автор: kokolinna

Глава XII

Слави отвори очи. Главата го болеше. Чувстваше се странно. Тялото никак не му се подчиняваше. Не виждаше съвсем ясно. Изправи се, все още залитайки. Липсата на спомен- защо, какво и как се е озовал тук и в това състояние, го плашеше. Не му се бе случвало подобно нещо до сега.
- Защо съм тук? Аз излязох от тук? Това го помня. Колко е часът?- погледна ръката си и максимално концентрира зрението си, за да види стрелките на часовника. Два и четвърт след полунощ преваляше- Леле, ужас!- хвана се за главата- Даничка? Ама какво съм правил аз. Излязох, а съм си пак вкъщи. Как така? А ти ме чакаше, момиче. Какъв съм такъв простак бе? Защо нямам спомен какво съм правил? Леле, яко я оплесках... Славиии- озъби се сам на себе си- събери се, концентрирай се, помисли трезво и вземи най-адекватното възможно решение сега!

Отиде в банята и пусна водата. Направо сложи главата си под студения душ. Отрази му се добре, съвзе се. Спретна се набързо и излезе. Нямаше какво да му мисли повече от това- адреналинът щеше да излезе през очите и ушите му, хукна. Направо отиде до къщата на Даника. Почука на вратата. Мина време, но се чуха стъпки. Дървото леко проскърцваше. Вратата бавно се отвори. Съненият поглед на Мирослав се изненада:

- Какво правиш тук, момче? Къде е Дани?- тук Слави се оцъкли.

- Как така къде? Не си ли е тука, при Вас?

- Не, Слави, не е? Какво става? Тя ми каза, че при тебе отива. Даже очаквах да я върнеш сега- Слави пребледня и леко потрепери, а не му се случваше често.

- Ама, Миро ние се бяхме разбрали, аз тъкмо отивах, нещо ми е станало- накъсано говореше той- оцеферих се в нас, не знам защо бях там. Погледнах часовника и онемях. Не я прибрах и тръгнах да я търся при тебе... при Вас. Иии нея я няма ли?

- Вече ти казах, че не е тук!- вече доста по-студено и определено събуден, отвърна Миро- Какво става, юнако? Не си отишъл на срещата- това го разбрах, но къде е тя? Къде е Дани?

- Веднага отивам да я търся, господине! Ама веднага. Няма да се спра, докато не Ви я върна!

- Идвам с тебе!

- Не! Нека съмне! Аз тръгвам и се надявам да я върна до дето слънцето светне!- запъхтяно говореше той, все едно до сега е бягал. Каза го и наистина изхвърча.

Миро леко се преви. Слънчевия сплит го преряза. Може би от студа. Пулсът му се ускори. Той определено се притесни. Познаваше дъщеря си. Да- дива беше, но безотговорна- никога! Щеше да си дойде, щеше да каже. Все щеше да намери начин нещо да направи.

За минути Слави стигна до уреченото място на срещата. Нея я нямаше, но той и не очакваше това. Спусна се по пътеката към Дяволското гърло. Излезе на паркинга. Въртеше се, озърташе се... нищо. Извика името ѝ. Звучеше уплах в гласа. Усещаше, че нещо не е наред и това го плашеше... адски го плашеше. Втурна се по пътя нагоре. Отиде при Андрей. Заблъска по вратата. Той отвори.

- Какво правиш, бе човек? Три часа посред нощ е!- прозяваше се още Андрей!

- Братле, помагай! Оплесках нещата! Обстановката е напечена. Даничка я няма...

- По-бавно, по-бавно... Как така я няма?

- Абе, трябваше да се срещнем с нея! Още в девет часа.

- И какво стана?- скръсти ръце Андрей.

- Тръгнах, нещо стана и всичко ми е мъгла! Пич, нищо не помня. Събудих се в нас. Два минаваше. Идея си нямам какво е станало.

- Потърси ли я у тях?

- Естествено, от там идвам! Няма я!

- Не бързай да се палиш. Знаеш, че ако се разсърди, не ѝ минава бързо.

- Сега не ми пука за това! Дай първо да я намерим!

- Добре, добре, спокойно. Обличам се и палим джипа.

- Не мина много време и излязоха. Обиколиха навсякъде, където можеше да се мине с кола. Изкачиха се дори на Вълчия скок и на Орлово око. Оглеждаха се на светлината на фаровете. Викаха. На Андрей сякаш му се причу женски глас, по-скоро стенание и побягна по посока на гласа. Слави го последва на мига. Ехото на гласа се повтори.

- Дани? Даника, тук ли си?- извика Андрей.

- Кажи ми, ако си там! Не се сърди, моля те!- продължи Слави. Не получиха отговор.

Влязоха навътре в гората. Все още долавяха стенание. Нещо изръмжа зад тях. Обърнаха се. Две жълти очи ги гледаха. Оголените зъби проблясваха. Пяната от зейналата паст капеше. Двамата застанаха плътно един до друг и не помръдваха. Само леко се доизвъртяха един към друг и направиха стена от телата си. Бавно спуснаха ръцете си.

- Кротко, Вълчо!- каза Слави равно, бавно, шепнешком- Нямаме работа тука с тебе. Иди си по пътя. Няма да ти пречим. Остави ни да намерим нашата приятелка.

- Хайде, момче! На твоя територия сме, така е! Ама пусни ни да си идем!- с леко затреперване в гласа продължи Андрей.

Хищникът ги наблюдаваше постоянно. Преместваше погледа си ту към единия, ту към другия. Присви очи, сякаш за да ги прецени. Приближи се към тях с още една лапа напред- те не помръднаха. Вълкът също. И явно издържаха теста му, защото се извъртя и побягна в обратна посока. Рунтавата опашка се завъртя, а на върха където се бяха изкачили, изглеждаше така сякаш погали пълната луна. Изчезна като стрела.

Те седнаха бавно на земята. Демонстрираха смелост, но сега сякаш страхът ги подкоси, въпреки, че опасността бе отминала. Поеха дълбоко въздух, за да поукротят сърцата си. Спогледаха се.

- Андрейка, Белият зъб ни пощади!- опита се да се пошегува Слави.

- Щото си голямо магаре, за това! Кой ще се занимава с тебе, бе Слави? Кой ще те изтрае?- и двамата се засмяха. За кратко.

- Смяташ ли, че нещо се е случило?

- Лошо усещане имам, Андрейка, не знам!

- Искаш ли да влезем в пещерата и да я потърсим и там?

- Искам! Давай да вървим!

Поослушаха се още малко. Вик не чуха повече в нощта. А им се стори, че преди вълка, някой наистина викаше. Тръгнаха. Стигнаха до колата. Обърнаха я тихо. Не си търсеха компанията на нов приятел от гората. Отидоха до пещерата. Сложиха по един челник и влязоха. Бързо слязоха до бучащата зала. Нямаше никой. Позволиха си да извикат. Но ехото на собствените им гласове се връщаше само̀. Изкачиха се до дяволската паст, наведоха се доколкото бе възможно, осветиха, но нищо не се виждаше. Пет наближаваше.

- Слави, тя не е безразсъдна!

- Ината е!

- Но не е глупава!

- Напоследък е доста чувствителна.

- Така е!- каза Андрей- И се досещам за още един човек, с който можем да поговорим- Слави го погледна изненадан- Нека я поразпитаме!- и излязоха от пещерата.

***

Ръката му беше толкова изтръпнала, че вече не усещаше пръстите си. Висеше там вече повече от час. А и дъждът никак не му помагаше. Студът на есента също. Трудно, дори невъзможно изглеждаше да успее да се покатери по скалата. Но омразата е могъщ извор на сила, защото въпреки раната в рамото и течащата кръв, той успя. Прехвърли крака си отгоре, после и другия. Изтъркули се на земята и пое глътка въздух, глътка облекчение. Постоя така известно време. Прорезът от ножа кървеше повече от изстрела. Поизправи се до седнало положение и се облегна на едно дърво. Бавно и болезнено смъкна ръкава на якето. От чорапа си измъкна едно джобно ножче. Разпра кървавия ръкав на тениската и разряза същият на дънковото яке. Извади запалка и нажежи острието. Опря го на прореза. Последва крясък- жилещ и пронизителен, и оглушителен. Но кръвта наистина спря. Опипа рамото си. Раната имаше изход от другата страна. Куршумът беше излязъл. Повтори същото от преди малко.

В очите му се четеше гняв- неистов и безграничен. Дори бяха кървясали. Проблясваше и жажда за мъст. Зъбите проскърцваха, а зениците се свиваха и разширяваха сякаш в унисон с ударите на сърцето му- бързо и зловещо. Заби ножчето в земята и започна да дълбае.

- Не знаеш кой предаде, нещастнико! Не се занасяй със старото куче!- процеждаше през зъби той- Израснал съм сам самичък, а животът ме превърна в животно, в звяр, който мяра не знае и не може сам да спре, който жив кожата ще ти одере. Така да знаеш, мизернико! Предателството се заплаща прескъпо, страхливецо! И ти ще разбереш как!- Дълбаеше в земята и гледаше в една точка. Дори не примигваше- порцеланови камъни върху две очни ябълки. Обърна ги нагоре към небето.

Дявол съм аз, но ти си дваж! И знаеш ли какво?... Жива нека да е тя дано!

***

Слави и Андрей отидоха при баба Нада. Часът към пет приближаваше и зората наближаваше. Двамата се спогледаха.

- Сега да не уплашим старата?- почуди се Слави.

- Не можем да пропуснем да попитаме.

- Ама да не ѝ стане нещо?

- Нали знаеш какви ги наговори тя на Дани в ония дни?

- Знам и това още повече ме плаши сега!- и Слави почука на вратата. Никак не отне време, за да се отвори.

- Абе, мо̀мчета, иде ли се по това време?

- Извинявай, бабо- започна Андрей- искаме да те питаме нещо, защото можеш да помогнеш.

- Е, та питай, щом ви трѐбе!

- Знаеш ли къде е Даничка?- не издържа Слави. Тя извърна глава към него. Приближи се, втренчи се в лицето му, хубаво го огледа. Рязко го хвана за ръката, той се стресна.

- Намери следите на собствения си дявол, момче. И пази се от него. Тъй да знаеш- той сянка ти е отдавна и вече е много близко до тебе! Беда е твоя лична. Ще се изправите един срещу друг и никак леко няма да ти е!- Андрей забеляза леко отворената уста и безмълвието в нея и реши да се намеси.

- А за Дани, бабо, нещо ще ни кажеш ли?

- Тая дива хубавелка в дън земя потъна. Не я усещам, така да знаеш. Предупредих я аз, тя не ме послуша.

- Едва ли е било нарочно.

- Нищо такова няма у нея, ама в главата ѝ бурен вятър ѝ вее и не чуе какво ѝ се казва. Ден преди днешния дванайсти беше. Казах ѝ на нея сама в гора да не отива, ама на- погубена е в нощта- Андрей потръпна.

- Гора каза, бабо! Коя гора?- отърси се Слави.

-Ти знаеш момче, помисли! А ти- сложи ръка върху бузата на Андрей- пусни я, за да се върне отново! Сега вземете по един. Турете си ги на вратовете и ги не сваляйте.

- Какво е това сега?- изпуфтя Слави. Медальоните изглеждайа странно- бяха направени от вътрешната част на черупка на мида, а слюдата и кварцът в тях, отразяваха светлината и от двете страни.

- Не питай, а слушай! Огледало ще бъдат, за да видите врага из гърба си! Ай със здраве и довиждане!- хлопна вратата зад себе си.

- Андрейка, нещата не са добре!

- И аз го разбрах вече! Ама ти нещо разбра ли от това, което ти каза тя?

- Не, ама съм сигурен, че ще разбера! Съмва се вече. Давай да организираме хайка. Събираме всички наши хора, по-здравичките мъже от селото и тръгваме да я търсим.

- А ако не я намерим?- очите на Андрей се бяха понасълзили и в гласът му се чувстваше несигурност.

- Не така! Не така, моля ти се! Ако не я намерим, ще викнем и полицията.

- А после?

- На Господ ще се молим! Едно ми обещай, Андрей!

- Каквото кажеш, братле!

- Плътно до мене ще бъдеш! Няма да се делим- и сега и после. Ще търсиш само с мене, защото там където ще дирим, може и да намерим нещо. Нещо, което обаче никак няма да е хубаво. По-добре ние двамата, отколкото Мирослав. Знаеш го, че ще хукне веднага, а и как иначе. Ама каквото разбере, нека да не е от първи очи. Нека е от нас!- и му подаде ръка.

- Дадено! Дума имаш, имаш и приятел!- стисна я силно Андрей и се прегърнаха- Тя е твоята Черноочка, нали?

- И твоя слабост!?

- Ама при тебе лети... Нека...

- Давай да тръгваме!

Момчетата бързо събраха хората. Приятелите се явиха веднага. А съседите уважаваха Мирослав много. Никак не се поколебаха, за да се отзоват. Разделиха се по двойки. Баща ѝ беше с другия алпинист- Илия, Илко му викаха, на Слави колега. На женските двойки дадоха и кучета. Организацията стана бързо. Но планинецът си е планинец. И доверието между хората малко или много си е заложено. Знаеха, че и за друг същото ще направят. За Даника- цялото село, че и съседното откликнаха на този зов за помощ.



Орлин пушеше пред вратата на управлението и нервно потропваше с крак по земята, когато Снежана се появи. Беше присвил очи дебнещо, сякаш се надяваше виновникът да влезе в полезрението му и да го прихване с безпогрешната си точност.

- Рано си станал!

- Не съм си лягал!

- Защо така?

- Защото личното стана много лично!

- Тревожиш ме, Орлине!

- Аз съм уплашен, за теб не знам! Вече имаме и шеста рисунка!

- Как така?- като попарена остана Снежана.

- Ей така! Изпратих те, прибирайки се минах от тук, на плота на приемната имаше още един плик и така...

- Рисунка?

- И очила.

- Адресът?

- До мен!

- Какво е изобразено?

- Камъни и черти отгоре, а предната- концентрични кръгове, които много приличат на вода. А ние нямаме ни една следа!- затръшна фаса долу и го премаза с крак.

- Пренебрегваме тринайсетте дни, така ли?

- Направо ги зачеркваме, Александрова! А, извинявай, почти те излъгах и щях да пропусна!

- Какво?

- Моят „ухажор“ също ме „зарадва“!- извади неугледното картонче от джоба си и го подаде, като я изпревари в изчитането- „Нея не спаси! Намери майка ѝ!“- Ако се не лъжа, това пишеше!

- Така е, Орлине, но...

- Издъних се, Снежана. И ако този човек наистина ни помага, значи аз вече съм го предал!- в очите на Орлин искреше гняв, прииждаше на талази с всяка изказана дума- Ако е имал някакво доверие в мен, сигурен съм- вече се е изпарило!

- Не говори така!

- И имам усещането, че съвсем скоро, ще се случи нещо, което ще преобърне всичко и всички...

Глава XIII

Орлин и Снежана взеха всичко, с което разполагаха по случая и този път двамата, отидоха отново при Каньона на водопадите. Денят беше облачен, сив и безветрен. Не беше много топъл, но с по-дебела дрешка за гората беше подходящ. А за избистряне на мислите, балканският въздух нямаше равен. Беше без значение дали настроението, с което идваш е слънчево, бяло, сиво или почерняло. Подобна беше и нагласата в главата му от доста време насам. Имаше моменти когато успяваше сам да си вдъхне кураж, но те бяха кратки и времето в главата му бързо се заоблачаваше.

Избраха си едно по-равно място и разстлаха едно родопско одеяло. Подредиха всички рисунки в реда, в който са ги получили. Орлин се облегна на едно дърво и присви коляно, Снежана седна до него.

- Стълби, мост, вода, вретено, окръжности, камъни... Какви шедьоври само!- иронично каза Орлин.

- Към тях и дреха, пясъчен часовник, къдрица, копче, ластик и очила! Хайде хубаво да помислим какво означава всичко това?- отговори му Снежана.

- Припомни ми отново спортовете, моля те!- тя му ги каза- Какво общо може да има между пясъчен часовник и мост?- взе часовника и започна да си го прехвърля между пръстите на ръката- Със спортовете сме куцуз, защото не можем да бъдем по-категорични дали ги поставя в противовес със страховете им или не?

- Ами ако ги изпитва? Например биатлонистката ще търси центъра на мишената. Концентричните кръгове не ти ли приличат на такава?

- Ако е така, защо има стрелка надолу? А и ластикът за коса?

- Не знам! Той може би е на гимнастичката?

- С „може би“ и „не знам“ сме с вързани ръце!

- Знам, Страхилов, нали сега мислим на глас?

- Така е, така е, но... Леле какъв съм глупак!- пясъчният часовник се счупи през средата в ръката му. Кристалните песъчинки се посипаха върху останалите улики- Мале какъв съм идиот!

- Стига де! Станалото, станало! Иди се разходи малко и изпуши една цигара. Много си напрегнат!- той изпуфтя и стана.

- Знаеш ли кое ме побърква най-много? Ние разполагаме с цялото време на света и сме се задръстили в безизходни улици, тоя ни се подиграва, а тях ги разкатава! Те, те нямат време, Снежана! Отиде до рекичката. Вкара шепите си под водата. Кристалната ѝ чистота и постоянен ритъм на лъкатушене придаваше на браздите на пръстите и под тях вълнообразен поглед на водния път. Сякаш реката имаше собствена памет и той опитваше да се слее с нея, но мислите му препускаха по-бързо, а сега тя бе кротка и даже галеше камъните, а не се бореше с тях, така както той със себе си.

Снежана почисти всичко и сложи двете половини на часовника една до друга. С бавна крачка отиде при него. Сложи ръка на рамото му. Знаеше, че не му е никак лесно и се опитваше да влезе в неговите обувки. Той не го позволяваше, но се самонаказваше и отказваше помощ всякаква.

- Имай вяра! Тя още е жива!

- Кой би могъл да разчете знаците? Кой би могъл да ни помогне? Първата я няма вече повече от месец и половина. И честно... вече не се надявам- той се върна обратно и се подпря на дървото.

Загледа се напред в пространството. После затвори очи. Сякаш разпусна мислите си така, че сами да се вкарат в някаква пътека- в речната не можа, за това опита и с въздушния поток. Дръпна от цигарата дълбоко и издиша тежко и бавно. Отвори ги отново. Прокара ръка през лицето и косата си и главата му остана наведена. Леко я извъртя и застина. Заби погледа си на едно място. Втренчи се. Почти не примигваше.

- Снежана, ела и застани от лявата ми страна!

- Добре, сега какво?

- Погледни надолу? Спри се на счупения часовник?

- И какво трябва да видя?

- Ами, ако не е символизирал време? А място?

- От него ли прихвана? Бъди по-ясен!- той се наведе и ги взе. Допря дъната едно до друго.

- Вдигни съответната рисунката и я наложи зад тях! И кажи сега- едното не е ли другото? Виж още нещо- едната страна има и халка- това е било медальон. Сигурен съм, че всичко това са места, така да знаеш! И още- съедини двете части и го постави над рисунката- От едната страна до другата... с един скок разстояние- не е мост, а изпитание. Сигурен съм... Вече да!- говореше въодушевено- И едното е това! Но какво са другите? Къде са?

- Не искам да секвам ентусиазма ти, но не сме намерили ни една, а казваш, че това е едното място!

- Такава територия колко човека мислиш, че могат да я покрият качествено? Поне триста! Имаме ли толкова? Не! Освен ако не повикаме колеги от други градове?

- Но ти не искаш и никой да слага ръка на случая?

- Не искам, защото ако се случи, най-вероятно това ще е София. Стане ли така- случаят ще остане на папка събираща прах, трупаща време и спомени от изгубени надежди! Една да намерим- после ще викнем и помощ!- в този момент телефонът му прозвъня.

- Какво има, Ямурлийски?

- Страхилов, имаш поща!- погледът му помътня.

- Лична?

- Да!

- Плик?

- Не! Два!- тук телефонът му направо се изсухли от ръката му, Снежана го хвана.

- Какво има?- попита тя.

- Обираме си крушите и се изстрелваме към управлението! Имаме поща и са два!

- Е сега стана тя... През целия път той не проговори. Сирените ехтяха, той летеше натам! А някой в гората ги наблюдаваше...



Цялата бригада се бе разгърнала върху упоменатите места. Всички си вършеха работата усърдно и старателно. А вече се стъмваше. Никой не се отказа, напротив. Бяха се оборудвали така, че да могат да я търсят поне два дни. Имаха и храна и повече вода. Обхванаха голям район. Фенерите и челниците ги водеха в тъмното. И към всеки неопитен имаше професионалист, без значение дали бе алпинист, водач или екскурзовод.

Слави и Андрей тръгнаха по пътеката от Дяволското гърло през гората, посока Харамийската пещера. Оглеждаха внимателно и земята под краката си, пространството около тях и клоните на дърветата.

- Слави, мога ли да те попитам нещо?

- Стреляй направо!

- Какво според теб имаше предвид баба Нада когато ти каза да намериш собствения си дявол и че знаеш в коя гора да търсиш?

- Не знам, Андрейка, но старата наистина ме уплаши.

- Говореше с теб така, сякаш го познаваше!

- Ей това ме стресна! И коя е сянката?

- Все едно виждаше през теб. Беше сигурна, че ти знаеш!

- Братле, ако искаш нещо да ми кажеш, кажи! Без увъртания.

- Не се съмнявам в теб, Слави и никога не съм! Липсата ти на спомени, точно в онази нощ вчерашна, точно когато е трябвало да се видите, това ме плаши. А заедно с нейните думи, направо ме ужасява.

- А мен питаш ли ме? От вътре ме гризе усещането за нещо лошо... и се усилва!

- Виж, виж!- Андрей насочи фенера към земята- Това са стъпки. Тогава валя, нали?

- Точно!

- Малко са се скрили от нападалите листа, ама виж- личат си по-малка и по-голяма обувка.

- Тук се отклоняват!- каза Слави.

- Стават по-ситни!

- Побягнала е!- гласът му се разтрепери.

- Отиват към дерето.

- Андрейка?- Слави погледна към него отчаян- Работата не е до сърдене. Гонили са нашата Даничка и са я изтикали към дерето до гладките скали. А там никой не ходи. Скалата, от която се е хвърлила момата, сещаш ли се?- погледна го многозначително.

- И кой ще я чуе, ако вика- никой! А как може въобще някой да си помисли да нарани нашата Даничка?- и двамата хукнаха натам.

Мястото никак не беше близо, но им се стори, че стигнаха за минута. А и бягаха бързо. Умора не ги ловеше, защото отчаянието, но и хъса породен от него, здраво ги държеше. Имаше причина краката им да се подпалят- и тя силно гореше из от вътре. Опряха гърбовете си и започнаха да оглеждат. Нещо прошумоля в клонаците. С бавна стъпка се насочиха натам. Крачка по крачка приближаваха към шума. Някаква птица прелетя над главите им. Разпляска с криле и посипа иглички от боровете. Светлината на фенерите се разпиля.

- Явно това е било!- каза Андрей.

- Съмнявам се, братле-виж!- и насочи фенера отново към земята. Имаше издълбана рисунка в нея.

- Какво е това?

- Не знам, Андрейка, но е прясно и е от скоро!

- Дали пък човекът не е наблизо? Какво ще кажеш, Слави? Да идем по-напред?- само кимна и закрачиха бавно натам. Съчка се счупи под нечии крака. Двамата побягнаха към нея, настъпилият я също. Беше уплашен и бягаше, но не беше сигурен много в краката си, нито накъде го водят. А двете момчечета нямаха такъв проблем. Настигаха го и почти им се струваше, че лъчите на челниците вече шареха по гърба му. И точно тогава, той сякаш скочи в дупка в земята, изчезна, изгуби се от поглед и от път.

- К‘ъв беше тоя според тебе?- пое си въздух Слави и сложи ръце на коленете си.

- Такъв който не иска да бъде хванат. Беглец от какво обаче, не ща и да помислям- в този момент се чу вълчи вой. Те се спогледаха.

- Давай да се връщаме на обратно и да видим тая драсканица в земята.

Върнаха се без проблем. Клекнаха до нея. Беше нарисувано нещо като купа, обърната на обратно със забит в нея нож.

- Братле, трябва да ги снимаме май, а? Вадя телефона.

- Нали знаеш какво означава това тук, Слави?

- Да, Андрейка, това е знак за предателство! Но кой кого е предал?...

- Ама какво излиза? Че не говорим вече само за един човек и работата става много сериозна.

- Виж! Тоя тука е седял. И кръв има.

- Сигурно е ранен.

- С рана, без рана, не му е чиста работата. И ако е направил нещо на моята Даничка, жив ще го одера.

- Ставаме двама!...

Забиха пръчки около рисунката. Снимаха всичко- кръв имаше както по земята, така и на дървото, където явно се е облягал. Както беше клекнал, Андрей извърна глава назад. И това, на което попадна лъчът светлина, определено привлече погледа му. Побутна Слави. Той не разбра много къде му сочи и за това извъртя главата му по посока на светенето.

- Какво е според теб, Андрейка?

- Прилича на въже. Давай натам и приготви сигналната ракета. Отидоха.

Това бе само началото. Последващата гледка ги ужаси. Локва кръв, не, даже приличаше на малко езерце. Една част вече беше попила в земята, но дъждът, който бе валял, беше запазил повечето. Очите и на двамата се насълзиха, но страхът и ужасът в тях беше много голям, и видим. Единият край беше провлачен и размазан, някой е риел с крака и тъй като ивицата беше тясна, то сигурно беше жена. Слави отново извади телефона си, но ръцете му трепереха и не можеше да се удържи. Андрей ги хвана здраво и взе телефона.

- Не можем да сме сигурни, че е тя, братле!

- Дали? Дали, Андрейка?- полугласно промълви Слави и вдигна дясната си ръка над коляното. Държеше малък ръчен часовник. Андрей се изтупа на земята въпреки, че беше клекнал.

- Не е истина... Какво е ставало тук?

- Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

- И въпреки всичко- Андрей избърса носа си- ще продължим да я търсим. Взе телефона на Слави от земята и снима всичко- Длъжни сме да продължим!

- Ами баща ѝ? Как ще реагира Мирослав на това?- разпери пръсти Слави над локвата.

- Няма да му позволяваме да я вижда. От друго не можем да го предпазим. Сам го каза- баща ѝ е! - Изстреляй ракета!- Слави натисна спусъка без да му мигне окото- Време е да намесим и полицията...

Хора се насъбраха около тях много бързо. Илко се досети и напали факли. Забучи ги в земята в нещо като кръг. Все пак миризмата на кръв привличаше хищници... всякакви.

Слави изтича надолу, за да намери Миро. Тълпата не беше малка, но погледът му бързо се ориентира. Спря се пред него. Хвана го за раменете. Жестът беше достатъчно категоричен, Мирослав потръпна.

- Какво има там, Слави? Какво намерихте?

- Даничка не е там, Миро, но нещо се е случило.

- Какво видя, момче?- леко повиши тон.

- Нищо... Тя е бягала, гонели са я- баща ѝ сви ръце в юмруци.

- Не ми увъртай, момченце! С теб трябваше да е тя, помниш ли?- процеди през зъби той- А ти къде беше, а? Къде? Достраша те да идеш и сега това, така ли?

- Знаеш, че не е така!- Слави също повиши тон, но гласът му трепереше.

- А как беше, нахакано алпинистче, такова?

- Сега те е яд, моля те, недей да говориш...

- Да говоря ли?- засили се и му заби юмрук в лицето- от носа му потече кръв-Къде беше ти, когато тя е имала нужда от тебе?- изкрещя Мирослав и прониза нощта. Андрей беше наблизо и се спусна към тях.

- Миро, недей, той не е виновен...

- Замълчи! Замълчи, Андрей и изобщо не ми говори!- и се отдалечи от тях.

- Добре ли си, братле?

- Да, Андрейка! Един юмрук, голяма работа. Мъката и страхът в момента му мътят и главата и погледа. Не му се сърдя. И до някъде е прав.

- Само не започвай да ми се обвиняваш! Нямаме нужда от това сега. Тя няма нужда от това! Мисли за нея.

- А жива ли е тя, Андрей?

Мирослав се беше загледал в пламъците на факлите. Беше като в транс. Чувстваше се в безтегловност, все едно гледаше над всички в този момент. Сякаш беше извън тялото си. Погледът му обхващаше цялата картина- планината, хората около него и най-жегващото- съжалението, което виждаше в очите им. Това много му натежа. И не издържа. Побягна нагоре по баира с устрем и бързина. Никой не беше способен да го спре в този момент. Стигна до мястото.

Падна на колене. Зари ръце в листата и пръстта.Оцвети пръстите си с кръв, но по-страшното бе- че я усети позната. Разплака се. Парещата болка се усили. Сърцето му заблъска лудо от мъка. Тяло нямаше- да, но толкова много кръв, кой би оживял след това?

- Даника, защо не я послуша? Защо не ме послуша дете? Думите ѝ не взе на сериозно? И сега гледам това нещо... грозно. Защо, Даника? Защо? Защ... Сърцето го стегна рязко, сякаш някой го сряза и върза с въже едновременно. Тялото му започна да изтръпва. Сви се така, все едно се гърчеше.

- Миро, Мирославе?- Невена и Илко се спуснаха към него- Ей, какво става с тебе?

- Да... Да... Дани... Даника... и изгуби съзнание.

- Извикайте линейка, бързо!- изкрещя Илия- Бързооо! Невена се сети, че в джоба си носи Аспирин и извади една таблетка веднага. Набута му я в устата и го накара да я сдъвче, като със сила събираше челюстта му.

- Дръж се, Миро! Не се предавай!- Илко я погледна изненадан- Интересувах се повече на курсовете за първа помощ, дано това ти помогне!- и той наистина се посъвзе. Върна се в съзнание.

- Линейката пътува насам, Неве!- каза Илко.

Слави и Андрей пушеха долу, когато единият видя познато лице. Инстинктивно сви ръката си в юмрук.

- Какво правиш тук?- избоботи Слави.

- Идвам даа- плахо поде- Идвам да помогна!- почти изхлипа Радо.

- А до сега къде беше?

- Бях в града. Сега разбрах. Сега идвам иии...

- И какво, ще помагаш ли? Ти?- наежи се Слави.

- Ей, ей, приятел, остави го!- намеси се Андрей- Успокой топката! Така на никой не помагаш!

- За какво ли се занимавам с теб? Кога я видя за последно?

- А, отдавна- десетина, единайсет дни...

- Сигурен ли си? Не ми звучиш убеден!

- Слави, хайде, остави го!- Андрей буквално го завлече пред себе си.

- Братле, това, че не го харесваш, не означава, че трябва да му хвърляш обвинения и нападки- в този момент чуха виковете на Илко и Невена и се затичаха натам. Линейката спря на пътя...



Страхилов връхлетя в управлението и бързо се озова в кабинета на Ямурлийски.

- Къде са? Дай ми ги!

- Успокой се, шефе... Ето ги!- и му ги подаде.

Орлин нетърпеливо разгърна първия, докато Снежана влизаше. В ръката му изпадна нещо малко и кръгличко, беше обеца. Изхлузи листчето с рисунката. Отново кървав отпечатък. Изображението беше от три точки, запълнени с химикал, или може би топченца- и три капки върху тях- кухи и празни.

- Сложи си ръкавици поне! Не бъди немарлив!

- И вече станаха седем... Александрова, ръкавицата едва ли е най-големият проблем в момента.

- А другият?- попита Снежана.

- Изглежда по-различен от останалите. Върху него има нарисуван знакът за безкрайност.

- Е, ако обърнеш плика, е осмица.

- Смяташ, че има осма?

- Ами ти?

- Да, но нямаме подаден сигнал за изчезнало момиче, или вече съвсем изневери на стила си?

- Нямаме, но това нищо не значи! Ще отвориш ли плика, или не?- твърдо попита Снежана.

- Ти го отвори! Нека го видя от теб!

- Добре!- тя го взе и го разкъса. Вътре нямаше нищо. Но рисунката беше от вътрешната страна.

- Този път няма химикал... само кръв!- изобразяваше червена спирала и най отгоре в широката част два стърчащи ро̀га- приличаха на дявослки рога̀- нашият човек е превъртял... И за нея може би е бил краят.

- Инспектор, Страхилов?- на вратата беше секретарката- Обадиха се от Триград. Една от най-добрите им екскурзоводки е изчезнала. Хората са организирали хайка и са намерили локва кръв. Карат бащата насам към болницата. Получил е инфаркт.

- Как се казва момичето?

- Даника, инспекторе.

- Александрова, Ямурлийски, стягайте се! Отиваме в Триград! А ти, Даника... Теб ли е търсел? Ти ли си кулминацията? С теб ли е издивял? От теб ли е превъртял?- всички тези мисли и въпроси преминаха набързо в главата му- Дано си жива момиче... прошепна и затвори вратата зад гърба си.