автор: kokolinna

Глава VIII

Навън беше мрачно. И студено. Дъждът бе толкова силен, все едно градеше стена от мъгла- вода толкова гъста, която не само се пропиваше в костите, но и попиваше в тях. Малко бяха тези, които дръзваха да излязат на улицата...
Ала те двете скрити в ъгъл между две къщи сякаш не обръщаха внимание на времето. Даже го използваха като прикритие- едно малко момиче и майка му сякаш се приготвяха да избягат.
Закопча палтенцето на малката, преметна своя дъждобран върху нея и се опълчиха по надолнището на улицата. Дали те крачеха толкова бързо, дали наклонът на пътя помагаше, но часовникът след тях бягаше. Сигурно страхът ги гонеше. Стигнаха невзрачната спирка- две колчета с навес, колкото да има нещо. Майката клекна до детето си.
- Слушай ме сега, Ирина! Чуй много внимателно какво ще ти кажа!
- Слушам те, мамо!- тихо прошепна тя.
- Взимаш автобуса сега. Говорила съм с леля ти. Тя ще се качи при теб малко преди границата. А веднъж пресечеш ли я- вече всичко ще бъде наред и аз ще съм спокойна. Не говори с никого! Ако все пак те попитат- отвръщаш с една дума и толкоз!
- Страх ме е, мамо!- по алените бузки потекоха сълзи.
- Не се страхувай, миличка! Тръгнеш ли сега, не се връщай никога повече! Не поглеждай назад! Чу ли ме?
- Ами ти, мамо, ти оставаш с него? Защо?
- На този етап не мога да дойда и аз. Ще събудим чуждо любопитство, а това сега не е нужно. А и сме на чужда земя. Разбери ме, не мога сега!
- Но той е лош!- разхлипа се Ирина и мушна глава под рамото на майка си- Ами, ако ти направи нещо?
- Когато взима лекарствата си е добре.
- Но той не иска да ги взима!
- Няма да разбира кога му ги давам!- прокарваше пръсти през къдриците ѝ и разсеяно се опитваше да ги подреди.
- Но той не е тати!
- Не, не е! Брат му е!
- Мамо, ела с мен!
- Не, Ири, не сега. Но скоро...
- Ще те видя ли пак?- този път не успя да сдържи сълзите си и тя се разплака. Малките ръчички залепнаха за бузите ѝ. Последва целувка, после прегръдка- силна и топла... като за последно... Фаровете на автобуса светнаха зад завоя.
- Хайде, Ирина, трябва да се качваш!
- Не искам, мамо!
- Но трябва! И ще се качиш!- автобусът спря. Тя направо прехвърли малката по стълбите и направи жест на шофьора да затвори бързо вратите. Малките пръсти се долепиха до стъклото. Тя целуна своята ръка и я долепи до нейната. Сълзите се стичаха така, както и дъждът. Тя наведе глава. Автобусът тръгна...
- Сбогом, малка, моя! Ако е рекъл Господ, ще те видя пак! Но той иска теб, а аз не мога да му го позволя. Обсебен е от мисълта, че си негова дъщеря! Погуби брат си, ще посегне и на теб! Бягай и повече не се връщай... никога! Тръгнех ли с теб, губех и двете ни! Бъди щастлива Ирина... Водата събра детската ръчичка с майчината в едно. След малко стъклото се замъгли и след стръмния остър завой вече бяха изчезнали...
Пътят беше дълъг и уморителен. И тесен, и страшен. И самотен. Малката въобще не проговори, не обели и дума. Опита се да следи с поглед бялата лента на пътя, но и се зави свят. Умората надделя и тя заспа. Завой след завой, връх след връх. Най-накрая дъждът спря!
- Ирина!- леко я побутна по рамото- Събуди се миличка! Вече пристигаме- шепнеше тя и галеше позаспалото личице.
- Къде сме, лельо?
- Тук ще си в безопасност! Вече си в България...
Годините минаваха. Ирина порастна, завърши. Превърна се в хубава млада жена... Повече не видя майка си. С леля си се чуваха само по телефона. И в един хубав ден, един слънчев лъч на съдбата реши да я срещне с Мирослав. Никак не им беше трудно да се влюбят. Опората, която тя имаше в негово лице ѝ даваше сила. Силата ѝ даваше сигурност, а това тя не бе изпитвала никога до сега...
Роди им се дъщеричка. Построиха си къща в родното му село, сгушено в планинските борове. Тя беше икономист- не ѝ допадаше особено, въпреки че с цифрите бе много добра, но беше и много сръчна в ръцете. Бродиране, шиене и плетене много и се удаваха. Твореше същински пана, красящи чужди стени- тях продаваше. Създаваше и дрехи, които обличаха съседите ѝ и тук-таме техен близък роднина от чуждо място, а тях обичаше да подарява.
Той работеше в мините в Перник. Не се виждаха много често, заради професията, но и страстта им не угасваше. И не заради това- всяка тяхна среща сякаш беше първа. Малката Даника бе обгрижвана с много любов и внимание. Баща ѝ много си играеше с нея. Често я носеше на врата си, премяташе я. А когато ходеха на море- по мъничко всяко лято, той я взимаше с него във водата и пляскаха заедно. Тя се радваше на морската пяна и балончетата без капка страх, сякаш тя самата бе част от водата. Толкова много ѝ се радваше, че не искаше крачетата ѝ бързо да стъпват на пясъка отново.
В една прохладна есенна вечер, двамата стояха на верандата. Малката подритваше топка покрай тях. Беше почти на три. Мирослав застана зад Ирина и я прегърна.
- Виж я само колко пъргава е нашата Даничка!- каза той.
- И неуморна.
- Ината като магаре!
- За това ти си човекът!
- Но е дива като теб!
- И щастлива като двамата!
- Съгласен съм!- и я целуна по челото. Здрава да расте!
- Ще ида до чешмата да напълня вода.
- Добре, аз ще си поиграя с моята футболиста- каза Мирослав.
Ирина слезе към чешмата. Не че нямаха вода. Но обичаше привечер да си прави разходки- беше близко, а и водата беше хубава, а щурчетата я радваха много особено по това време на годината. Възхищаваше се на планината и гората.
- Я виж ти! И Нада е там! Ще си имам компания! О, капна ми. Явно зарося. Здравей, Наде!
- Добър вечер, Ирина!- беше двайсетина години по-голяма от нея. Говореха си с уважение, но и в думите си спазваха дистанция. Но и Нада правеше така с всеки. Хората от селото знаеха, че има известни гадателски способности или поне си мислеха, че е така и някой я тормозеха постоянно, други я отбягваха- Късно идеш тука.
- За вода ида, а и още не е тъмно.
- Абе ти недей тъй... Млада си, ‘убава си, недей...
- Спокойно, Наде- тука всички се знаем!
- Всички, всички- повтори с леко недоволство тя- тебе още не те знам. Появи се от някъде и остана- Ирина наметна шала си и отиде до нея.
- А не трябваше ли? Не ме ли искаш тука?
- Аз ли бе момиче? Че коя съм аз?
- А защо каза, че не ме знаеш, че не ме познаваш?
- Щото тайни имаш!- Ирина потръпна- Ето видиш ли? Настръхна цялата.
- Аз нямам... Нада я хвана за ръката- По тялото на Ирина преминаха ледени тръпки. Изпита страх. Онзи- познатият, старият, от преди време, онзи който си мислеше, че е забравила. Нада се вцепени. Очите ѝ сякаш засветиха, тялото се разтресе, глас страшен извън нея се разнесе:

„Ирина, бягай, той те гони-
не те крият вече граници, години и сезони.
Силна дъщеря ти е, тя ще разбере,
ала за да спасиш брат ѝ, бягай по-добре,
бягай бе дете!
Мъжът ти те обича, ще те пусне-
бягай още тая вечер, кога щурец последна свирка спусне.
Отивай си, Ирина,
избягай във Пирина!
Спаси детето, що във теб расте,
за да има мъж до тебе, силен да израсте!
От името си отречи се-
с нещо „сиво“ назови се!
Ала ще има ден за тебе
и ще видиш светлината,
но сила много ще ти требе,
за да го победиш във тъмнината...“

Пусна ръката ѝ, но Ирина остана замръзнала на мястото си. Нада се ококори така, сякаш не знаеше къде се намира. Когато я видя до себе си я пораздруса. Ирина се сепна и подскочи.
- Уплаших те, нали?- попита Нада.
- Истина ли е това, което каза?- попита Ирина с поглед забит в една точка и клепачи, които сякаш щяха да се счупят, ако мигне.
- Не знам какво съм ти казала, но щом не помня, за съжаление е истина. Страх ме е от мене си когато стане тъй. Ама щом е станало- вярвай ми!
- От къде знаеш за него?
- За кой бе, Ирина? Нищо не помня ти казах! Само, че е лошо знам. Отивам си сега.
- Недей, почакай!- хвана я за ръката- Каза за дете...Нада я отскубна от нейната и я сложи на корема ѝ.
- Истина е, тук е твоето момче! Тръгвам си сега и повече нищо ме не питай!
- Не, почакай!- но този път не се върна...
Заваля дъжд. Силен. Както тогава. Тя падна на колене и се разплака. Зарови пръсти в калта.
- Не без дъщеря ми! Защо? Пак същият сценарий, пак същият зъл герой. Аз пак не съм щастлива и пак няма покой- тресна гневно с ръце в земята. Изправи се- избърса сълзите си с калната ръка. Ще го проверя още сега! Но ако е истина, а то сигурно е, ще ви спася... всички! И щом отново трябва да бягам... ЩЕ!
Прибра се вкъщи- мокра и отчаяна. Затръшна вратата зад себе си. Миро се уплаши когато я видя.
- Какво стана, Ирина? Какво има?- тя надигна глава. Поглед пълен с отчаяние и страх.
- Тогава не ти разказах, но сега ще разбереш!- малката Даника също усети, че нещо не е наред и се разплака. Баща ѝ я сложи на коленете си- Бях на седем години когато... Разказа му всичко. С всяка изминала дума той настръхваше, огънят в камината заглъхваше...
- О, мила, моя! Защо не си ми казала!
- Защото исках да забравя и да избягам от миналото си и да го заровя зад мен! Е, явно не било писано!- изхлипа тя- Сега ще се обадя на леля си. Но имам лошо предчувствие за отговора, който ще получа...
- Вярваш ли на всичко, което тя ти каза? Все пак... някои хора казват, че не е много с всичкия си.
- Сега ще разберем дали поне началото е вярно- отвърна Ирина с вледеняващ сарказъм в гласа си.
Взе телефона. Набра номера. Нейният въпрос към отсрещния беше само „Истина ли е?“. Сълзи потекоха от очите ѝ. Остана без глас- само тихо ридание и кимане. Накрая телефонът просто падна от ръката ѝ.
- Е, какво стана?- нервно попита Мирослав, подрусвайки малката в ръцете си, въпреки че знаеше отговора.
- Майка ми не е жива вече, а той е изчезнал...
- Съжалявам да го чуя- отиде до нея, откри лицето ѝ от позалепналата коса и я целуна- Сигурна ли си, че той знае къде си?
- Леля ми каза, че е разбрал къде съм завършила и знае фамилията ми, знае твоята фамилия. Колко мислиш, че ще му трябва, за да стигне до тук?
- Но аз съм тук, Ирина- с теб!
- А аз няма да те изгубя- нито теб, нито нея!- с абсолютна твърдост в гласа отвърна тя.
- Тогава- гласът му се разтрепери- Каквото решиш! Аз съм с теб- казах го! Аз винаги ще съм с теб!...
В малките часове на нощта, вратата се отвори. Една тъмна фигура се показа навън- увита цялата почти. Белееха се само ръцете от време на време. Целуна и прегърна малкото човече:
- Довиждане, моя малка Дани, мое мило дете! Надявам се да те видя отново. Кога- не знам! Но ще зная, че си тук, а аз съм там. Баща ти е до теб и винаги ще бъде! Не се страхувай, малка моя! Недей! Не плачи...
Миро- тук вече остана безмълвна, сълзите в гърлото боляха- просто се хвърли върху него и го прегърна за последно, и го целуна за последно- Ще имаме още едно дете- успя да каже накрая в нощта и си отиде... Мирослав я изпроводи с поглед до където можа.
- Ако това ще те спаси- живей скрита в лъжа, по-добре черна в хорските уста, но аз ще зная. Аз ще зная- прегърна детето си и избърса сълзите си- Ирина...
Тя наистина отиде в Пирина. В едно малко селце- Цапарево. Засели се без много шум. Не мина време и роди дете, наистина роди момче.
- Ще бъдеш моята сила тук, моя опора! Ти без баща- тя без майка. Но каквото е... Такава била е Неговата воля...Само живи и здрави бъдете деца, живи и здрави растете сега, и спокойни...
Леля ѝ също стана жертва на Ирининия преследвач. И странно, но той не се опита да намери Мирослав. Или знаеше, че тя е избягала... Но той и малката Даника, не разбраха за него. Никой нищо не разбра за този човек повече...
Лятото беше горещо, нощта прохладна. Малкият вече можеше да ходи. Тя го приспиваше. Гушваше го, пееше му песен и когато заспи го връщаше в креватчето. И тази вечер не бе изключение. После излезе на двора. Скъса една хризантема и в цвета ѝ сложи въгленче от пещта. Духна с уста, за да го разпали.
- Пламни, въгленче. Запали се и гори цяла нощ само за нея!- то се възпламени. Сбъдни желанията ѝ, виж усмивката ѝ заради мен- прошепна тя и излезе навън. От другата страна на пътя беше реката. Наведе се и пусна цвета по течението- Честит Рожден Ден, Даничка... и скри лицето си с длани.
Изправи се и тръгна обратно. На пътя имаше някой. Беше жена. Тя се доближи до нея.
- Добре ли сте?- попита Ирина. Жената беше с къса скъсана пола, мръсна блуза и една обувка. Трепереше и накуцваше заради липсата на другата.
- Оставих го...
- Кого?
- Оставих детето си там... извърна ръка назад и разпери пръсти.
- Къде?
- Оставих го сам...
- Къде е това там? Някъде назад по пътя ли?
- Не, назад в града, в дома за сираци?
- В Благоевград ли?
- Да!
- А как стигнахте до тук, защо го оставихте?
- Защото без мен има шанс да бъде човек- непознатата се разплака- Аз не съм достоен такъв, но той може да е! А може би бяха и две?
- Говорите объркано!
- Ох, не знам! Вече нищо не знам! Днес съм тук, утре там, скитам се и Боже, аз човек ли съм- не знам.
- Хайде, елате с мен! Тази нощ ще останете с мен! Утре ще му мислим!
- Как Ви е името?
- Янина... Благодаря ти много...
- Нина... двете се прибраха в къщата, тя оправи другата стая и я остави. Седна на стола до детето, метна едно одеало и затвори очи.
Янина остана при нея. Намери си работа, взе си и къщичка няколко години по-късно. Никой не я знаеше коя е и от къде е дошла, но и не любопитстваха- приятелка на Нина и толкова. А и я харесаха.
Изминаха повече от двайсет години- далеч един от друг не толкова по разстояние, а къде заради истина, къде по предсказание...

Глава IX

Невзрачна музичка създаваше фон на това място. Само ритъмът ѝ, който се пронизваше през краката, стола, че и задните ти части, подсказваше, че я има и не позволяваше да заспиш, освен разбира се, ако не се отцепиш безпаметно с алкохол. Беше бар все пак. Димната цигарена завеса беше достатъчно гъста, за да я промушваш с пръсти и да си играеш, правейки си дупки в нея. А можеше спокойно и да ти докара някой астматичен пристъп. Но тях двамата ги устройваше идеално.
Снежана и Орлин бяха седнали в най-затънтения ъгъл. Тя не беше пушач, но не ѝ пречеха и другите около нея очевидно. Той беше взел една салфетка и си драскаше по нея, тя беше опряла глава на ръката си и си приказваха.
- По принцип ли помниш подробности, или заради близостта и връзката ти с нея си запомнил и копчето, и цвета, и блузата?
- Помня. Аз много излишни глупости помня и по принцип де, но да- наречи го дефект, макар и на моменти с положителна изява.
- Много се подценяваш, така да знаеш. А не трябва.
- Не се подценявам толкова, Снежана. Просто не ми върви по принцип и късметът е с гръб към мен цял живот. И понеже съм реалист- не възлагам много надежди за добър изход, камоли за щастлив край. А и ще ти призная нещо- тя беше облечена така на рождения си ден и ми е направило впечатление- запомнил съм, това е.
- Чак пък и копчето. Но, браво- в нашата работа това твоето може да бъде само ефект. А и реализмът ти удря повече на песимизъм.
- Сега да не ме питаш и чашата ми дали е празна или пълна?- с провокативен глас каза той.
- Няма, защото ще я напълня- извади със зъби корковата тапа и сипа.
- Александрова, продължаваш да ме изненадваш!
- Стига де- какво толкова, а и още нищо не си видял!
- Кажи ми сега- наведе се напред към нея и скръсти ръце на масата- Живи ли са?- тя се разположи по същия начин и го погледна право в очите, като сложи ръцете си върху свитите му в юмруци такива.
- Да! Живи са, живи са до една!
- И защо си толкова сигурна?
- Защото този човек иска да ги подчини, да има власт над тях, да ги контролира, а ако ги убие- играта свършва. Защо според теб са и спортистки?
- Защото са привлекателни?
- Естествено. Но по-важното е, че могат да му се противопоставят и това му харесва още повече. Усилва извратените му усещания, знам ли? И според мен сред тях търси идеалната, но още не я е намерил.
- И когато я намери?
- Ще го намерим преди да я намери, Орлине!
- А ако все пак не го?
- Тогава на тях им горко!- Ето пак ме увлече по твоята сива мисъл.
- Добре, да кажем че си права и те са живи. Ние да имаме щастието да ги открием и върнем и... да се окаже, че те са толкова променени, че не могат да преодолеят травмата?
- Смяташ, че има сексуален елемент?
- О, сигурен съм в това!
- Говориш за изнасилване?
- И в това съм почти убеден.
- Това май те плаши още повече, а? Тя да се върне, но да е така „променена“ както се изрази... страхуваш се да не посегне на живота си?
- Именно... Налей!
- Леля ти държи ли се?
- С всеки ден отчаянието в гласа ѝ звучи по-силно. Я ми разкажи пак, за миризмата, за растението.
- Нарича се Вратига. В миналото се е използвало за някакви окултни обреди. Смятали са, че като вдишват парите когато го изгарят, директно се свързват с Дявола. Но според мен това до някъде е свързано и с латинското му име- нещо с гръцкото Танатос имаше... Ама го забравих- той се разрови в телефона си- танато нещо сииии- уф, мъртвите езици не са ми сила.
- Tanacetum vulgare?
- Точно така- казах ти, че Интернет знае.
- Окултно в Гърция, или може би на запад? А в България?
- Бабите са вадили глисти с него- той изкриви лицето си от погнуса.
- Как така за вадили?
- В малки дози отварата от него- чая, като за нас простосмъртните, ги „отлепя“ от червата. В по-големи обаче е отровно и смъртоносно. Може да се стигне до кръвоповръщане. Адски болки и коремни спазми. И халюцинации също предизвиква.
- Значи нашият човек е наясно с това. Образован.
- Явно е така.
- Каза, че листчетата са напоени с маслото. Дали го използва и при момичетата?
- Възможно е. Може би не маслото, а направо билката.
- Това може да се окаже много полезно в даден момент- Орлин избарабани с пръсти по масата.
- Нарисувал си рисунките?- Снежана издърпа салфетката изпод ръката му.
- Не ми е било цел.
- Но на подсъзнанието ти- да. И наистина смяташ, че са места, нали?
- Я ми кажи пак, какво спортуваха момичетата?- тя му изброи.
- Ами, ако и спортът е свързан с мястото?
- Продължавай...
- Ами, ако това което спортуват, е в противовес с мястото на което са?
- Тоест да провокира страховете им.
- Точно така!
- Ами ако е обратното и мястото съответства на дисциплината, а той всъщност да се опитва да изпита възможностите и издръжливостта им?
- Пфффф... пак задънена улица.
- Не е съвсем така, ако все пак сме намерили „улицата“, трябва да изчакаме да видим кой край ще се освободи и изсветли пръв.
- Какво ли означава този пясъчен часовник. Защо такъв предмет ще избере, ако принадлежи наистина на някое от момичетата?
- Или си играе с нас? Дали има нещо лично спрямо теб- „той“ имам предвид?
- Съмнявам се- все пак пликовете се адресират до управлението, а не до мен.
- Имаш право.
- Въпреки, че не съм изключил и подобен вариант...
- Заради бележката?
- Тя ме обърква много.
- Странна е.
- И за разлика от пликовете, тя дойде лично при мен, обръщението в нея е директно с името ми. Оставил е буквата си за подпис нашият „предполагаемият помощник“, който може и да е „тя“.
- Но защо ще ти помага? Защо така?
- Не знам, Снежана.
- Да беше написал поне нещо конкретно. То цялото звучи като гатанка- мистериозната „тя“, която ще те спаси, ако ли пък не- майка ѝ, много е объркващо.
- Това ти казах и аз. Не можем да сме подготвени за всичко и за съжаление на този етап я караме само на догадки... Остави това за малко- тропна с чашата по масата Орлин- разкажи ми малко за твоя герой!
- Тони ли? Той е страхотен. Много е игрив. И палав. Още е в детската градина и за сега проявява интерес към футбола и съответно е записан. Любопитно дете, чува и когато се прави, че не слуша, заради което е хубаво да внимаваш какво говориш.
- Това си мисля, че от теб си го е откраднал- усмихна се Орлин и ѝ намигна.
- Ха? И как така това заключение?
- И аз съм наблюдателен, Александрова. На теб нищо не ти убягва. Дебнеш и се ослушваш като котка.
- Макар... мисля си, че и сам се беше досетил доста отдавна, че нещата между мен и баща му не вървят, за което разбира се ние имаме голяма вина. Много съжалявам за това. Защото сега се гради като човек, а какъв пример получава? Какво вижда? И въпреки всичко, въпреки всичките ми отсъствия и закъснения- отпи голяма глътка от чашата си, може би , за да дръпне обратно навътре прииждащите сълзи, чието количество далеч надминаваше дразненето от цигарения дима и обемът им бе по-голям- Тони никога не ме упрекна, никога не ми каза нищо. Когато се прибирах, се качвах в стаята му, прегръщах го и го целувах. Той обвиваше ръчичката си около врата ми и се гушваше.
- Липсва ти!
- Много...
- Хайде да плащаме и да си ходим. Да те изведа малко на въздух- тя кимна. Той направи жест на сервитьора. След малко той се появи с таблата, събра им парите и чашите и остави един плик.
- Вие ли сте, Орлин Страхилов?
- Да, аз съм.
- Оставиха го за Вас.
- Кой?
- Куриерът. Излезе преди малко.
- Кой куриер разнася пратки до толкова късно?- изправи се рязко Орлин- Не може да е такъв.
- Така се представи, господине- инспекторът въздъхна тежко. По погледа му, сервитьорът разбра, че нещо не е наред.
- Кажи ми точно кога излезе от тук.
- Преди няма и пет минути- Орлин хукна. Направо изблъска вратата и излезе.
- Орлине? Орлинеее?- извика Снежана и излезе след него. Беше застанал на средата на двете улици. Въртеше се и се оглеждаше, безсилието го завладяваше отново- беше му пределно ясно, че пет минути са предостатъчно за много неща... Полунощ наближаваше, нямаше никой. Той се затича към нея.
- Какво пише на плика?- тя му го подаде „До инспектора на полицията в Смолян“- Но сервитьорът ме назова по име?- той се върна обратно в бара- Ей, момче, кой ти каза името ми?- нервно попита той, момчето видимо се притесни и леко потрепери.
- Колегата... Колегата ми Ви познава, господине. Той каза на Вас да го дам.
- Заведи ме при него!- Снежана също влезе.
- Да, дааа, добре! Елате. Ето го!
- Добър вечер!- каза Орлин на две, на три- Мога ли да Ви запитам от къде ме познавате?
- Вие намерихте майка ми преди време, господин Страхилов. Как бих могъл да го забравя? Отзовахте се на случая толкова присърце. Заради плика е, нали?
- Точно така.
- Видях Ви още когато влязохте. И когато колегата ми го показа и ме попита, аз се сетих веднага за Вас.
- Добре, добре! Съжалявам за избухването си. Обърна се и към сервитьора- Извинявай, момче, наистина- облегна се с гръб на плота на бара. Изви глава назад.
- Какво си мислиш?- попита Снежана.
- Нищо хубаво. Подателя е анонимен, нали?
- Да.
- Извинявайте- обърна се Орлин към този, който го познаваше- как изглеждаше човекът, който остави плика?
- Беше младо момче, с качулка на главата, но беше с тъмна коса, тъмни очи, остър нос. Над веждата имаше нещо като черта, белег може би.
- Благодаря много! Наблюдателен сте. Още веднъж, извинявай, че така ти реагирах- каза Орлин на сервитьора- Искаш ли да тръгваме, Снежана?- тя кимна- Ще те изпратя! Къде живееш?
- Не много близо до тук.
- Няма проблем, ходи ми се.
Орлин си запали цигара. Дръпна си силно, дълбоко и продължително. Задържа. Опитваше се да се отпусне, но му беше трудно. Още не беше видял плика. А и сякаш не му се искаше много. Не беше сигурен какво и от кого ще намери там.
Лампата над кофата за боклук примигваше. Може би бе влязла вода вътре. Не че на някой би му направило кой знае какво впечатление. Но зад контейнера имаше кола, а зад волана- човек. На равни интервали фасът светваше и угасваше, но шофьорът оставаше в сянка. Беше обвит и от дима, защото не му правеше път да излезе. Беше се затворил отвсякъде. Когато те двамата се скриха от погледа му и влязоха в парка, той пусна бавно и безшумно колата по инерция, зави след примигващата лампа и изчезна...
- Добре ли си?
- Добре съм, Александрова. Просто ми се струва, че ние сме твърде назад, твърде бавни сме за него. Той е с няколко хода напред и ако му станем безинтересни, както започвам и да си мисля щом ни подкокоросва, значи на момичетата не им остава много.
- Искаш ли да го отворя? Така поне ще мирясаме и двамата, особено ти.
- Давай!- тя извади от чантата си една ръкавица и го разкъса- поредна рисунка, кръв и ластик за коса. Той ги видя и поклати глава отчаяно.
- Е, видяхме, че не е от „помощника“. Но и този път го получи инспекторът, не управлението.
- И все пак- каза Снежана- може би не те познава лично?!
- Не се знае и не съм убеден, но едно поне е сигурно...На тринайсет дни, а? Днес- две наведнъж. И знаеш ли кое е по-лошото?- той погледна нагоре към тъкмо появяващите се звезди в небесната тъмна шир.
- Кое?
- Че всъщност вече е лично...