автор: jan

Кръщавам с това име природни забележителности и реки. Как звучи примерно: планината Марина или пък реката Марина. Има нещо адски свободолюбиво в желанието да кръщаваш на момичето до теб планината, в която си бил на излет или пък реката, в която си се къпал. За миг понятието Марина се разширява; става огромно като планета /но това трае само миг/, когато ти кажат, че това име не отива на планината, в която си бил на излет или на реката, в която си се къпал затваряш очи и прегръщаш силно Марина.
Внимаваш единствено и само да не навредиш на фотоапарата, който виси от врата й. Склонен си да простиш за вчерашното студено кафе, за курабиите, които бяха плоски като палачинки. И тогава тя оставя фотоапарата да виси от парапета, връзва еднометровите си коси и нещо започва да ти говори. Не ти налива акъл, а просто говори, после шепти...
Тази сцена се повтаря често. Накрая винаги и признаваш за кафето и курабиите. Тогава тя вади инстинктивно албума от раницата и ти показва снимките, на които е автор. Брани се! Изтъква колко са хубави и се зарича един ден да подреди изложба дълга цял километър. Когато направи толкова снимки ще се превърне в най-щастливия човек, който някога е посещавал планината Марина и е пил вода от река със същото име.
Това всъщност е човек, който стига на автостоп до крайната цел на пътуването. Обикаля малките градчета й села, за да заснеме онова, което привлече вниманието й. Я старец, който се прибира с каручката от нивата си, я босоноги деца, които ближат захарни петлета, я жена която меси погача...Разчита на гостоприемството на обикновения човек, но винаги оставя в дома му по някакъв малък подарък. Понякога разбират величието на нейното изкуство; карат я до най-близкия град, откъдето се качва на автобуса.
Срещнем ли се не спира да разказва: за сутрините, за хората, които са и направили добро. Накрая ми показва снимките на компютъра. После подготвяме осветлението в коридора и след като ги проявим подреждаме изложба.
Тогава тича по стълбите и звъни на съседката-хигиенистка. Сприятелили са се внезапно толкова внезапно, колкото могат две отдавна търсещи се души. Прекосили са планини с името Марина, реки със същото име само и само да са заедно. От един и същи пол са, затова заговарят за приятелството. То е ново, необикновено, рядко срещано. Изпълнено с разговори до зори и много снимки. Всяка една от тях притежава портрет на другата. На изложбата си разменят целувки по челото. Появява се ревност. Аз никога не съм търсил Марина прекалено дълго. Всъщност учителя по фотография ни запозна.