автор: kokolinna

Глава VI

Гледаше втренчено тавана- много дълго време. Беше вдигнал ръце нагоре и движеше пръсти така, сякаш мислено рисуваше нещо по него. А мислите му за момента нямаха ясни очертания.
Постоя така известно време. После стана и отиде до прозореца. Имаше слънце. Градът се беше събудил- свирещи коли, викане по улицата- въобще все тъй дразнещото жужене на забързаното ежедневие, което бе заразило дори малкия град. И не беше много трудно да му писне. Спретна се бързо и излезе.
Влезе в колата. Извади листчето. Прочете го няколко пъти.
- Кой си ти, „Б“? Какво ми казваш с това? И от къде ме познаваш? Или ми имаш зъб и ме подхлъзваш много яко, особено ако имаш и пръст в това, или наистина се опитваш да ми помогнеш, което всъщност ми се струва малко вероятно?- прибра бележката обратно, запали колата и тръгна.
Паркира пред управлението. Излезе и си запали цигара. Подпря се на колата. Това си беше нещо като традиция за началото на всяка работна сутрин. Свърши фаса, изгаси го и го хвърли в коша. Влезе вътре и застана пред автомата за кафе. През това време Александрова слизаше надолу по стълбите.
- Здравей, Снежана! Вече си тук?
- Рано пиле, рано пее.
- Абе не съм сигурен, че тази версия и за нас се отнася, но тъй да бъде. Искаш ли кафе?
- Вече пих, но пак не бих отказала. Още не мога да се разсъня.
- Сега като ги вземем от склада ще се разсъниш.
- Ти как си? Все пак...
- Повече ме притеснява леля ми.
- Майка ѝ?
- Да. Звъни всяка вечер, в което разбира се не я упреквам, но това ме натоварва.
- Със сигурност не ти е леко.
- За сега само мога да се надявам всичко да свърши добре, ако въобще това е възможно.
- Как се казва братовчедка ти?
- Никол.
- Хубаво име.
- Името хубаво, ама дебела глава е!
- ‘Щото ти пък не си, нали?
- Зор беше точно тогава да си направи разходката по „Дяволската пътека“.
- Не ѝ се сърди, нямало е как да знаеш.
- Напротив!- прекъсна я Орлин!- по това време вече имахме две отвлечени момичета. Предупредих я и въпреки това не ме послуша. А имах и глупостта да ѝ кажа, че все още не сме сигурни дали е сериен похитител. „И сама мога добре да се пазя“- иронична имитация на женски глас- Така ми отговори тогава.
- Значи ще я намерим!
- Вярваш ли си?
- А ти не си ли?- в погледът ѝ се четеше загриженост- Иди направо до склада и после се качи при мен.
- Добре, хайде до след малко.
Слезе до подземния етаж където беше склада. Захапа чашата с кафето, за да извади ключовете. С другата държеше телефона си, за да си свети, защото разбира се крушката беше изгоряла. Взе двете пликчета бързо, защото все пак самият той ги беше сложил там и не му се наложи да ги търси. Врътна ключовете на катинара на металната решетка и взе стълбите на две, на три обратно нагоре.
- Готов съм!- влетя в стаята Орлин, но рязко се спря. Даже се поля. При Снежана имаше някой- жена, може би малко над петдесетте. Изглеждаше притеснителна. Отстъпа с крачка назад когато той влезе- Амии- извикай ме когато приключиш!- тя му кимна и той затвори вратата.
- И така, госпожо...
- Събева.
- Защо решихте, че можем да Ви помогнем?
- Ами нали говорим за изчезнал човек?
- Момент, момент- нали казахте, че детето е дадено в дом. Това не е изчезване. Ще ме извините, но се нарича изоставяне. Потърсете първо там където е оставено.
- Нищо не могат да ми кажат- така ми отговориха, а аз нямам нищо в мен като документ и съм почти убедена, че това беше достатъчна причина, за да ме отпратят.
- Вие каква сте на въпросният човек?
- Майка му!- почти на издихание отвърна жената.
- И решихте да го потърсите сега?
- Разбирате ли, аз... такова. Тогава бях- стисна чантата си още по-силно, сякаш сега и беше опората, на която да се задържи. Беше впила пръсти толкова силно в нея, че чак можеше да я пробие.
- Госпожо, не стоя срещу Вас, за да Ви съдя.
- Проститутка- изплю го набързичко, Снежана се оцъкли инстинктивно- И когато разбрах, че съм бременна... Ето, виждате ли- не ме съдите на думи, но погледът Ви показва друго- Александрова се изтърси рязко на стола.
- Извинете, госпожо Събева, продължете- накъсано и от неудобство каза Снежана.
- Решението ми беше мигновено- без пари и без покрив над главата нямах шанс. Аз бях един парцал- Александрова си пое дълбоко въздух.
- Вижте сега- не мога да обещая нищо. Нека се разберем така. Дайте ми имената и годините му. Ще видя какво мога да направя. Дайте ми и адреса на дома за сираци, където сте го оставили.
- Но той е в Благоевград- в този момент инспекторката пусна химикала си и сложи ръце на кръста.
- А защо идвате тук? В Смолян?
- Тук родих, но го оставих там.
- И как въобще... От тук- до там- Снежана кръстосваше кабинета със совалки- Наистина ме затруднявате- приближи се плътно до нея- и все пак, ще потърся в тукашните регистри.
-Много Ви благодаря!- гузно подаде ръката си- Не се сърдете, аз съм простовата жена- и тръгна към вратата- Всъщност не съм- отново се спря когато я отвори-ммм не съм сигурна в нощта, в която той се роди дали не бяха..
- Какво има още?- вече по-остро реагира Снежана.
-Нищо, нищо- сепна се жената и бързичко излезе, а тя подпря юмруци на бюрото, въздъхна и наведе глава.
- Боже, Боже... Какви хора има на тоя свят, а мен нарекоха лоша майка.
Жената излезе почти тичешком от сградата. Опита се да го прикрие, но избърса лицето си. Орлин я изпроводи с поглед, докато се качи в колата си. Този път Снежана се внесе като хала при него- видимо леко ядосана.
- Е, разсъних се!- каза тя.
- Нещо ти е накипяло май? Какво искаше тази жена?
- Да намери сина си.
- В това няма лошо.
- Да, стига да имаше капка съвест или някакво чувство на отговорност.
- И все пак- детето ѝ е изчезнало- значи има наченки на загриженост.
- Там е работата- не е изчезнало. Тя го е изоставила преди Бог знае колко години и нагризаната ѝ душа я доведе тук- тук да го търси- и нямам предвид, че го търси тук- в полицията, не само това, ами че го търси и в Смолян, при положение, че го е зарязала в Благоевград- Орлин изцъка и я погледна с умиление.
- Сега вече те разбирам- и ти си го взела присърце- тя избухна в смях- Май в повечко ти е дошла така като те гледам. Давай сега по-сериозно и да започваме, че тоя смях не е на хубаво.
- Добре, добре, извинявай!
- Разполагаме с три плика- толкова е изпратил. Може би съвсем скоро ще имаме и четвърти.
- Започни от първата!
-Това е тя!- на хартийката имаше линии от химикал, които тук приличаха на стълби и в единия край имаше нещо като флагче.
- С какво пристигна тази?
- С парче плат и съдейки по снимките на момичетата, принадлежи на Мария- виж блузата ѝ- тя взе снимката- в деня на изчезването ѝ са си правили снимки с приятелите ѝ и така е била облечена последно.
- А те нищо ли не са видели или чули?
- Отишла до тоалетната- в гората сред природата и повече не са я видели.
- Вероятно си прав, че е нейна, но все пак да не се предоверяваме на сто процента.
- Съгласен съм. За съжаление разполагаме с много догадки и нищо конкретно, нищичко за което да се хванем и да сме поне наполовина сигурни.
- Пликовете, които „нашият човек“ праща, в реда на отвличанията ли са?
- Не, не са! Само в ред известен на извратеното му съзнание.
- Очевидно няма конкретен „тип“, който да избира, освен че всички са атлетични спортни натури, красиви млади момичета на приблизително еднаква възраст.
- Тук си много права. Братовчедка ми до преди две години беше състезател по синхронно плуване, браво, Александрова- това е нещо, за което бихме могли да се хванем- сламка е, но трябва да проверим всички момичета и ако се окажеш права, това би било много ценно.
- Имам своите моменти на проблясък.
- Все в същия дух го карай. Да се върнем на „драскулките“. Кажи ми сега според теб, може ли това да са рисунки на места? Или с това той се подиграва с нас и ни показва с колко много крачки напред е?
- Възможно е! Всичко е възможно.
- Виж и тази сега- разгърна другия плик- Ако това е така, ми обясни тази „указателна табела“ и още повече предметът към нея- две мастилени петна, заострени в двата си края, а в единия върховете бяха свързани. Тук имаше пясъчен часовник.
- Наистина е странно- каза Снежана.
- Какво ни показва според теб?- мястото или че времето им изтича и дните им са преброени?- тук гласът му се повиши.
- Ей, Никол ще има нужда от ината ти, а не от яда ти!
- Права си! Гневът е лош съветник. Човек губи разсъдък.
- Според мен има нещо, което и в момента стои пред нас, пред очите ни, но и също толкова далеч от умовете ни, защото очевидно ни се губи вярната посока на мислене... Да излезем навън за малко. Да седнем на някоя пейка в парка да се поразсееш. Така че грабвай якето, Орлине!
- Добре, Александрова. Слушам шефе!- прекара два пръста от ръката си в бегъл жест на козируване.
Отидоха в парка. Той и без това не беше далеч. Седнаха на пейка срещу слънцето. Той изтегна крака напред и разпери ръце върху гърба на пейката.
- Ще си размекнем мозъците, Снежана.
- И това е нужно понякога, Страхилов. Абе ти- леко свали слънчевите очила- нямаш ли си малкичко име? Как ти викат на галено?
- Имам, ама не ми харесва. Ори, как ти звучи?
- Прав си, не ти отива... Има ли госпожа Страхилова?
- Все още не!
- А кандидат за такава?
- Коя ще ме издържи с тази работа?
- По-скоро с отдадеността ти към нея, нооо... Ще я намериш, убедена съм! Младо момче си- хубав, прав, корав мъж...
- Снежана, ще се изчервя, така да знаеш.
- От мен? Не го вярвам.
- Защо- не си кой знае колко по-голяма от мен.
- Има- няма десетина години.
- Седем, Александрова, само седем. А твоят къде е отишъл?
- Кой?- излезе сякаш изненадана от лекия си унес.
- Съпругът ти?- до скоро си носила халка и все още си личи по пръста ти.
- Така е, прав си. На господин Александров отсъствията ми от вкъщи и късните посреднощни прибирания, не му се понравиха в един момент.
- Разбирам. За това ли избяга от София?
- Не съвсем- и в това той има пръст.
- Как така?
- Влиятелен човек е, така да знаеш- търкаше ръцете си една в друга и кръстосваше пръсти- По-лошото е , че спечели родителските права.
- Момче или момиче?
- Син имам! Казва се Тони и е на пет.
- Жив и здрав да ти е!
- Само така да расте. И дано да го виждам по-често.
- Обикновено майката има превес в тези дела, но при теб явно се е случило рядкото изключение.
- Такова, че той самият е съдия.
- Мъжът ти? Майко мила!
- Да. Сещаш се колко хора го познават и колко убедителен може да бъде той. Не му липсва дар слово. Не му беше никак трудно с хората, които водеха делото- Орлин прокара ръка дружески по гърба ѝ.
- Несретник си и ти като мен, Александрова. Вълк отритнат от глутницата.
- Станахме двама значи- побутна го с лакът тя- Да си сформираме нова... Че от старата, той и без това си ме изрита, нищо че по документи е „преместване по собствено съгласие“. Както и да е. На една от малкото ни семейни почивки, ей така- от нищото. Тони хвърляше камъчета край водопада, в подножието му, почти до самото плискане с камъните. А той идва, сяда до мен и ми казва, че иска развод. Един от малкото щастливи моменти, той превърна в най-лошият ми спомен...
- Какво каза, я пак?- Орлин я гледаше ококорен.
- За щастливите моменти, за лошите спомени, за кое?
- Не, преди това. Къде каза, че сте били?
- На Скакавица, на водопада, защо?
- Ела с мен! Бързо, Снежана!
- Орлине, за какво се сети? Какво ти дойде на ум?
- Първата улика, която ти показах, да я видим още веднъж!
- Добре, ноо- не я изчака, направо я повлече след себе си. Само дето не я метна на гърба си.
Върнаха се бързо обратно. Той се изстреля към кабинета си.
- Къде е? Къде е?
- По-спокойно бе!- задъхана дойде и Снежана- Забрави ли,.. забрави ли, че го прибрах при мен?
- Ами какво чакаме тогава? Идвам с теб, няма да се разхождаш само я.
- Ти да видиш!- влязоха в кабинета, тя отключи шкафчето и му подаде плика, той го разгърна нервно и нетърпимо- Виж!
- Какво ми показваш?
- Колко си блестяща днес.
- Леле, Орлине. Да не вдигна температура докато дойдем? Добре ли си?
- Виж линиите! По-рано ги гледахме като ъгъл, но защо едната линия ще е вълнообразна, освен ако не изобразява...
- Вода- довърши тя.
- Именно- и тропна с юмрук доволно по масата.
- И все пак, не може да си напълно сигурен.
- Не мога, но съм сигурен в едно- че нашият човек е от тук някъде. А къде има водопад тук.
- На няколко места?!
- Да, но кой е толкова достатъчно известен и то не един, а каскада от няколко?
- Каньона на водопадите!
- Туристите трудно го намират и често се губят, нали?
- Вярно е!
- Утре взимам Ямурлийски и едно куче и отиваме!
- Ами аз?
- Ти си ми необходима тук, в случай, че се появи нова улика, нов плик, а и утре е тринайстият ден!
Добре „началник“!- с не много голяма охота отговори Снежана- Утре съм тук... Но само утре... Само този път...

Глава VII

Орлин излезе доволен от стаята. У него се прокрадна надежда, а колкото и да не си го признаваше я беше позагубил. Само за ден, само за няколко часа, Александрова го накара да повярва, че е възможно наистина да вършат работа- ефективно и в екип- без спънки, натяквания от по-високо, или пък мрънкане. Не! Наистина в този момент той беше щастлив.
- Хей!- извика Снежана. Стоеше на вратата- Ами къдрицата?
- Какво за нея?
- Правили ли сте ДНК- анализ?
- Изпратихме проба в София, защото ние разбира се не разполагаме с необходимото оборудване, но още чакаме резултат. Защо питаш?
- Виж снимката на Мария. Виж косата ѝ.
- Смяташ, че е нейна? Радост- петото момиче, което изчезна също е чернокоса и къдрава.
- Да, но виж хубаво, огледай снимките.
- Е различно къдрави са, ама все пак къдрицата е срязана с нож или ножица.
-Тази обаче е естествена. Ще намеря и други снимки на Радост, но съм почти убедена, че не е родена къдравелка, нито че черното е естествения ѝ цвят.
- Искаш да ми кажеш, че и къдрицата е на Мария, не само парчето плат- два пъти от нея в два плика... И пясъчен часовник, който и без това така или иначе е най-големият ни хикс. Добре, Александрова, днес си в стихията си, провери го! Аз ще дойда след малко!
Снежана разпръсна снимките на момичетата на бюрото си. След това ги подреди в реда на изчезването им- не че и преди не бяха, но може би по някакъв начин искаше да го усети по-силно и по-близко до себе си. Отдолу постави листчетата с предметите към тях. Започна да ги оглежда внимателно една по една. Мария- първата жертва, изглеждаше лъчезарно момиче, докато Радост някак си не отговаряше много на името си, което не значеше нищо разбира се. Светлана, Александра, Никол, Иглика и Паулина- това бяха другите момичета- всичките от различни краища на България, което беше и логично, тъй като именно забележителностите ги бяха довели тук по тези места.
- Я да видим коя колко е спортувала от вас?- поразрови се в сведенията, с които разполагаха от близки и роднини... Резултатът не закъсня. Тя се оказа права- всички бяха настоящи или бивши спортисти, но пък колко и бивши да са, след като бяха и толкова млади- конна езда, гребане, спортна гимнастика, плуване, биатлон, синхронното плуване при Никол, художествена гимнастика и лека атлетика- и по-точно троен скок- До тук добре!- тя взе телефона си- Здрасти, Мише, удобно ли е? Нека разговорът да си остане между нас. Ще можеш ли да ми придвижиш една проба по-бързичко? Аз ще ти кажа данните, става ли? Добре, много ти благодаря, ще чакам да ми върнеш обаждане! Така- да се надяваме, че и тук нещата ще се случат по-бързо- отново погледна снимките- Защо ми се струва, че все още търсиш идеалната? Или пък недостижимата? Нищо случайно няма в рисунките и реда на пращането им, нали? Искаш да си поиграеш с нас, да поддържаш интригата...
- Сама ли си говориш?- тя се извъртя рязко и ококореният поглед се смали и се вля в доволна усмивка.
- Щом не си и отговарям, Орлине, значи все още всичко е наред.
- Не се претоварвай! Искам те с бистър акъл.
- Кой го казва? Между другото- още добри новини. Утре най-вероятно ще имаме резултат от пробата, като помолих да сравнят кръвта от трите места.
- Чудо! Как бе, Александрова?
- Задействах връзките си, като признавам се възползвах от приятелските си взаимоотношения с вече бившите ми колеги.
- Липсва ли ти? София, лудницата?
- На този етап, макар и твърде кратък- категорично не!
- Май е имало защо да дойдеш тук, нали?
- Въпросът е двустранен. Хайде помогни ми само да налепим снимките в кръг върху дъската и да си ходим вече.
- Това пък защо?
- Имам предчувствие.
- И какво е то?
- Не е много ясно формирано в главата ми още, но всичко едва сега започва и вероятно предстои да се случи нещо голямо. Не знам какво и не знам до колко ще е добро- тя надигна поглед към него, той се усмихна с жална насмешка.
- Как добро бе, Александрова? Къде във тоя...
- Добре де, не се изразих подходящо, но... Но сме в играта. Така да знаеш! И взаимното доверие и комуникация са ключът към успеха- тук Орлин леко се смути и без да иска погледна надолу и опипа джоба си, тя се направи, че не забеляза- Нали?
- Да, да, точно така!
- Искаш ли да те закарам?
- Не, ще отскоча да проверя още нещо.
- Както искаш, до утре тогава.
- Чао, Орлине!- и той излезе. Тя постоя срещу кръга още десетина минути и тръгна.

Седеше на дървените стълби и гледаше планинските върхове и боровете. Все още никой нямаше бяла шапка. Чаша чай грееше краката и ръцете ѝ. Беше метнала едно елече върху плетения пуловер. Очите ѝ бяха влажни. И сутрешният студ помагаше за това, но не той бе причината, но тя добре се възползваше от прикритието му.
- Дани, влез вътре, ще изстинеш!
- Постой тук малко с мен, татко!- той отиде до нея, седна и я прегърна.
- Какво се случи вчера? Андрей ми каза, че си говорила с баба Нада.
- Говорих е силно казано. По-скоро само слушах и в един момент започнах да усещам как олеквам. Чувствах се безсилна и безпомощна. Чувствах се някак си празна. И въпреки всичко изказано, ми е трудно да ѝ повярвам... Татко, ти знаеше ли че имам брат?
- Брат? Не! Но когато се сбогувах с майка ти, тя ми каза, че е бременна. И повече от това за съжаление не знам. Тя ли ти го каза? Нада?
- Да, живи са и двамата!
- И искаш да ги намериш?
- Искам да ги видя, да!
- Разбира се, че искаш. Няма и да те спирам. Нямам и право- тя облегна глава на раменете му.
- Ще изчакам сезона да свърши. Тогава ще видя какво ще предприема.- той я целуна по челото.
- Каквото и да решиш, с теб съм!
- Знам, татко, знам. Има и още нещо... Тя го погледна така, както малко дете търси позволение от някой- Вчера старицата изпадна в едно такова, особено, бих го нарекла даже странно състояние- Мирослв леко потръпна- Хвана ме за ръката и се вцепени. Потекоха и сълзи от очите. После тялото ѝ се разтресе. Каза ми много странни неща.
- Какво ти каза?- с известно безсилие в гласа го изрече той и хвана здраво ръцете ѝ със своите две.
- В общи линии да се пазя.
- Само толкова?
- Татко, та тя нареди цяло стихотворение и нали се сещаш, че като разбрах за... брат си, не бях много способна да го запомня в този момент.
- Даника, по-сериозно трябва да се отнасяш към тези неща. Не вярваш- добре! Но имай едно на ум винаги.
- Не мога да си позволя да се страхувам от нещо, което няма форма или име, в което няма нищо конкретно и може би е само внушение.
- Даника, престани!- гласът му се разтрепери.
- И с какво страхът ще ми помогне? А и ти не си човек, който би ми казал да се страхувам. Или има още нещо, за което не знам?
- Не е така, Даника!- изправи се той, като тук вече говореше с назидателност. Но в очите му имаше наистина страх и тя го виждаше- Тя може и да не говори с факти, но когато ѝ се случи да изпадне в такова състояние- странно, както ти го нарече, по-добре внимавай! Наистина...Внимавай!
- Но, татко, аз не исках да...
- Сега отивам да оправя един покрив, а ти хубаво си помисли!- и тръгна. Направи две-три крачки и спря. Не се обърна- Когато загубих майка ти, „състоянието“ беше същото... Скри се зад ъгъла, изтри очите си- Не така, само не и тя, само не и моята Дани- тихо прошепна той. Тя пое дълбоко въздух и погледна нагоре.
- Да взема и аз да се поразтъпча малко!- остави чашата на верандата и скръсти ръце, загръщайки елечето си...

- Ямурлийски, как е? Готов ли си?
- Е как бе ,Страхилов, естествено!
- Черньо къде е?
- Ей сега ще го доведат от кучкарника- Орлин погледна към прозореца- Снежана беше там.
- Май не е много щастлива, а?- попита Данаил.
- Със сигурност не е много доволна, защото ѝ казах да остане тук. Сам се сещаш, че не ѝ се понрави много.
- Разбирам! Гледай да не я ядосваш. Струва ми се, че не го заслужава.
- Жена на място е! Няма да има проблем. И да- не го!
Те тръгнаха. Снежана отиде до гардероба, извади чантата си. Бръкна, за да вземе тефтера и от нея изпадна едно листче.
- Защо ли въобще се захванах и с това? Поне потвърдиха името и датата на раждане на сина ѝ. Сега ще трябва да прозвъня на всички домове в Благоевград, но когато имам време. В момента има и по-важни неща. Отиде отново пред снимките- потропваше с гумичката на молива върху тях- Всички до една сте способни да му се противопоставите. Това ли е едно от нещата, заради които ви е избрал? За да ви подчини може би?- телефонът ѝ звънна.
- Да, Мише!- Удобно е, кажи, слушам те!- това, което чу я накара да се усмихне- Много ти благодаря! Може и да ми се наложи пак да ползвам услугите ти. Няма проблем, надявам се? Добре, още веднъж, благодаря! Чао!- всичко записа в тефтера и седна на компютъра.
Орлин и Данаил вече бяха в гористата част на каньона.
- Бях забравил колко е красиво тук!- каза Орлин.
- Аз пък за първи път идвам!- отвърна Данаил.
- Срамота, Ямурлийски, тукашен си бе!
- Е така е, ама не съм много по ходенето аз.
- Да не те нося на гръб на обратно?
- Глупости, мен повече си ме мързи, това си е.
- Ще те кача на гърба на Черньо!?
- Ааа не, той гледа само как да ме заръфа.
- Значи му показваш, че те е страх.
- Ами какво да направя?
- Като за начало го гледай в очите и се опитай веднъж да застанеш срещу него?
- Лесно ти е на тебе. На село имаш по-голямо от това, разбираш се и по принцип с тях- ти си красивия, аз съм грозния, тъй го приеми.
- Да бе, кучетата това гледат, така да знаеш.
- Абе каквото и да говорим трудно ще ме накараш!- Орлин изпъшка и поклати глава. Леко се засмя.
Виж, огледай се- послушай водата, как гали скалата- тук тиха и спокойна, там буйна и пенлива. Лятото дърветата хлад ти пазят, сега постилат златен килим...
- Абе ти си бил много романтичен бе, Страхилов!
- Ценител съм на красивото, а това тук приятелю... как да не ти хареса. И като стигнеш върха, цял Смолян виждаш.
- Слушай, Орлине, сега сериозно! Искам да ти се извиня за ония ден!
- Не се кахъри, но мисли... Мисли малко по-дълго друг път! Знам, че го направи за мое добро, но понякога този стремеж се превръща в „мечешка услуга“- кучето се разлая и рязко дръпна Орлин напред. Едвам се удържа да не падне.
- Какво има, Черньо?
- Изглежда подуши нещо. Ти му даде парчето плат, нали?
- Да! Тръгвам с него.
- Давай, ще ви догоня!- той побягна с кучето. За кратко време се изкатериха доста на високо. До един по-голям камък, то се спря и започна да души и да рови.
- Тук ли, момче?- и той се наведе- Какво има? В долната част на камъка имаше няколко капки кръв. Той ги снима с телефона си. Кучето се обърна и залая по посока на водата.
- Какво намерихте?- Данаил дотърча.
- Общо взето нищо- няколко капки кръв на камъка.
- От там ли е минал, виждам натам гледаш?- Орлин се наведе до кучето и го почеса.
- От тука ли е минал, Черньо?- той излая.
- Явно това е „Да“!- каза Ямурлийски.
- Какъв човек си ти бе, какво животно си в главата си?

Даника вървеше бавно. Вдишваше дълбоко. Във въздуха се носеше аромат на дъжд и леко натежаваше, но нея я успокояваше. Прокарваше пръсти през кората на дърветата. Откъсваше по някоя и друга борова игличка и я поднасяше към носа си. Обичаше мириса на смола. И така по пътя обратно стигна до вкъщи. Чашата не беше на верандата.
- Странно!- качи се по стълбите. Огледа се. Беше паднала долу. Дръжката се беше счупила, но когато я вдигна, се оказа, че и цялата е напукана- Нямаше вятър. Някоя птичка сигурно е прехвърчала по-ниско. Жалко, харесвах си я. Но какво си имаме тук? Я виж ти! На гредата под покрива висеше нещо. Откачи го. Беше метално и сребристо, седем лъчево слънце- Прабългарският символ на хановете. Това наистина е странно. Интересно кой го е оставил обаче. И какво означава? Пак ли ми се намеква нещо? О, я стига, Даника- и твоята глава се размъти. Но пък на мен ми харесва и ще го задържа. Кой да го е оставил- може би същият този, който ми е счупил и чашата- подхвърли медальона в ръката си няколко пъти и го прибра в джоба си.

- Здравейте, имете пратка! Ще помоля за един подпис.
- Какво е това?- Александрова се показа зад ъгъла.
- Пратка, госпожо- отговори куриера.
- До кого е адресирана?
- До управлението.
- Дай я на мен, младежо! Благодаря- взе пакетчето със себе си и се качи в кабинета си.
- Това ли е, което си мисля? Подателят е анонимен!?- взе макетното ножче и я отвори- сложи ръкавицата, но бързо я върна обратно и взе телефона си.
- Орлине, получихме плик?
- Какъв е предметът този път?
- Копче.
- Оранжево като осмоъгълник с шест дупки?
- Точно!
- Идвам! Почти стигнахме.
- Това не е на добре...
- Не минаха и петнайсет минути и двамата дойдоха. Изключи сирената. Явно я беше използвал, за да се придвижат по-бързо. Взе стъпалата на две, на три и отиде при нея.
- Какво е надраскано този път?
- Ще ти покажа, но първо седни и се успокой, моля те! Копчето е на братовчедка ти, нали?
- Нейно е, да!
- Ето ти листчето!- той го помириса първо- Пак същата гадна миризма. Рисунката изобразяваше нещо като пръчка или шиш с две плътни кръгчета, които бяха „нанизани“ на него- по-голямо и по-малко, а точката кръв беше по между им.
- На нищо не ми прилича!- Снежана го хвана за раменете.
- Слушай ме сега много внимателно! В момента не си в състояние да мислиш! Афектиран си. За това само ме слушай! Погледни ме, Орлине! Искаш ли да знаеш на какво ти мирише?
- На какво, Александрова, моля те просветли ме!
- Танацетин. Така се нарича и се съдържа във Вратигата.
- Това пък какво е?
- Растение, билка, трева- и аз не знам. Маслото му е жълтеникаво, но на въздуха потъмнява и сменя миризмата си. С това са напоени листчетата.
- А ти от къде знаеш?
- Е до преди малко рових в Гугъл, ти как мислиш?
- Не, неее, имам предвид как въобще разбра какво да търсиш, какво е...
- И до там ще стигна.
- Продължавай тогава.
- Кръвта не е на Мария. Още повече, не е човешка- Орлин се оцъкли- телешка е. И тук вече съвсем ще те изненадам, сигурна съм! Къдрицата не е на Мария. Не е и на Радост.
- Стига бе, на кой тогава?
- Не зная, но е изкуствено оцветена и навита.
- Но това не се връзва с копчето на Никол.
- Така е, аз също не знам кое с какво се връзва изобщо.
- От къде разбра всичко това?
-Помолих моята приятелка, която работи именно в лабораторията в София, така да поускори нещата и... донесе резултат. Всъщност аз ти споменах вчера?
- Ще можем ли да разчитаме на нея и за напред?
- Абсолютно!
- Браво на теб, Александрова, наистина. И съжалявам, но да- бях забравил. А аз какво- намерих само една кръв върху един камък- показа ѝ снимката.
- Как „само“, бе Орлине? Това означава, че сме хванали следа.
- Хванали сме... вятъра за опашката- тя хвана лицето му с ръка и го обърна срещу себе си.
- Орлинее, събери се- такъв не ми трябваш- ни на мене, ни на нея- и извърна глава към снимките. - Знаеш ли какво? Имам идея!
- Слушам те!
- Подателят е анонимен, нали?
- Мхм.
- Знаеш на колко време праща пликовете. А куриерската фирма една и съща ли е?
- Да.
- Ами да помолим да засекат адреса на подателя, да бъдат подготвени- два-три дни преди това. - Какво пък? Може да излезе нещо. Какво ще кажеш?
- Ще кажа, че за пореден път ми натри носа!
- Е, хайде сега, ние полицаи ли сме или какво?
- Ти- да, аз започвам да се съмнявам в себе си- гледаше към снимките ядосан, но малко по малко погледът се промени, смекчи се и той се изправи бавно от стола, веждите се повдигнаха нагоре- Я почакай- преди малко ми каза, че кръвта е телешка, нали?
- На листчетата- да!
- Ами парчето плат- върху него също имаше, а дадох и на кучето да го подуши и то намери камъка с кръвта по миризмата. И къдрицата може и да не е на Мария, но тази кръв със сигурност е! С какво беше парчето плат, с коя рисунка?
- Със стълбичките.
- Ами, ако това все пак наистина са места, но праща по нещо от друго момиче, не от същото място? За да ни обърка?
- Ще кажа, че отново стана полицай!
- Трябва да го проверим, Снежана, защото ако е така, Мария е някъде при водопадите.
- Браво, колега, ама това вече утре!- той отпусна рамене- Пиеш ли бе, Орлине?
- Случвало ми се е.
- Дай да отидем някъде да те напия тогава!
- Ама още е шест часа бе, Снежана!
- И? Ако ти е проблем часа, първо ще те черпя кафе и после те мятам на уискито.
- Ти мене?
- Ми че кой? И тука мога да те изненадам. Хайдеее- и взе да го дърпа за ръкава.
- Изчакай, Снежана... Трябва да ти кажа нещо.
- После, после!
- Не, сега! Каза, че доверието е двупосочен път. Тогава е редно да видиш и това- и ѝ подаде бележката. Тя я прехвърли дава-три пъти.
- От кога я имаш?
- От три дни.
- Смяташ ли, че това може да е...
- Нищо не изключвам. Въпреки, че прилича на помощно послание, но може и да е капан.
- Коя е „Тя“, кой е „Б“? Една от седемте или пък осма?
- Не знам, Снежана, но нека облакът в главата ми стане по-мътен, ако разбира се все още си навита и не ми се сърдиш?
- Глупостиии... Ама не го прави де!- и го сръга с лакът.
- Тръгваме ли?
- Ти водиш, аз още нищо не знам.
- Към бара...