автор: botyofentiev

Отминалият ден прошава леко
и сгуши се във вечерта,
а тя наметна го с елека
на свойта пъстра тишина.

Там някъде заспаха птички
и хора уморени от деня,
Земята в своите привички
спокойно в орбита се завъртя.

Уличните лампи замъждяха
по улиците на нощта,
звездите от небесната си стряха
пращаха далечна светлина.

И само аз в квартира малка
се мъчех да измисля дом
за тази огромна залъгалка -
вечерния и тъжен небосклон.

В този дом не исках рани,
но знаех, че не може без това,
на съзвездията кожите съдрани
полепваха по моята Съдба.

И в миг откъснах свойта кожа.
Душата бедна оголя.
И я прободох войнствено с ножа
на премълчаните слова.

Ти си отиде. Ветровита есен
покри вината със листа
и няма път обратен лесен,
в плътта изгнива Любовта.

Отминалият ден прошава леко
и сгуши се във вечерта.
Усмивка от живот, далечно ехо,
въздъхна цялата Земя.

И само аз в квартира малка,
мечтая да измисля небосклон
за тази огромна залъгалка -
моят живот - бутилка след купон.

И моят ход.
Последен ход -
Усмивка от живот.

Обичам те - да кажа не можах.
Живот ти мой нещастен.
В молитвите на кой монах,
ще си отида - неподвластен.

Отминалият ден прошава леко
и сгуши се във Вечността.
Усмивка от Живот, далечно ехо,
простена цялата Земя.

И само аз в квартира малка,
мечтая да измисля небосклон
за тази огромна залъгалка -
моят Живот - бутилка след купон.