автор: kokolinna

Глава XVI

В тези първи секунди, Орлин наистина не знаеше как да реагира. Тя го порази като гръм. Там, застанала на вратата с ироничен поглед, чакащ отговор и също толкова знаещ, че няма да го получи. Тя ли бе наистина?
Тази същата, изчезналото мило момиче със сламена коса и мила усмивка? Или това, което стоеше там под рамката, бе нейно превъплащение- саркастично, питащо, търсещо...
Въпросът и начинът, по който го зададе- на глед простовати, нормални въпроси, че колко смелост се иска за това? Черните ѝ очи се забиваха в неговите океански всеки път, когато прехвърлеше погледа си върху него, ала разбиваха скалите на зениците му, което до сега никой не беше правил. А тя достигна направо до сърцето му. Той потрепна. Но не изпускаше и Снежана. На нея не знаеше как да реагира. Сякаш той бе нароченият- длъжният да ѝ отговори. Луминисцентната светлина допълваше злокобните, запалени и подклаждани с яд очи, които въпреки всичко не можеха да прикрият страха си. Страх дали тя е онази същата, която те казват, че е- изчезналото момиче там, на телевизора.
Двамата наистина не знаеха как да реагират. Ставащото би трябвало да ги зарадва, но нещо в нея ги плашеше и това не беше белегът, а изпитателният поглед, с който тя разцепваше тишината...
- Приличам ли на нея?- със зловещо спокойствие каза Дани- Приличам ли на тази от картинката- там, цветната отгоре в кутията? Изглежда ми твърде красива и мила. Аз ли съм това? Неее- съмнявам се... Те продължаваха да мълчат- Някой от вас ще каже ли нещо или ще ме зяпате така? Или да си покрия лицето, че да не се стряскате на сън?- отговор отново не последва и тя се извъртя към коридора.
- Почакай! Моля те!- сякаш без сила останал каза Орлин, преглъщайки тежко- Как?... Ммм... как дойде до тук?
- Ами ей така, с тия двата крака.
- Знаеш ли къде си?
- Може да съм безпаметна, но не съм луда! Точно в момента съм пред празните погледи на полицаите от управлението в Смолян, или греша?- и все пак по тези погледи разбираше, че наистина видът и държанието ѝ, ги караха да си мислят или правят изводи за леки психически отклонения в мозъчната пътека.
- А как знаеш това?
- Ти ми кажи, господин полицай!
- Добре, но кое те доведе при нас?- включи се и Снежана.
- Там казват- посочи телевизора- че полицията ме търси и ето на- тук съм!
- Значи все пак се припознаваш в снимката?- Страхилов започна да добива кураж.
- С вашата реакция, Вие го потвърдихте.
- Какво се е случило с теб, Даника?- попита Александрова.
- Ето- назовахте ме с нейното име. Аз го разбрах от един изключително мил човек- бил ме видял така- на екрана.
- А ти как се озова при него?- продължи Снежана, Дани изпуфтя.
- Нека започнем отначало! Моля те, седни!- и Орлин ѝ поднесе стол.
- Както кажеш... Скръсти ръце и се облегна назад- Събудих се в гората...
- Кога?- с нервно любопитство я прекъсна инспекторката, Дани я сряза с поглед, а Орлин ѝ подсказа със същия такъв да се овладее.
- Преди две нощи. Бях и близо до пътя и тръгнах. Тръгнах надолу- върви се по-лесно.
- А как се озова там?- продължи Орлин с въпросите.
- Не знам?
- Не помниш ли какво се е случило преди това?
- Не си спомням абсолютно нищо... и никого преди това!- ледено отвърна Даника.
- А кой е човекът, когото спомена по-рано?
- Казва се Никола и свири прекрасно на цигулка. Когато разбрах, че съм в града, просто кривнах на някъде и тази някаква уличка ме отведе с музиката си при него. Не ми задаваше въпроси и не се страхуваше от мен и от вида ми както вие сега. И ме гледаше в очите, а не ги избягваше. Той ме нарече с това име! Хареса ми... А дали е мое- вие може би ще кажете, но и да не е-взимам го под наем- иронично се усмихна тя. Изправи се със свити в юмруци ръце на масата- Ако това е всичко, ще тръгвам... И ако някога разберете, моля Ви обяснете ми как тази красавица от стената, се е превърнала в това чудовище сега пред вас, като твърдите, че е същият човек?- и излезе. Орлин изхвърча след нея.
- Почакай! Спри, моля те!- трудно се оказа да я настигне, някак си мигновено изхвърча тя, но когато го направи, я хвана за китката, тя се обърна. Орлин хвана и другата ѝ ръка. Дани се разтрепери. Отново падна пелена пред очите ѝ. Той го усети и я пусна, но тя остана така, вдървена.
Не се страхувай! Наистина искам да ти помогна- отново ѝ причерня. Не крий себе си, зад грубостта си!- силите в тялото ѝ рязко се изпариха и тя се свлече в ръцете му.
- Кажи ми... прошепна тя... Кажи ми кой... и загуби съзнание. Орлин я грабна и извика през коридора:
- Снежана, отиваме в болницата!- връхната дреха се беше поотворила- множество белези на рани от дълбоки прорези. Гледката беше потресаваща- нащърбени крайчета, оплетени в плитки на местата където се случваше да се пресекат- груби съшивки върху нежната ѝ копринена кожа. Очите му се напълниха.
- Момент! Идвам и аз!- настигна го, видя я и допълни- Обадиха ми се от там- баща ѝ е починал...
- Какво се е случило с теб, момиче?...
Качиха се в патрулката и надуха сирените. Снежана беше на задната седалка с нея. Тя не помръдваше. Орлин не сваляше крака си от педала на газта. След нямаше и пет минути, вече бяха пред входа на спешното. Той излезе, Снежана също, за да може Орлин да я поеме в ръцете си. През това време, явно вече видели колата, от врата излязоха фелдшер и лекар.
- Какво се е случило с нея?- попита лекарят.
- Надявам се Вие да можете да ни кажете- тя просто припадна- каза Орлин задъхан.
- Ааа... белезите?
- Не знам докторе, и за тях ще Ви помоля да ми кажете нещо повече, когато е възможно разбира се, но това момиче е жертва на отвличане.
- Добре, значи пълен и щателен преглед! Карай я, Иванов!- каза той на фелдшера.
- Почакайте малко, спря той за момент! Това момиче беше тук снощи!
- Как така, Иванов?
- Мотаеше се около ранените от катастрофата, която ни докараха- Орлин и Снежана силно се заинтригуваха, но напиращите въпроси оставаха за по-късно, защото я вкараха вътре.
- Скоро ще получите своята информация!- каза докторът и влезе вътре.
- Дай да вземем по едно кафе!- каза Снежана- И без това приличаме на оръфляци. Не сме спали, не сме се прибирали. Дай докато чакаме, да изпием по едно там на пейката!- Орлин кимна. Седнаха там, той си запали цигара.
- Какво мислиш за всичко това?- попита той.
- Много неща.
- Добре, ще караме подред. Смяташ ли, че момчетата имат нещо общо?
- Не, не смятам!- категорично отвърна тя. Знам, че загубата на време в паметта на Слави те притеснява, но съм сигурна, че си има своето обяснение.
- Никого не обвинявам, Александрова. Напротив- радвам се, че сме на едно мнение. Двамата са свършили изключително добра работа, а едва ли щяха да се постараят толкова, ако някой имаше нещо общо... Освен разбира се, ако не са майстори на абсолютната заблуда, в което се съмнявам, защото и двамата държат прекалено много на нея.
- А какво мислиш за баба Нада?
- Странна жена. И ми се струва, че знае много повече, отколкото казва и показва. Знаеш ли- дори преди да разбера името ѝ, за момент реших, че бележките- онези другите са от нея.
- И на мен ми мина през ума. Така или иначе, с нея ще говорим. Ще им кажем ли за нея?
- Не още! Нека първо да видим какво ще ни кажат! Причината за психическият ѝ срив, ми е много любопитна. И двамата споменаха майка ѝ.
- Смяташ, че тя е може би жената, която трябва да намериш, според твоя таен обожател?
- Ами ти?
- Всичко е възможно. Лошото е, че няма нищо сигурно. И загубихме човека, който можеше да ни помогне.
- Ще ѝ кажем ли за него? Ще ѝ кажем ли за баща ѝ?
- Тя не помни нищо, Орлине! Как ще ѝ помогнем с тази новина?
- Не знам, Снежана! Наистина не зная как да постъпим. С това момиче се е случило нещо ужасно, а може да разчитаме само на евентуално явили се болезнени спомени в главата ѝ. А това, че снощи е била тук. Трябва да говоря с това момче, фелдшера.
Изминаха малко повече от два часа. Орлин се обади на Андрей, за да го помоли да останат още един ден в града. Защото може би разговорът с тях нямаше да е възможен днес.
Това момиче, така появило се изведнъж, наистина възбуди любопитството му. Начинът по който говореха местните за нея и всеки, който я познава, когато бяха там, наистина го впечатли. Две села, обединени заедно, за да намерят и помогнат на един човек. Колко често се случва това в сегашните времена? Те наистина я обичаха... всички. А тези абаносови въглени, зяпнали го на вратата? Това мило момиче, за което му разказваха, не стоеше пред него. Но пък очите никога не лъжат- тя беше! Но коя беше тя?...
Лекарят излезе и ги повика. Влязоха вътре и застанаха до регистратурата.
- Какво има, докторе?- нетърпеливо попита Орлин.
- Не съм сигурен, че знам как да започна...
- Нищо не спестявайте, докторе, моля Ви!- хвана го дружески Снежана за лакътя.
- На медицински език, няма обяснение, как тя е жива. Раните ѝ разказват, че това е невъзможно. Ударите са нанесени от нож, назъбен в края си и с голяма сила- много дълбоко навътре е влизало острието. Четири са само прободните рани в областта на сърцето. А всички общо са над трийсет- глава, гърди, корем, крака, ръце, лице- нищо не е пощадено. И не са повърхностни. Всички са дълбоки, с изключение на една- лицето и то явно е било финалният щрих в кървавата му картина- дори на докторът му беше трудно да говори. И това не е всичко. Била е изнасилена... изключително жестоко. Наистина главата не ми побира колко злоба се събира в човешката душа. Още по-травмиращото е, че половият контакт е бил първи за нея. Как е оцеляла- възхитително е наистина. Как всички тези рани са се затворили и самоизлекували? И все пак- най-голямата от тях, ще се лекува тепърва- срязана душа в здраво тяло. Белезите ще останат и ще ѝ напомнят всеки ден. Раните са твърде дълбоки. Как се преживява такова нещо, господа полицаи? Какво наказание заслужава, човекът причинил ѝ всичко това?- Орлин сведе глава. Лекарят си пое дълбоко въздух- от мен, това е, а на вас- успех, защото тя го заслужава. Това момиче заслужава справедливост!- и си тръгна. Няколко секунди, двамата останаха безмълвни- А и още нещо- още двама мои колеги я разпознаха, поговорете с тях, защото това, което ще ви кажат, ще ви смае! Търсете доктор Тихомиров- детски хирург и доктор Далаклиев- кардиолог!- и влезе вътре.
- Орлине!- побутна го Снежана- Влизай!- той все още беше като вцепенен. Дори не можеше да примигне. Тя го завлачи вътре.
Първо се качиха в кардиологията и попитаха за доктор Далаклиев. Човекът се отзова почти веднага. Каза им за нея, макар да я беше видял само за секунди, когато е почукал на стъклото.
- Това, което повече ме впечатли, беше човекът, който се опитахме да спасим- продължи докторът.
- Какво имате предвид?- попита Снежана.
- Не знам колко време тя е стояла там, но той реагира на нея. Когато отидохме, инфарктът вече беше масивен, а бе и втори. Беше протегнал вдървените си ръце към нея. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Той я познаваше явно. Но успя да прошепне само „Дани“ или нещо такова.
- Даника?- стрелна Орлин.
- Възможно е- учудено отговори докторът. Аз може би я уплаших когато тропнах на прозореца. За съжаление, не успяхме да спасим човека. Съжалявам.
- Този човек, Мирослав ли се казва?- попита Орлин.
- Точно така!
- Тогава съжалявайте нея, защото това момиче- гласът му се разтрепери- там на прозореца, е негова дъщеря! Той я е видял- разпознал я е и болката, която го е изпълнила от видяното и как изглежда в момента самата тя... за съжаление, не е издържал на вълнението и е умрял. Тя беше отвлечена, докторе.
- Не знаех, господин полицай.
- И е тук сега- продължи Орлин.
- Добре ли е?
- Те първа ще стане ясно!- довърши Страхилов.
- Благодарим Ви за помощта, докторе.
- За нищо! Дано поне тя да се оправи!
Отидоха при другия, като се качиха два етажа по-нагоре. Тук вече се наложи да го почакат, защото беше в операция. Излезе. Беше млад и определено изглеждаше амбициозен. Здрависа се с полицаите и седнаха в коридора.
- Нямам много време, господа. Слушам ви!
- Познавате ли това момиче?- попита Орлин и му показаха снимка.
- След като малкият Филип ми я показа снощи по телевизията- да!
- Но не сте я виждали тук в болницата?- каза Снежана.
- Не, не съм! Но той- да! Малкият я нарече „моят ангел“.
- Децата са искрени- продължи Снежана- имал е повод да го каже.
- Да, имал е- спасила му е живота!- тук и двамата зяпнаха.
- Как така? Какво се е случило.
- Снощи имаше тежка катастрофа. Много тежко ранени, а за съжаление и жертви. Когато докараха Филип, той едвам дишаше. Костта на крачето му под коляното, беше излязла навън. Голяма рана в главата и счупени ребра, които притискаха и нараняваха сърцето. Не знам какво е направила тя, но когато отидох в операционната, той си стоеше кротко- жив и здрав, без капчица кръв по себе си, без драскотина и без спомен за болка.
- Изумително!- прошепна Снежана.
- Така е- каза лекарят- Ще ми се наистина да се запозная с нея.
- Казва се Даника и е тук в болницата, в момента!- каза Орлин- И ако е в състояние, ще имате тази възможност. Поведението ѝ може да Ви се стори странно, но не обръщайте много внимание на това.
- Добре, ако това е всичко, аз трябва да бягам при една малка принцеса, а след това ще отида при малко по-голямата.
- Благодаря Ви, докторе, за всичко!- каза Страхилов и му стисна ръката, той тръгна.
- Александрова, мисля че е време да се връщаме в управлението!
Рядко се случваше, но този път колата се движеше бавно. Той се беше отпуснал на седалката и гледаше право напред. Снежана го наблюдаваше. Тя извади едно тефтерче и си записа нещо. Помълчаха си така по-дълго време, може би да се опитат да смелят цялата информация, която вече имаха, като се има предвид как до скоро изворът ѝ бе пресъхнал.
- Когато се върнем и обработим записките, ще отскоча до общината.
- Добре! Нямаш проблем!
- Орлине... Тя е жива... Другите седем, може би също са!
- Права си, така е! Може би и аз като теб трябва да бъда или поне да се опитам да съм малко оптимистично настроен!- останаха изненадани когато паркираха.
- Изненадите днес нямат край, а?- каза Снежана. Баба Нада ги чакаше пред вратата.
- Здравейте!- започна инспекторката.
- Ами хай, здравейте, щом сте рекли.
- Защо сте тук?
- Казвам каквото имам и си бегувам.
- Добре, качете се тогава!
- Нема нужда! Аз празни думи не думам и бързичко ще си ви ги кажа. После правете кв‘от щете!- Снежана си пое дълбоко въздух, той продължи.
- Казвай, бабо.
- Седем капки кръв, осмата ще ги намери, ала вие намерете о̀ния, що посегна на нея.
- Само на нея ли?
- Само на нея... Другият с него е със следата на седем и с нейната- Орлин беше извадил телефона си и записваше, защото не беше убеден, че в момента разбира всичко.
- Бабо, кой ще иска да я нарани?
- Тоя дето гледа с четири очи- две облачни и две змийски. Единият е близо, другият далеч! Не бързай да косиш тревата с меч! Вярвай на сърцето си, защото чисто е като нейното, а ти пази детето си!- Снежана потрепера- О̀ния, който нея гони лани, преди безброй лета, две семки има- едната е бяла, другата черна. Намерите ли черната, ще намерите и дявола, що скрепил съюз и нарушил е с него. Пазете се! Пазете я! Тя оживя след прокървило начало на луна- наведе се към него и му прошепна- Съживи я, ти знаеш как! Тя ще отговори на всичките ти въпроси. Ирина близо е и скоро сама ще дойде при тебе и ще те потърси!- и се изправи, той остана наведен. Дръпна и Снежана за ревера на сакото- Държиш каквото трябва, стѝгни само до края. Нема да се плашиш, щото, той ще се опита, пази детето си кога гарга излита. Тя при тебе беше, извикай я пак! Тая ще е твоя знак!- и я пусна.
- А сега ме оставете, път ми дайте, че ме свиват коленете. Иде дъж, вадете слънчобрани, защото той ще пари и старите, и нови рани. Ай със здраве и добра сполука, баба ви си тръгва сетне най от тука...
- Ама как така? Пеша ли?- попита Орлин.
- Я така, с крака! Вие мене нема спрете! Работата си свършете!
- Орлине, за днес ми стига! Искам въздух! Отивам до общината.
- Добре, Александрова, денят беше тежък! Тръгвай! Аз ще довърша тук!
Той изчака известно време след като тя се изгуби зад ъгъла. Мислите тежаха в главата му, но най-много тежеше тази за нея. Подхвърли ключовете в ръката си, влезе в колата и не се замисли повече. Отиде в болницата, отиде при нея... и цяла нощ остана там.


Глава XVII

Слънцето се опитваше да надникне през щорите на болничната стая. Бяха плътни, но светлинката успя да премине и да перне Орлин през лицето. От две седмици насам, неизменно беше там. Беше се извил на една страна на стола и почти щеше да падне, когато лъчите го поразбудиха. Поогледа се, поизправи се, якето му се изхлузи на земята. Наведе се да го вземе, но столът изскърца. Инстинктивно разшири устата си в озъбване и присви очи. Спря се за миг, за да се увери, че не я е събудил.
Тя се беше завъртяла на една страна с лице към него. Кичур коса падаше върху една част. Слънцето го позлати, когато я огря- да, сега беше гарваново-черна, но като че ли между корените се прокрадваше русолява светлина. А с него показа и малко от белега, който толкова много я ужасяваше. С тихо пристъпване Орлин се доближи до нея. Съзерцаваше я изключително внимателно, сякаш щеше да пропусне нещо. Възхищаваше ѝ се, но изпитваше и страхопочитание... и състрадание, и жал, и симпатия. Не знаеше какво да очаква от нея, не знаеше и как да реагира, за да не я уплаши. А тя настръхваше от всяко докосване. Осмели се да се доближи още малко, но в този момент тя отвори очи. Той се дръпна рязко и беше подготвен за вик или крясък. Не последва такъв. Напротив- тя бавно се надигна в леглото, облегна се на възглавницата, без да отмести погледа си от него. Прокара длани през лицето си и изви косата назад.
- От кога сте тук?- започна тя.
- А? Ами... не много отдавна!- не много убедително отвърна Орлин.
- Само цялата нощ- колко ще да е?
- Ха, амии- зачеса се отзад по главата, въпреки че едва ли го сърбеше в този момент.
- Не се притеснявайте! Било си е Ваше решение! Но колкото и пъти да се пробуждах- Вие бяхте отсреща- изсухлен и почти падащ от стола. Изумена съм как не сте схванат сега.
- Остави ме мен! Ти... ъъъ- и се сепна- Вие как сте?
- И „Ти“ не ме плаши, така че спокойно. Добре съм иии... съжалявам за вчера. Избухването ми беше неприемливо. Та аз не ви познавам- нито теб, нито жената, колежката ти предполагам, а се държах... Но когато видях онова красиво, усмихнато момиче със златисто-пепелява коса, което се оказа мое отражение от минало, което не помня и бъдеще, което няма да имам в този вид, аз...
- Не се извинявай! За нищо не се извинявай, Даника!
- Знаеш ли? Не е честно!
- Кое?
- Ти знаеш името ми и си по-убеден от всеки друг в него- да не говорим за мен и че то ми принадлежи, а аз още не знам твоето!
- Права си!- клекна до леглото и изравни глава с нейната. Подаде си ръката- Името ми е Орлин!- тя плахо измъкна своята из под завивката и бавно я доближи към неговата. Приплъзна пръстите си до вътрешността на ръката му. Усети приятно затопляне.
- И на мен, полицай Орлин!
- Само Орлин... Моля! До тук добре, ааа... искаш ли кафе? Или пък нещо друго?
- Кафе?- приятно изненадана реагира тя- Никога не бих отказала кафе, но мога ли да те помоля- спря се за момент, сякаш ѝ се стори, че твърде бързо скъси дистанцията.
- Кажи, няма проблем!- подкани я той.
- Нека бъде в голяма порцеланова чаша, много горещо и с повече мляко.
- Добре, все ще го измисля някак! Ей сега се връщам!
- Орлине?- спря го на вратата тя- Наистина съжалявам за вчера!
- Не го мисли!- тихо каза той и излезе. Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Мушна пръстите си в ребрата на щората и ги разтвори. В първия момент светлината я заслепи. Но после отвори широко очи срещу нея. Вратата се отвори. Преди да се обърне, Даника попита:
- Забрави ли нещо?- малко се стъписа- Оу, извинявайте! Помислих Ви за друг.
- Няма проблем! Аз дойдох да те видя.
- И Вие ли ме познавате, и Вие ли сте мой роднина?- въздъхна отчаяно тя.
- Не съвсем!- усмихна се той- Но ще се радвам сега да го направя- тя леко се дръпна- Ти си Даника, нали?
- Щом всички го казвате- аз съм!- той долови нейната несигурност и съвсем тактично седна на леглото, така че тя да го гледа отгоре.
- Аз съм доктор Светлин Тихомиров, а ти си спасила мой пациент- едно малко детенце, малко момче, което те нарече свой „ангел“- очите ѝ се напълниха и леко се усмихна.
- Детето с крачето?
- Точно така! Как го направи? Кажи ми, моля те!
- Не знам!
- Как така?
- Просто използвах ръцете си- усетих странен прилив на топлина и необяснима сила, а сърцето ми подсказваше, че мога и ме подтикна да го направя. Просто покрих раните му с тях- това е всичко. Но се радвам, че той е добре!
- Няма и следа от състоянието му. Но как... ти... наистина не ми го побира главата. А какво се е случило с теб?
- Не съм убедена, че искам да знам.
- Нищо ли не помниш?
- Нищо- но виждам следите всяка секунда. Отблъскващи са и за мен- и за отсрещния.
- Ако спреш да отблъскваш сама себе си, ще спреш да отблъскваш и отсрещния, но трябва да се приемеш такава.
- А ти би ли?
- Не знам...
- Ето на!- прекъсна го тя.
- Аз не съм ангел за разлика от теб. Не знам как си го направила и няма да те лъжа- бих искал да разбера, но... неземните тайни не са за човешки уши и души, нали?...Но погледни напред и си развържи крилете!- и стана- Някога, в един по-хубав ден, се надявам отново да се видим, Даника. Продължавай в същия дух- бих се радвал да остана без работа, заради хора като теб!- леко кимна и отвори вратата- засякоха се с Орлин.
- Господин полицай, чудо е вашата Даника!- и го потупа по рамото.
- Това беше- започна Орлин.
- Знам кой беше- той ми каза.
- Добре ли си?
- След това, което той ми разказа- все по-добре.
- Всъщност- как стигна до тук, до болницата?
- Последвах писъците на сирените- просто ме притегли насам, не знам.
- Нищо ли не си спомняш?
- И това не знам, но...
- Какво има?
- Знаеш ли- почувствах се много странно, след като помогнах на детето, на момченцето.
- Да, сигурно е било прекрасно...
- Не... не беше! Не съвсем. Имах усещането, че цялата кръв се качи в главата ми и всячески си търсеше начин да излезе от там. Тялото ми загуби всякаква сила. Причерня ми и изведнъж един проблясък- сякаш светкавица сряза тъмнината пред мен и видях две очи- очи от които изпитах страх, дори ме ужасиха. Дори не знам дали има някакъв смисъл в думите, които чуваш сега.
- Всичко има смисъл, Даника, всичко ще помогне на теб, на мен, а може би и на другите момичета, ако имат късмет.
- Като моя ли?- с ирония каза тя- Хм... Я почакай- други момичета... Имало е и преди мен?
- Дааа, ти беше последната изчезнала, но и първата, която намерихме, по-скоро ти ни намери. Даника, погледни ме- тя впери широките си въгленови очи към него- Мистерията около теб е голяма, но това което ти се е случило и е част от нея, дълбае раната вътре в теб и може би паметта блокира спомените ти, за да ти помогне да оздравееш. Вярвам, че когато си готова- тя ще ти позволи да си спомниш. Аз също ще се старая усърдно за това- ден и нощ. Единственото, което искам от теб е да не се отчайваш и да не се подаваш ма страха. Те са лоши съветници.
- Орлине- всичко може да съм или да съм била, но да се откажа, или да се предам-никога! Сигурен бъди!
- Добрее!- усмихна се той- Сега вече мога да отида спокоен на работа.
- Тръгвай!
- Чао!- после пак ще мина, ако нямаш нищо против, разбира се.
- Нямам- даже... измъкни ме по-скоро от тук!
- Ще се постарая! Чао- и излелзе.
- Чао...
Даника отиде до прозореца. Вдигна рязко цялата щора. Този път дори не трепна от светлината. Дворът на болницата се виждаше от стаята ѝ. Листата златееха по дърветата и ръмяха по земята когато подухнеше вятър- есента все по-усърдно сваляше краските си и нахлузваше избледнялата рокля, с която щеше да посрещне зимата. Но дори тази картина я успокояваше и даряваше с мир душата ѝ. Това, от което сега се страхуваше най-много, беше неизвестността, непознатите познати, липсата на спомени, странните срещи на болезнените откъси и откази на главата ѝ. Нахлузи халата и излезе от стаята.
Орлин отиде в управлението. Снежана вече го чакаше там, заедно с Ямурлийски и момчетата. Решиха да ги разделят в двата кабинета- Андрей с Орлин, а Снежана и Ямурлийски със Слави. Опитаха се да направят така обстановката да изглежда по-предразполагаща, но и двамата се почувстваха като заподозрени в зала за разпит, което до някъде разбира се им беше ясно.
Орлин седна срещу Андрей на стола. И започна пръв:
- Съжалявам, че ви накарахме да чакате толкова- и теб и приятелят ти Слави.
- Няма проблем- за нея ще чакаме колкото трябва, ще правим каквото се налага.
- Добре! Първо искам да започна с една лоша новина- пое си дълбоко въздух- Мирослав почина!
- Какво?- ококори се Андрей, гласът му се разтрепери- Кога?
- Снощи. Получил е втори инфаркт- масивен с кръвоизлив- този път не са могли да му помогнат.
- Толкова здрав и корав мъж- помагаше на всички с всичко, на никого не отказваше.
- И най-здравият човек в такава ситуация може и да не издържи- сърцето му го е предало. Явно мъката е била по-голяма от пределите на границите му.
- За съжаление, господин полицай- явно наистина се е случило така. А какъв човек беше- на никого помощ не отказваше, та дори само някой да иска да си поприказва с него.
- Той ще остане такъв, Андрей! И точно вашите спомени ще съживяват духа му...
- Знаеш ли за какво наистина се виня?- Андрей заравни и сниши гласа си- Дани толкова обича „Дяволското гърло“ и съвсем не долюбва „Ягодинската пещера“- в онази злощастна нощ- тя трябваше да изкара последната група там. Но аз реших да ѝ помогна като я отърва от нея и я оставя на нейното любимо място, а явно не е трябвало... Може би сега нямаше да стоим тук, а аз да си блъскам главата- какво може да ѝ се е случило.
- Не се обвинявай!- приятел си ѝ, помогнал си. Не е имало как да знаеш или предполагаш каквото и да е. Но може ли да започнем малко по-отначало, по-отрано. Какво разстрои Даника толкова много, че тя не е идвала на работата, която толкова много обича?
- Това, което е разбрала за майка си. Това, което ѝ каза баба Нада, което ѝ е разказал татко ѝ- Бог да го прости...
- А по-конкретно?
- И аз не съм съвсем наясно, Орлине. Но от това, което дочух се оказва, че майка ѝ е била принудена да ги изостави, но не мога да кажа защо, а това напълно преобърна представата ѝ за нея. Вечерта, в която говореше със старата, нещо в думите ѝ я разтърси. След това припадна в ръцете ми. Когато слизах към тях, успях да чуя от изумлението на Дани само думата „брат“.
- Значи може би е разбрала, че има такъв?
- Възможно е, не зная.
- А как се казва майка ѝ, знаеш ли?
- Ирина.
- Добреее- разговорът им продължи дълго време...
Изливът на емоции в съседния кабинет, бе по-силен. Когато Снежана каза на Слави за Мирослав, той се разплака, а плачът му звучеше като дълбоко наранена душа с глас на отчаяно стенание. Отне му време да се успокои, може би защото се опитваше да си избие от главата, какво би могло да се е случило с нея. Начинът, по който говореше за своята Даничка, показваше любовта му и тя не бе поставена под съмнение нито от Александрова, нито от Ямурлийски. Дори на нея ѝ беше трудно да се удържи в един момент и да не му каже, че тя е жива и сама е дошла при тях.
- Знаеш ли, инспекторке? Оная старата много ѝ размъти главата. Тя и мойта направи шиник. Когато отидохме с Андрейката да говорим с нея и да я запитаме дали знае нещо, тая старата, мръднала от акъла си и на мене ми ги наприказва едни...
- Какво ти каза?- попита Снежана.
- Абе нещо като... Да се пазя от Дявола си, бил зад гърба ми. Ще се изправя лице в лице с него, защото видиш ли бил мое огледало, някв‘и такива врели- некипели главоблъсканици.
- А това говори ли ти нещо?
- Не! Ама сигурно трябва, нали?
- Не знам- ти ми кажи?
- Инспекторке, аз съм сирак. Бил съм изхвърлен кат‘ мръсно куче на улицата. Човек нямаше да стане от мене, ако не бяха тия хора. Когато навърших пълнолетие и напуснах дома, адреналинът и страстта ми към височините ме изпрати при тях и ме срещна с нея, с моята Даничка. А тя скоро се беше върнала от морската столица, завършила история, древни езици и култури- скучни книги, които тя превръщаше в магически разкази и омагьосваше хората с тях. Ама с нея се домъкна и ония оръфляк... Радо.
- Радо?- разкажи ми за него. До сега не си го споменавал.
- Ами то няма за какво.
- Може да излезе нещо и да има за какво. Слушам те!
- Викат му Радо, ама се казва Радомир. Той се домъкна с нея- завършил беше няк‘ва биология, ботаника ли беше, дявол ли, к‘во не знам. Били се запознали там- в университета. И от увлечението си по трвичките, "зел че дошъл при нас, че сме имали били богат растителен и тайнствен свят. Ама само мажеше очи с т‘ва. Неговите изтичаха по Даника, ама само аз го виждах явно. Ич не ми харесваше как я гледа.
- Защо?
- Абе има нещо мръсно в него, нещо мътно има в грозната му мутра.
- Явно не го харесваш!
- Айде бе, как разбра?
- Смяташ ли, че може да ѝ е направил нещо?
- Абе де да знам, ама съмнявам се. Тоя е много смотан. Не ще да си говори много с хората, страни от тях.
- Страни казваш?- каза Снежана по-скоро на себе си- Добре, стига за днес. Може да си вървите с твоя приятел.
- Добре, той наистина е приятел! И знаеш ли- и неговото сърце Даника открадна, а той отстъпи три крачки назад, като разбра, че тя е дала нейното на мене. А сега е тук и се пържим двамата!- отвори вратата и излезе. Другите също вече бяха в коридора.
- Момчета- започна Орлин- и двамата трябва да знаете нещо, но не искам да реагирате прибързано, защото нещата са сложни.
- Давай, полицай, стреляй направо!- каза Слави.
- Тя дойде снощи при нас!
- Кой бе, Орлине?- обади се Андрей.
- Вашата приятелка е жива. Тя ни намери и сама дойде при нас.
- К‘во говориш бе, верно ли?- изкрещя Слави и го хвана за яката на ризата. Орлин бавно свали ръцете му.
- Ти сериозен ли си?- невярващо питаше и Андрей и дръпна Слави назад- За това ли не заговори в минало време нито веднъж?
- Нито пък ти!
- Сериозен ли си, наистина?
- Напълно! Но не бързайте сега.
- Успокойте се, момчета!- вмъкна се и Снежана- Ситуацията е особена и деликатна.
- Казвай направо, недей да увърташ, инспекторке!- гневът се усещаше в гласа на Слави или меже би беше уплахът?
- Тя не помни нищо!- продължи Снежана.
- И никой!- добави Орлин- Външният ѝ вид е доста променен и трябва да сте готови за всякаква реакция от нейна страна. Чудо е, че е жива изобщо и никой не може да си обясни как.
- Какво се опитвате да ни кажете с всичко това господа, полицаи?- твърдо и настоятелно каза Андрей.
- Била е изнасилена и намушкана многократно... Лицето на Слави пребледня. Инстинктивно сви ръцете си в юмруци и присви поглед с очи с напиращи от тях сълзи и кръв във белите им стени. И Андрей трудно се сдържаше. При него уплахата на лицето му сменяше нюансите си многократно.
- Къде е тя?- попита Слави.
- Утре ще ви заведем при нея- каза Орлин.
- Никакво утре!- изскърца през зъби катерачът.
- Спокойно, спокойно, момчетааа!- намеси се и Ямурлийски- Утре ще ви заведем при нея! Утре и нито час по-рано, а сега се прибирайте!- Слави избърса сръка лицето си, подхвана Андрей и тръшнаха вратата зад гърбовете си.
- Ямурлийски- тая нощ не ги изтървай от погледа си, ясно? Данаиле, наистина.
- Спокойно бе Страхилов, тръгнах! Ето вече ме няма!- и той също излезе. Навън отдавна се беше стъмнило. Единайсет наближаваше.
- Ти разбра ли нещо ново, Снежана?
- В историята се включва нов субект- и той се казва Радо. И не е зле скоро да го навестим.
- Аз ще се поровя за майката, защото имам усещането, че тя е жената от бележката, но... Стига за днес- денят беше дълъг и уморителен. Хайде, Снежана, до утре!
- Щом си рекъл! Голям ден ще да е, почини си!
- От тук насетне, всеки ще е такъв до де разберем какво се е случило- и той излезе.
- И какво тепърва ще се случва... тихо довърши тя и се качи обратно в кабинета си.
Орлин се качи в колата и потегли. Мина през денонощния да си вземе нещо за ядене. Пътят му след това преминаваше през няколко тесни уличи, които се извиваха многократно нагоре. В една от тях му се мернаха няколко сенки накуп. Инстинктът му не го излъга. Бяха се скупчили за нещо. Биеха някой. Крещяха. Той видя как ръката на един от тях се приплъзна към кръста и никак не му беше трудно да разпознае оръжието още преди да го е видял.
- Полиция! Хвърли пистолета на земята!- изкрещя Орлин- кажи речи още неизлязъл от колата. Онзи не мръдна, но всички впериха погледи в него и за момент зарязаха жертвата- Хвърли го или ще стрелям!- повтори по-силно той. Този път ръката на отсрещния тръгна да се смъква към земята и почти я удари когато отново изравни дулото по посока на полицая. Орлин не се поколеба и стреля в ръката му. Този път пистолетът падна. Останалите хукнаха през глава. Страхилов тръгна към простреляния, но и той хукна. Веднага съобщи на колегите си къде е и да тръгнат след тях, а той се отправи към бития. Беше момче- на около двайсет-двайсет и една години.
- Ей, добре ли си? Как се казваш?
- Пламен!- с болка от трудното отваряне на разбитата му уста отговори той.
- Спокойно, ще те закарам в болницата. Какво се случи?
- Взеха ми парите и за кефа ме пребиха. Много честно- четирима идиоти се правеха на пичове- срещу един.
- Добре са те подредили. Хайде изправи се- момчето извика- точно така, подпри се на мен, колата е отсреща. Спокойно. Струва ми се, че и ръката ти е счупена. Ще се оправиш, няма страшно.
- Един път да дойда, да видя Смолян и Родопите и да ме набият, няма що!
- Е, поне чувството ти за хумор не е избягало, за разлика от нападателите ти- каза Орлин и го изсухли в колата.
Наду сирените и тръгна. Беше се обадил предварително и когато стигнаха, вече ги чакаха подготвени пред спешното. А тя ги наблюдаваше от покрива..