автор: hristam

Знам, че рано си тръгнах и много остана неказано,
но понякога просто пътеките свършват внезапно.
И когато погледнеш в следобеда късен към залеза,
виждам тази сълза, дето скришом от мене изплака.

Не призна и пред себе си колко сломен бе когато,
онзи ангел на смъртните тихо ме взе и отведе.
Чух как ахна от болка край тебе вечерният вятър
и свещта във ръката ти чак до пръстта се приведе.

И тогава видях, през очите на всичките смъртни,
колко тежко и страшно е обич така да оставиш.
И поисках от пътя небесен за миг да се върна,
и от бъдното твое заръка за теб да направя:

Не обричай приживе сърцето на мъка и тление,
не заривай очите си в сенки от минало свършено.
Любовта, скъпи мой, ще е твоето дълго спасение,
най-красивият шанс да разцъфне душата ти скършена.

А когато я срещнеш, ще бъда до теб. Отдалече.
Ще те видя, повярвай, през нейните топли очи.
Щом поемете двама към своята влюбена вечност,
ангел бял ще остане над вашите стъпки да бди.