, не си играй с мен, Дани! Моля те, кажи ми, от къде знаеш?- вече почти разплакана говореше тя.
- От момента на новият ми, изпълнен с мистерии живот и липса на спомени, които може би аз трябва да позволя да дойдат отново, този човек е до мен. Той ми е като сянка и ме пази. Вероятно е свързан с пещерата и за това искам да се срещна с Асен. Много искам да ми разкаже какво се е случило в онзи ден. Защото себе си може и да не помня, но тази пещера- да! И съм сигурна, че мога да ви помогна- на теб и на прекрасният ти син! Никога не се е доближавал, никога не сме си говорили, но той е там. И това, което беше непознато за мен до сега, бяха очите му- толкова сини и пронизващи на снимката. Видях го на такава и в стаята на малкия.
- Какво имаш предвид?- изхлипа жената.
- Той е сляп, Асиана!... Но е жив!