автор: Mommy_Shark

- Марийо, закъсняваме за репетиция! Стига си го пудрила тоя нос, по-малък няма да стане!
- О, я не ми кряскай, Донке ле! Досега те чаках един час да излезеш от банята, като че ли някой ще забележи, че си си измила двата косъма на главата! Стига ги топира, няма да изглеждат повече!
- Ти ли ще ми кажеш какво да правя, като даже не си решеш косата?! Хората от първия ред в театъра могат да улавят капките олио, които летят от кичурите ти по време на представление! Кило картофи после могат да изпържат с него.
- А ти като играеш първия ред е свободен, за да не прободеш някого с носа си.
Това бяха само част от обичайните разговори на две млади актриси, които по финансови причини живееха заедно. Спестяваха за пластични операции, които всеки здравомислещ човек щеше да каже, че изобщо не са им нужни, защото именно тези техни недостатъци, които мечтаеха да заличат, допълваха перфектно не лошата им игра. Трябва да им се признае и на двете, че се трудеха за мечтата си толкова добре, че понякога предозираха в спестовността си.
- Не е лошо да похапвате от време на време по нещо – каза им след една репетиция режисьора. – Нямате енергия, нямате въздух, за да се чувате на сцената! Не ми трябват такива анемични актриси. Днес изглеждахте направо нещастни. Стягайте се!
Момичетата само кимнаха, защото знаеха, че е прав. Те почти гладуваха.
- Ще ходим ли на пазар? – попита Мария, на излизане от театъра.
- Е за какво? Нали пазарувахме миналата седмица. Имаме си всичко. Хлябът ни е цяла филия, има някакъв салам, а и остана едно яйце.
- Салам няма. – каза Донка и срамежливо додаде - Аз го изядох. Да ти кажа, никак не беше окей, корема ме сви и едва удържах положението на сцената. Ама няма проблеми, ще отворим последната консерва с носа ти и вечерята е готова.
- О, я се скрий! По-добре да изстискаме малко олио от косата ти и да направим пържени филийки.
Двете момичета се засмяха, защото тези на пръв поглед злобни шеги, бяха само част от стратегията им за взаимно нахъсване. Не трябваше и за минута да се отпускат, за да следват плана. А той беше прост – ножа на хирурга и после – вратите на Холивуд!
За тяхна зла участ, обаче, „някакви идиоти, в ненам-си-к’ва-си секретна лаборатория” на другия край на света взели, че създали вирус – разбивач на житейски планове. И кого удари първо „тоя смотан вирус”? Не просто хората на изкуството, а първо нашите две актриси, защото бяха на финалната права и почти усещаха скалпела, когато дойде карантината.
- Не може да бъде! – изписка Мария, докато гледаше новините. – Затварят театъра! Още само два месеца оставаха и щях да стана перфектна!
- Ти пък какво пищиш – на мен половин заплата не ми стигаше само!
И двете изпаднаха в пълна тишина, стояха на кухненската маса с празни очи, празно бъдеще и празни чинии, нечуващи вече телевизора. Така и не разбраха какво съобщиха за „смотания вирус”, колко и как хората умират от него. Не им пукаше за болестта, тя не беше в техния простичък свят. А той се нуждаеше от спасителен план, за да осмисли отново животите им.
* * *
- Хората не са проблем. – каза доста писклив глас, който силно контрастираше със сериозността на разговора. – В началото ще прибираме в болниците всички със симптоми на какъвто и да е грип. После, …
* * *

Но, колкото и да си тъжен, колкото и да нямаш посока, пътят на храносмилателната ти система е един и той диктува много от действията на тялото. Мария и Донка като в сън се хранеха, къпеха, гледаха новини без да ги чуват, докато един следобед, докато седяха в дневната срещу телевизора, видяха рекламата:
„Във връзка с извънредното положение с вирус Дивок-91 клиника „Бъдеще“ набира спешно санитари за работа в новото карантинно отделение. Не се изискват медицински познания. Гарантира се редовно заплащане. Нивото на опасност в отделението е най-високо.“
Точно като в индийски филм, където голяма част от репликите се заместваха с многозначително въртене на очи, двете момичета се спогледаха, разбрали, че това е техния шанс да се върнат на пътя за Холивуд. „Най-високо ниво на опасност“ казваха? Нищо, това беше само още един тест за твърдостта им.
И те се обадиха на телефона от рекламата. Взеха ги веднага. Работата се оказа напълно различна от това, което очакваха. Болните от Дивок-91 бяха стотици и имаха нужда от помощ за абсолютно всичко. Двете момичета обикаляха около леглата им почти денонощно. Даваха вода, добавяха или махаха възглавници, сменяха подлоги, миеха страдащите тела, викаха лекаря при криза.
На всички болни още с постъпването се инжектираше иновативен препарат, който трябваше да облекчи страданията им. На двете момичета не им беше ясно колко по-лошо може да бъде, ако не го прилагат. Сигурно хората просто щяха да умират по-бързо, без да се мъчат толкова.
Някои пациенти, най-често онези, които се подобряваха, изчезваха. Новите санитарки попитаха какво се случва с тях. Отговориха им, че ги местят в друго отделение, от където скоро след това ги изписват. Не трябвало да гледат как останалите страдат, а и лечението им било по-различно.
* * *
- „Ваксината“ ни действа! – докладва пискливия гласец, отново в контраст с тежестта на темата. - Отпадат най-дефектните единици, които не са нужни. Така и никой не си зададе въпроса…
* * *
В редките моменти, когато актрисите се прибираха вкъщи, вече почти не споменаваха голямата си цел. Струваше им се някак неправилно и маловажно.
- Няма ли да си измиеш косата? – попита Мария своята приятелка преди да тръгнат на поредното дежурство, от което никой не знаеше кога ще се приберат.
- А ти, няма ли да маскираш клюна си с пудра? – с горчива усмивка ѝ отговори Донка.
- Знаеш ли какво ми хрумна снощи? Да започнем да играем, да правим малки представления на болните, за да ги разсеем.
Донка я погледна изненадано, все едно приятелката ѝ беше прочела мислите. Кимна в съгласие, защото ако беше проговорила, сигурно щеше да заплаче с глас. Тръгнаха към болницата без много да се бавят, защото хората с грип ги чакаха.
Тази вечер актрисите-санитарки изнесоха пред пациентите си няколко „представления“ - любими монолози от пиеси, в които участваха. И хората се усмихваха леко, колкото имаха сили. Това бяха техните аплодисменти.
Една вечер, в края на смяната, Мария чу тих плач. Той си пробиваше път към съзнанието ѝ, заобикаляйки останалите стенания на възрастните пациенти, които страдаха от раните, получени при залежаване. Следвайки тихите стонове, Мария стигна до леглото на малко момиченце, което хлипаше насън. Говореше нещо, но жената не разбираше ясно думите, затова се наложи да доближи ухо почти до детската устичка. „Не умирай! Не умирай! Защо, мамо?“ Юмручетата му се свиваха, сякаш да задържат, да не пускат някой да си отиде. Мария седна на ръба на леглото, притегли детето в скута си и започна да го гали по тънката косичка. Плачеше под маската и очилата. Не издържа и ги свали, за да изтрие сълзите си и да целуне детето, което държеше в прегръдките си. То изхлипа леко и успокоено се отпусна в сън без сънища.
За всички, които не се подчиняваха на мерките по време на карантина, имаше „бяла полиция“. Всеки, който се осмели да излезе след вечерния час, да не носи маска, да доближи друг човек на по-малко от два метра или, не дай си Боже, се събере в група с повече от двама души, биваше насилствено затварян в болница и лекуван с новия препарат, защото „със сигурност е заразен“. Особено стриктно се следяха болниците и отделенията, в които се прилагаше противогрипния препарат.
„Бялата полиция“ нахлу в жилището на двете актриси, които тъкмо се бяха прибрали от дежурство и бяха свалили защитните облекла. Отведоха ги в тяхното отделение и ги инжектираха. Симптомите на грипа се появиха веднага. Бяха ужасни, стягащи гърдите, давещи, задушаващи. Развиваше се светкавична пневмония с редица усложнения, които търсеха пробив в защитната система на организма. Оказа се, че Донка има наследствен проблем със сърцето и си отиде още първата нощ като пациент в болницата. Мария премина успешно през лечението и беше изписана скоро след това.
Дали беше от пластичната операция или от нещо друго, но след карантината играта ѝ в театъра беше някак по-студена.
* * *
- Вече няма кой да попречи на плана. – заключи пискливия глас - Всички „герои“ са обезвредени. Или може би… - мъжът с дебелия глас само кимна в отговор и направи жест на другия да не говори повече.